Разговор на Нула32 с Владимир Янев

Владимир Янев е трайно свързал две от големите си страсти – литературата и очарованието от родния си град, превръщайки ги в своя съдба. Книгите му „Литературният Пловдив от XIX век до наши дни“ и „Живея с Пловдив“ са доказателство за духовната мощ, която словото, градът и хората заедно могат да създадат.

Коя е Вашата родна махала?

Роден съм в Мараша – „люлката на българизма в Пловдив“, както пише Никола Еничерев, възпитаник на Константин Геров, Христо Г. Данов и Йоаким Груев, апостол на просветата в град Прилеп. Живеехме на улица „Свети Георги“, до църквата „Свети Харалампий“. И досега смятам Мараша за особено важен духовен топос в нашия град. След това се преместихме в махалата срещу някогашния Френски колеж, в който е преподавал музика прадядо ми по майчина линия – чехът Йозеф Цалдр. В тази сграда, която отдавна е на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, четири десетилетия преподавам и аз. Така че имам две махали.

Кой е първият детски спомен от махалата на Владимир Янев?

Ранните ми спомени са свързани с Марица, с дворовете, стремящи се към нещо свое, а почти еднакви – кладенец, захлупен от каменна плоча, чешма с циментово корито, овошки – най-вече мушмули и дюли, малка дървена беседка, гълъбарник, в дъното – отдавна неизползван, навяващ страх нужник. Отвсякъде извират деца… И както казва поетът Сашо Серафимов – „цялата махала иска да ти е приятел“.

Помня как по-големите, вече ученици, се изпитваха върху стихотворенията, които имаха да казват наизуст. Научавах ги лесно, смайвах ги. Помня и споровете на родителите ми кой е по-добрият поет – Смирненски или Вапцаров. Живеехме в къща с голям таван – там идваха много приятели на семейството, от петгодишен познавам чичо Паско (Исак Паси).

Кога за пръв път усетихте магията на града?

Децата живеят в магически пространства, без да го осъзнават. Възрастните са склонни към автоскопия – то е нещо като халюцинации, в които виждаш някогашния себе си. Виждам се с баба на Четвъртък пазара, с дядо на Орта мезар, с родителите си в махленското читалище, на Царския остров. Другата ми баба ме водеше при приятелките си в Стария град, в шивашкия дюкян на другия ми дядо в Капана. Тогава ми е било приятно, сега е блаженство! Магия е – в Пловдив всичко ми говори, слушам в захлас, опитвам се да го запомня, да го напиша. Нещо подобно разказвам във „Възкресени мигове“ – надявам се тази споменна книга да излезе до края на годината.

Как си обяснявате голямото количество литература, написана за миналото на Пловдив?

Не мисля, че количеството е голямо. Преди да започна работата си върху книгата „Литературният Пловдив от ХІХ век до наши дни“, за две-три години прощудирах почти всичко писано за града. Мисля, че след време на изследователите ще им трябват двайсет години, та и половин век, за да прочетат необходимото за работата им.

Но нека не гледаме количеството, а качеството!

Още първите възрожденски книжовници и писатели са оставили ценни сведения за българския Пловдив. Част от тях са в изданието, съставено от Кирила Възвъзова-Каратеодорова „Непресъхващи извори“. В книгата „Пловдив в техните спомени“ Юлия Николова е събрала писаното за града от Каравелов, Богоров, Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Данов, Вазов.

А „Паметник на пловдивското християнско население“ на Константин Моравенов е изключителна книга, станала достояние на широк кръг читатели чак през 1984 г. Самият Моравенов – дългогодишен търговец в Брашов, учил в пловдивското гръцко училище, „изпраксал“ и турския език, в предисловието на съчинението си пише, че е „роден в периода, когато уж не съществуваха българи и когато най-голямото унижение за един човек беше да се казва българин, а матерний си език започнах да уча едвам на четирдесет и петата си годишна възраст без учител, водим само от г-н Н. Геровата граматика“. Удивително е това късно, но безостатъчно отдаване на българското! Йордан Велчев в книгата си „Анонимни жития“ вижда Моравенов, „тоя сладостно-мъчително сричащ буквите, /.../ най-малко себе си облажаващ мъж“, за да го обяви за „летописец на стародавната филипополска словесност“.

От по-ново време хубави са книгите на Маньо Стоянов „Пътят към свободата“ и „Когато Пловдив беше столица“, изследването на Николай Генчев „Възрожденският Пловдив“. Радвам се, че съм съвременник на автори като Йордан Велчев, Евгений Тодоров, Пенка Калинкова, Владимир Балчев, Евдокия Емануилова, Никола Балабанов, които познават миналото и представят настоящето. В паметта ми са живи Никола Алваджиев – автор на забележителната „Пловдивска хроника“, на създателя на „Пловдивска енциклопедия“ Георги Райчевски.

Писанията за Пловдив имат разнообразна функция, включително и това да възстановят статута на града като духовна столица на България. Затова почти всичко, което се пише за града, ме вълнува.

Известни са поетичните метафори на Иван Теофилов за Пловдив – „,град върху градове“ и „,богатството от време“. Как това съзнание за мястото се отразява в нашия светоглед?

Обитаваме хилядолетни пространства, свързани с множество етноси. Дори нашите деди и родители са живели в един мултикултурен град. Сега тези етноси, с изключение на по-мургавите ни събратя, са на изчезване. В Мараша, около Ортамезар, имаше много евреи, сред които поетът Давид Овадия, философът Исак Паси, белетристът Анжел Вагенщайн. Пак в тази махала е живял и Иван Теофилов. „Автентичните“ турци изживяват последните си дни някъде до 30-те години на миналия век. Арменците са съществена част от духовното битие на Пловдив, но днес са малко. От детството си помня и гърците, но те не са потомци на тези от миналите векове, а политемигранти. Етническото многообразие е блестящо изобразено в есеистичното начало на романа „Хълмът“ на Димитър Кирков. За мен това е най-добрият пловдивски роман.

„Геният на мястото“ е от решаващо значение за почти всеки. И абсолютно всеки пловдивчанин е късметлия. Завършил съм българска филология в София, четири години даскалувах в Родопите, още четири бях преподавател в Санкт Петербург, скиторил съм по Европата, не е да не съм видял и харесвал градове и хора, но Пловдив е асъл-асъл. Моят светоглед е „пловдивоглед“!

Някои автори представят Пловдив като град, гледащ към Средиземноморието…

Да, има такива геоисторически виждания. В своето прекрасно есе Константин Константинов поетически се възторгва: „Пловдив с тая останала от далечните векове физиономия на гордо и благородно селище, градът, който сам по себе си е величава епическа поема, дето можеш да повярваш, че Марица наистина шуми окървавена, и който носи достойнството на една неосъществена столица с хинтерланд до Бяло море“.

По-добре не може да се каже!

И все пак близостта до медитерантския дух не е ли характерна за типичния пловдивчанин?

Едва ли можем да говорим за спецификата на „изконния пловдивчанин“ от тракийските до нашите времена. Но за „особености на филибелийския характер“, както е озаглавена една от книгите на Евгений Тодоров, все пак можем. Кореняците пловдивчани се гордеят с града си. Ние сме хора надменни – особено спрямо официалната столица. Възприемаме София като топос на сбиретока, ожалваме пловдивчаните, настанили се във вечно провинциалната София. У пловдивчанина е живо усещането за древността, за Възраждането, за Източна Румелия. Затова и поетът Добромир Тонев често казваше „Пловдив не е първият град на България, но не е и вторият“. Така и когато България стана член на Европейския съюз, казваха, че Пловдив винаги е бил в Европа, защото винаги е бил световен град.

Приемам радушно всички тези изхвърляния. Покрай всичко друго, ние имаме щастието да обитаваме един достатъчно голям и достатъчно „обходим“ град. По-важните топоси на Пловдив са постижими чрез краката, за да извисят душата!

Пловдив е древен град, но не можем да пропуснем ориенталското му битие…

Живеем в пространствата на осем хилядолетия и кусур! Какво нещо, а?! Като се започне от първите заселници, нашествията, разрушаванията на града, множеството му застроявания. Траки, елини, римляни, османлии... Удивителна мешавица от етноси! Няма начин човек да не усеща и историческото, и поетическото в града.

Всъщност Пловдив се гради като истински български град отпреди 150 години. Тези хора, които са утвърдили доминациите на българското в Пловдив, извършват велико дело. Те разрушават бастиона на елинизма. Разрушават представата за вечното подчинение на османците. Преди всичко борбата на Пловдив е за българско образование и за църковна независимост. Това е борба, подета от хора, които са със самочувствието на свободни личности. Но не може да има истинска индивидуална свобода при едно колосално потисничество – политическо, икономическо, религиозно. Българските будители апелират към народа и този народ приема и реално осъществява идеите им.

А иначе ориенталското в Пловдив се е съхранило. Все по-малко в архитектурата. Капана, едно място, което помня с дюкяните и занаятчиите, имаше характерно ориенталско излъчване. Сега Капана е преобразен според европейските тертипи. Напомня ми за някои кътчета във Виена. Пак си е хубав, но е друг.

Основното ориенталско състояние може да се опише чрез айляка. Айляшкото у пловдивчани идва малко в повече, което има и добри, и лоши страни. Пловдивчани не са толкова динамични, колкото хората в трудния за живот столичен град. Пловдивчани са хората на големите проекти, които отлагат. Ние сякаш виждаме в хилядолетията от време безсмислието на малките напрежения. Имаме по-съзерцателно отношение към нещата от живота, предпочитаме бавните красиви мигновения пред трескавата задъханост.

Да, така си е – пловдивчанинът, обграден от толкова вечности, мисли, че има време и че ще сколаса да направи това, което си е наумил. Затова е твърде лежерен. Ние не сме толкова прагматични, колкото изискват прагматичните времена. Не че няма и такива хора, но пловдивският дух не е прагматичен. Съзерцаваме хилядолетната красота с усещане за безкрайна наслада да живееш в този град. Това ни прави по-малко динамични и много по-симпатични.

Какво Ви прави густо?

Двете ми страсти – четенето и писането, не са в репертоара на густясването. Затова пък в този репертоар напълно влизат разговорите и споровете с приятели на маса. Петър Анастасов поетически го е постулирал: „Добре дошли на масата, която / все още няма утрешната слава“. Чудесен поздрав!

Трябва, трябва да откроим основополагащата роля на кръчмите в живота на пловдивчани. Това е ярко представено още в Алваджиевата „пловдивска библия“, а напоследък и в романа на Емил Тонев „Понякога ангели“, който включва колоритни изображения на пловдивския бохемски живот. За мен кръчмата е топос на диалози, на обмяна на идеи и спомени, на културни проекти, повечето от които остават в пространствата на мечтите. Кръчмата обединява айляшкото и духовното.

Към кого са насочени Вашите книги за Пловдив?

Книгите ми са свързани преди всичко с литературата в Пловдив. Те са родени от уважението към миналото, от уважението и обичта към умножителите на духовното. Разчитам на талантливите читатели. Пиша по призвание и не търся признание. Удовлетворението ми е в усещането, че съм добавил нещо към общото познание за Пловдив.

След 100 години какво биха разказали бъдещите летописци за днешния ден?

Дали тогавашните хора ще се интересуват от нас, дали ще се опитат да ни опознаят, да ни разберат, пък и да ни харесат – поне мъничко?! Това са доста неприятни въпроси, от които ще се предпазя с казаното от един отдавна забравен писател: „Не се страхувай от потомството – ти няма да го видиш!“. Но ако си написал добра книга, тя ще намери своя читател, няма начин да не го намери, ако наистина е добра!

Най-малкото ми притеснение е дали след един век в Пловдив ще има такива, които да го обичат както го обичаме ние. Ще има, разбира се! И това, което заслужава да бъде запомнено, ще се помни. Едва ли пловдивската епопея ще е епопея на забравените.

Какво ни дава паметта?

Винаги паметта за доброто и красивото ще застава срещу забравата. Пловдив ни дарява чудесата си, важно е да сме с изострено зрение за тях. Паметта е богатството на неравнодушния, на способния да се удивлява. Да живееш в Пловдив, значи да живееш духовно, да превръщаш знанието си в съзнание за общност с висшите творения на градилите и градящите го. Останалото е местожителство! |32

Гледайте филма Post Scriptum тук
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Поръчай членската си карта тук!