Георги Божилов и огледалото на картината

Преслава Джонджорова
Преслава Джонджорова
18/04/2022
Европейска нощ на музеите – София
Schneider Electric подкрепя Европейска нощ на музеите – София 2022
05/05/2022

Георги Божилов и огледалото на картината

Георги Божилов, „Композиция“, м. б. пл., Галерия Джуркови

Истина, интимност и изящество съпровождат цялото творчество на Георги Божилов, чийто стремеж е да надникне отвъд видимото, да изрази неуловимото, да опише същността на нещата, да покаже „човека отвътре навън“.

Годината е 1935-а. Светът се забързва, теглен все по-напред от неумолимия ход на технологичния прогрес. Падат границите, наложени от времето и разстоянието, троновете на монархиите се тресат под шума на невиждани революции. Голямата депресия е в разгара си, а утвърдените норми в изкуството и философията се разпадат. Кубизмът, експресионизмът, абстракционизмът, дадаизмът и всякакви други „-изми“ отдавна властват в света на изкуството. В САЩ вече се продава бира в кенче, както и първото „Монополи“. Сталин пуска московското метро, кучето Хачико умира, а на бял свят идват Кен Киси, кралят на рокендрола Елвис, любимецът на американското кино Уди Алън и неповторимият Ален Делон. В началото на лятото, в „най-орисания“, както той го нарича, 13 юни, на бял свят идва и Георги Божилов-Слона.

Георги Божилов се ражда в прословутия пловдивски Каршияк в семейството на Мария и Йордан Божилови. Баща му умира, когато е малък, и той израства с майка си и брат си Янко близо до Античния театър. През 1953 г. завършва пловдивската мъжка гимназия „Димитър Благоев“, сега Хуманитарната гимназия. В ателието на скулптора Иван Топалов се създават и оформят първите представи на художника за живота и изкуството – вечни спътници на твореца. Там той се среща и с актьора и режисьор Иван Андонов, с Енчо Пиронков и с Христо Явашев-Кристо, който по ирония на съдбата също е роден на 13 юни 1935 г., но на повече от 100 км североизточно, в сгушеното в прохладната прегръдка на Балкана Габрово.

Георги Божилов завършва гимназията, без да се дипломира, но по онова време е възможно младите таланти да се запишат във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ без диплома. Така младият художник започва да следва „Декоративно-монументална живопис“ при проф. Георги Богданов, който прозорливо забелязва, че Георги Божилов има усета на живописец и най-вероятно ще се насочи към тази сфера.

По това време Желязната завеса е вече спусната и светът е разделен на две.

През 50-те и 60-те години на ХХ в. американските авангардни художници се надпреварват с утвърдената Парижка школа, дала началото на много от най-напредничавите течения в изобразителното изкуство. В галериите и музеите от двете страни на Атлантическия океан властват Марк Ратко, Ив Клайн, Робърт Раушенбърг, Джаксън Полък, а „декадентското“ влияние на абстрактния експресионизъм, лиричната абстракция, формализма е остро отхвърляно и в пряка борба със социалистическия реализъм на Изтока.

На фона на тези политически събития и сянката им върху изкуствата Георги Божилов, заедно с още няколко млади български творци, участва през 1959 г. в Първото международно младежко биенале в Париж. Насред шеметната вихрушка от стилове, Божилов, който тогава е едва 26-годишен, участва с две свои платна – „Градски пейзаж“ и „Стачка на пловдивските тютюноработници“. Въпреки че не е допуснат да присъства на биеналето в Париж, младият художник привлича вниманието на френската критика, която макар и с поглед насочен към новите формати в изкуството, лаконично отбелязва във вестник Arts „неподправената истина, интимността и изяществото“, които категорично свидетелстват за таланта на Георги Божилов въпреки баналния сюжет на творбите.

Георги Божилов, „Плашилото“, 1986 г., м. б. пл., Галерия Червеното пони
Георги Божилов, „Плашилото“, 1986 г., м. б. пл., Галерия Червеното пони

Именно истина, интимност и изящество съпровождат цялото творчество на художника, чийто стремеж е да надникне отвъд видимото, да изрази неуловимото, да опише същността на нещата, да покаже „човека отвътре навън“. За ранното творчество на Георги Божилов са типични градските пейзажи, в които стилизирано се извисяват индустриални сгради и гъмжащи от коли булеварди. Има и платна, от които мълчаливо надничат еркерите на възрожденските къщи в Пловдив и Търново или минорно сините созополски лодки.

През 60-те на 20. век в българската живопис се забелязва определено развитие.

Младите художници правят първите си стъпки към един по-нов и съвременен прочит на социалистическия реализъм, а гамата от художествени теми се разширява. От 1960 г. Георги Божилов участва в Окръжните изложби на художниците и в Общите художествени изложби, а през следващата година става член на Съюза на българските художници. Въпреки смекчаването на художествените норми, през 1963 г. Георги Божилов не участва в Общата художествена изложба, защото творбите му са сметнати за „упадъчни“. Произведенията на други художници през следващите изложби също са остро критикувани.

Първата самостоятелна изложба на Георги Божилов се провежда нелегитимно и с помощта на Атанас Кръстев, известен в артистичните кръгове в Пловдив по онова време като Начо Културата. На 17 декември 1967 г. в двора на къщата на Начо Културата в Стария град Георги Божилов показва 33 акварела. Първата си официална самостоятелна изложба художникът организира през 1969 г. в родния си Пловдив, следвана от многобройни изложби в София, Варна, Париж.

Наред с градските пейзажи, натюрмортите и интериорите също са често срещани в творчеството на художника от 60-те и 70-те години. В платната „Двор на къща Жанет в Стария Град“ (1965), „Мансарда“ (1970) и „Синьото канапе“ от началото на 70-те художникът надниква в света на човека през призмата на личното пространство – там, където външното остава зад затворените врати.

Макар и да не работи основно в сферата на портрета, през този период Георги Божилов създава няколко чудесни платна на едни от най-знаковите имена както в пловдивските, така и в националните артистични среди. Сред картините се нареждат два портрета на Начо Културата, създадени през 1964 г. и 1973 г., портрет на режисьора Крикор Азарян (1969), портрет на Катя Паскалева (1971) и портрет на Рафаел Михайлов (1976). Платната действат като сложна система от огледала. Те са затвореното пространство на диалога между художника и модела и в тях зрителят вижда колкото единия, толкова и другия.

Георги Божилов, „Портрет на Катя Паскалева“, м. б. пл., ГХГ-Пловдив
Георги Божилов, „Портрет на Катя Паскалева“, м. б. пл., ГХГ-Пловдив
В средата на 70-те Георги Божилов се завръща към специалността, която изучава във Висшия институт за изобразителни изкуства, и създава няколко монументални произведения по поръчка на държавата.

Когато с устремена крачка бързаме по калдаръма на Стария град, една след друга ни посрещат творбите, превърнали се в неразделна част от градския пейзаж на Пловдив. Сграфитото, изобразяващо Христо Г. Данов, и това, озаглавено „Прослава на славянските просветители“, са едни от примерите за монументалното изкуство на Божилов в Пловдив. Във Велинград се намира още едно от произведенията на художника с тази техника. Заедно с Йоан Левиев и Христо Стефанов, Георги Божилов създава фреската Вазов и неговите произведения, която се намира в Народна библиотека „Иван Вазов“.

През следващите две десетилетия е налице резултатът от усилията на поколението художници, част от което е и Георги Божилов. Извършили една тиха революция в българското изобразително изкуство, те преодоляват жанровите характеристики. В стиловото многообразие от този период, Георги Божилов ясно и неотменно следва пътя на своите творчески търсения. Верен на целта си да изобрази вътрешния свят на човека, той създава още няколко портрета на свои близки. Сред тях са портретите от началото на 80-те на художниците Илияна Камбурова и Димитър Киров, портрет на Борис Димовски, още един портрет на Начо Културата, както и абстрактния портрет на Катя Паскалева от 1985 г.

Постепенно работите на Георги Божилов придобиват по-абстрактни измерения.

Небезразличен към политическите събития, художникът създава няколко серии платна, озаглавени „Идол“, „Композиция“, „Земя“. През тези години Божилов свързва модерното и античното, технологичното и архетипното и така създава образа на съвременната душевност. Освен маслените платна, Георги Божилов твори и в акварелната и колажната техника. 

Не можем да говорим за Георги Божилов, без да споменем джаза. Изчезването на правилата в изобразителното изкуство през 20 в. е съпроводено от ефирната лекота, леката джазова стъпка и волната импровизация на жанра, дал музикален образ на този век на промени. За влечението на Георги Божилов към тази музика свидетелстват не само картините, озаглавени „Джаз“ (1985) и „Музика в синьо“ (1999), както и от серията „Музика“, но и цялостното чувство за стремеж към свобода, което творчеството му носи. А свободолюбивият художник посреща с голяма радост политическите промени от края на 80-те и вече върви по творческия си път някак по-леко, с надежда, че човекът ще се промени към по-добро.

Георги Божилов, „Интериор“, 80-те год., м. б. пл., Галерия Джуркови
Георги Божилов, „Интериор“, 80-те год., м. б. пл., Галерия Джуркови
30 май 2001 г. е последният ден на Георги Божилов сред нас.

Малко след като се завръща от пътуване до Швейцария, художникът пътува към изложба в Царево. С него са Атанас Атанасов, Цанко Попов и Свилен Блажев, когато около 16:30 на 29 май колата им е блъсната . Останалите пасажери са с леки наранявания, но Георги Божилов почива малко след полунощ в бургаска болница, точно две седмици, преди да навърши 66 години. На статива му в Пловдив го чака недовършено платно. Имал е още какво да каже. 

Може би съдбата е жестока. Може би има някакъв план, невидим за нас. А може би всичко свършва без някакъв велик замисъл, малка част, от който сме всички ние. Това, което е сигурно, е, че под повърхността се крие много, но то се разкрива само пред тези, които имат очи да го видят.

Говори се, че прякорът му „Слона“ идва от тихата му, търпелива природа, вродената мъдрост и пословичната мълчаливост. Други твърдят, че прозвището му е дадено още през детските години, тъй като това било любимото му животно. Във всеки случай веднъж Георги Божилов казва „Моята работа е да рисувам, не да говоря“. Защо му е да говори, когато изразява това, което не можем да затворим между главната буква и точката, с езика на цвета и формата. Живописта му не е лесна или първосигнална. Тя те приканва да останеш, да се вгледаш, да потърсиш скритото. Стоим пред огледалото на картината, а от другата страна тихо и мъдро, с лека иронична усмивка ни гледа Георги Божилов.


Защо… „Град на художници, част втора“

Свежестта на погледа – разговор на Нула32 с проф. д-р Галина Лардева

Необходимият Иван Кирков


Заглавна фотография: Георги Божилов, „Композиция“, м. б. пл., Галерия Джуркови

Библиография:
Аврамов, Димитър. Живописта на Георги Божилов в контекста на западноевропейския модернизъм. Албум, София, 2003.
Данева, Анжела. Георги Божилов-Слона. Национален дарителски фонд „13 века България“, София, 2013.
Данева, Анжела. Георги Божилов-Слона Портрети на духа. Арс Милениум МММ, София, 2012.
Станев, Стефан. Под знака на седемте тепета. Спомени, портрети. Stovi, Пловдив, 2011.

Камелия Гарева
Камелия Гарева
Филолог, меломан, фланьор, колоездач и любител художник в търсене на себе си. Когато се присъединява към екипа на Нула32, Камелия дори не подозира колко голяма загадка ще се окаже родният ѝ Пловдив. Сега мечтае един ден да успее да го превъплъти в езика на думите, а дотогава я намираме заровила нос в книгите.
gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Получавайте първи авторските материали на списанието и препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Успешно записване! Благодарим!