Да хапнем… По пловдивски
февруари 1, 2020
Оптимист за миналото
февруари 11, 2020

Общуване и време

„Любовта ми към теб се разпадна на дни и писма, часове и редове. Оттук идва безпокойството. (Заради това ти молиш за покой!) Писмо днес, писмо утре. Ти си жив, искам да те видя. Пресаждане от винаги в сега. Оттам иде мъката, броенето на дните, всеки час губи смисъл, всеки час е само стъпало – към писмото … Липсата на писмо вече означаваше – без Теб…“

Марина Цветаева до Райнер Мария Рилке, 3 юни 1926 г. (изд. Колибри, 2016)

В седем сутринта на десети май 1926 година Марина Цветаева внезапно се събужда и се затичва към входната врата на новия си адрес в Париж. В мига, в който ръката ù докосва дръжката на вратата, пощальонът почуква от външната страна. Цветаева детайлно описва този миг, в който като че ли времето спира. Тя осъзнава, че само след секунда ще приеме нови стихове и писмо от Райнер. А какво ще пише вътре? Че тя е отражение на звезда, изплувало във водата и смутено от нейната живост и ромолящата ѝ нощ, че пребивава в нея, че я обича? Пощальонът продължава да чука. Ръката ù все още е на дръжката. След завършването на жеста писмото ще е при нея. Отваря.

В девет сутринта на десети декември 2019 година ти се събуждаш и веднага поглеждаш телефона, пренощувал до теб. Получил си няколко съобщения през нощта, още няколко души са ти казали нещо, най-вероятно не особено важно. Отговаряш мигновено и сякаш по инерция, по навик. Дори няма нужда да бъде дума, устройството ти предлага готов отговор – някаква картинка, усмихнато човече, шарена танцуваща котка или просто вдигнат нагоре палец в знак на съгласие. Впрочем графичните опции за отговор предполагат особена категоричност. Да – бързите времена очакват бързи отговори, бързи думи, съкращения. Ако нещо се объркаш – триеш съобщението. Комуникацията днес е най-лесното нещо на света. И това може би е прекрасно.

Защо обаче, ако някога получим писмо, нещо в нас реагира по различен начин. Защо писмата, особено старите, пазим, а виртуалните съобщения унищожаваме завинаги с лекота. Някакво отдавна забравено благородство ли намираме в отживелия начин за кореспонденция. Там има висока степен на ритуалност, рядко срещано днес отношение към думите, разбира се – и безкрайно болезненото време в очакване на отговор. Какво ти дава и какво отнема?  Внимание и търпение, възможност да премислиш написаното, да скъсаш листа, да започнеш отначало. Можеш да избираш – да изхвърлиш писмото на метър от пощата, да не прочетеш полученото, да прочетеш, но да не отговориш.

Да изпратиш, но никога да не пристигне – не е трябвало, ще речеш. В писмото не можеш да се скриеш лесно – почеркът ще те издаде. Изкривената завъртулка после дълго ще напомня за притеснението. Нервният почерк си личи, освободеният – също. Триенето е започване отначало, рядко със същите думи. Писмото далеч не е само предаване на съобщение – предаваш и самия носител, физическият контакт с думите, релефността на написаното, белезите от пътуване. Изглежда бавното и несигурно общуване с времето трупа повече стойност от мигновеното днес и сега.

Разбира се, въобразявам си, измислям си. Не съм писал, почти не съм и получавал. Времето, в което се раждаш, е на късмет. Да те боли за други времена е прекрасно и безсмислено. Затова ни е така приятно да си представяме как нашата Цветаева някъде назад в купищата изхвърлени години очаква почукването на вратата и думите, и почерка ни, и стиховете. И в същото време безкрайно ни вълнува кога са ни прочели съобщението, дали някой е на линия, достъпен сега и навсякъде и дали ще изпрати палец, или сърце. Някак си съчетаваме и пазим знанието и за двете. Кръстопътно време – на късмет. |32

Фотография: Joanna Kosinska


Стани член на Клуб Нула32 през 2020-а!

  • Виж името си на следващата ни корица!
  • Използвай целогодишно 10 % отстъпка в гастро бар Multi Culti, ресторант thEATre и Пивоварница Каменица!
  • Гледай спектаклите на Драматичен театър – Пловдив на 50%!
  • Поръчай членската си карта тук!


Последвайте списание Нула32 в Instagram – @nula32magazine