„Нямаш място в нашия град“ е филм с далеч по-интересна мисия и притежава нюансирана гледна точка, която за всеки разумен човек е очевидна – да се запознаем, да осмислим, да спрем да си затваряме очите.

Провокативният филм „Нямаш място в нашия град“ на Николай Стефанов проследява живота на няколко души от агитката на ФК „Миньор“ – Перник и тъй като е първата съвместна българска продукция с HBO Max, обещава качество или най-малкото – успокоение, че няма да проповядва идеологията, която разглежда.

Лесно могат да се открият коментари от рода на „Хайде, пак ще ни занимават с футболни запалянковци“ или „Свършиха ли се другите теми, че ще гледаме объркани нацисти?“. Други етични притеснения са дали филмът няма да възпламени желание в податливи млади хора да се присъединят към някоя агитка и да започнат да възпроизвеждат начина на живот, уловен от Стефанов. „Нямаш място в нашия град“ е филм с далеч по-интересна мисия и притежава нюансирана гледна точка, която за всеки разумен човек е очевидна – да се запознаем, да осмислим, да спрем да си затваряме очите.

Освен сцените от стадиона и улицата, вплетените архивни кадри напомнят за индустриалния център, който Перник е бил в миналото. Благодарение на лозунгите и приповдигнатото настроение, мръсните лица са щастливи да копаят за общото благо, гордеят се с труда, който вършат и за хвалбите, които получават от Партията. Това минало е заровено далеч в архивите, сега животът е друг.

Стефанов споделя, че екипът на терен се е състоял само от него, което е очевидно за всеки, който е гледал интимния сблъсък със суровите персонажи.

Изграждането на взаимоотношения с тях не става от днес за утре и за разлика от мнозина режисьори у нас, които се опитват да разкажат социален проблем с няколко снимачни дни, Стефанов прекарва месеци с хората от Перник. Това му помага да избегне лесните клишета и да разкрие изненадващите и трогателни вътрешни противоречия на героите си.

Стефанов не обръща поглед от отвратителните им възгледи, но не забравя, че това са бащи, майки, деца, братовчеди – хора, които търсят любов и приемане; хора, изоставени от държавата, които намират семейство единствено в сплотената агитка. „Нямаш място в нашия град“ не ги оправдава, не ни прави съучастници на престъпленията им, напротив, сцените, в които се поражда агресия, са ужасяващи и отблъскващи, насилието е извън кадър, за да не стимулира воайорско любопитство.

От друга страна, камерата влиза в болницата, където един от главните герои – Цецо, се лекува от COVID-19 в продължение на месеци, има дори опасност за живота му. Цецо е сам и раним, откъснат от света, и в тази интимна обстановка чуваме гласа на човек, който въпреки агитката и приятелите си, не може да разчита напълно на никого. За секунда сякаш погледът му достига отвъд пределите на племето и пердето на илюзията, че това е най-доброто, на което е способен. 

Цецо е сърцето на филма. Той признава грешките си, като в един от парадоксалните моменти споделя, че не иска синът му да мрази хора от други раси, макар че ако го влече нататък, щял да му помогне. И синът му действително изглежда много далеч от баща си. Двамата ходят за риба, обсъждат може ли да се лови жаба с въдица. Няма напрежение, няма агресия. Любовта променя човека.

Така живеят хората пред обектива на Николай Стефанов – в непрестанен дисонанс със себе си и със света.

„Нямаш място в нашия град“ е рядка възможност за хора, които, благодарение на образованието, културата и тесния си кръг приятели, са избягали от този свят, да си припомнят, че има и друго. Ако търсим дълготрайна промяна и различни резултати на изборите, ще е нужно да запретнем ръкави и да влезем в калта така, както Николай Стефанов е направил във филма си.

Още от критическата рубрика на Нула32:

Убийствената игра на Мария Бакалова

Виолетовият скорпион на българската музика

А ти знаеш ли изобщо коя е Петя Дубарова?

Заглавна фотография: Кадър от филма „Нямаш място в нашия град“