Огнян Читаков ни упътва предварително до ателието си в Асеновград и казва, че ще го намерим „там, между камъните“. Говори за камъка – любимия му материал – като за човек, с когото общува. Читаков е един от авторите в тазгодишното издание на Есенните изложби „Функции на състоянието“, което може да видим през септември.

Казват за теб, че си рядък скулптор. Какво ще рече това?

Не знам, това е тяхно определение. Работя с голямо удоволствие и страст. Може би е, защото малко хора в България работят с камък в такъв мащаб. Иска се опит и умения в занаята.

А ти откъде открадна занаята?

От баща ми, беше каменар. Благодарение на него имам основата, която доразвивам до днес. Както умения, така и база. Покрай него научих много за обработката на камъка, после в Академията нещата отидоха в творческа посока.

От колко време си се посветил на камъка?

От 1992 г. са първите ми стъпки в изкуството, с някакъв вид скулптура. Учех мебелно производство, правих разни работи от дърво, но материалът не беше моят. Започнах с камъни, позаякнах малко и добих кураж.

Кога разбра, че правиш изкуство?

Това е страст, която те тегли, няма значение дали ще ти пляскат, или не, когато живееш с нея, мислиш я, търсиш я. Хубаво е някой да ти каже: „Браво, страхотен си!“, но в крайна сметка, когато завърша една работа, се чувствам удовлетворен. После ми хрумват 2-3 други. Творческият процес не свършва.

А как започва при теб?

Във всяка работа виждам провокация за следващата. Това са стъпки в пространството, което все повече се разширява. Колкото повече се разширява, толкова повече възможности се отварят пред теб. В началото имаш една-две работи – в едната си влюбен, в другата си влюбен, не можеш изобщо да погледнеш напред. Като се натрупат, имаш поглед в много посоки, комбинираш ги. Не всяка става гениална, но процесът не спира. Това е потокът на творението – влезеш ли в него, успееш ли да излезеш от ограниченията и стереотипите си, от това, което са те учили в училище, в Академията, успееш ли да се откъснеш от всичко това, тогава можеш да правиш каквото си искаш.

Всеки ден ли ти се случва?

По принцип да. Изкуството е много ревниво. Ако не го правиш, започваш да се страхуваш да тръгнеш наново. Ако не работя седмица, после ми е трудно.

Има ли с какво още камъкът да изненада?

Формата изненадва, въздействието. Има разлика между една работа от гипс, една от камък и една от стиропор. Самото усещане, като застанеш срещу него… Камъкът си тежи на мястото,. Иска повече време, за да го усетиш. Бавна материя е, защото е много стар.

Какво не знаят хората за камъните?

Не знаят да общуват с тях. Всеки върви, спъва се в камък, ядосва се, а всъщност камъкът си е там преди теб, ти не го гледаш, ти трябва да му се извиниш, защото ти си го изритал. Камъкът е материя, тя ни държи, ние сме върху нея. Ако го няма земното кълбо, къде ще сме? Ако ги няма пътищата? Даже и в пастата за зъби има абразив, пак камък. И в нас има много минерали.

Какво искаш да постигнеш?

Да сменя представата на хората за камъка. Например да го накарам да лети, да стои във въздуха. Всички знаят, че той тежи, че е на земята, че е трудна материя, особено гранитите, които за мен са съвсем нова провокация.

Как изобщо ги обработваш?

Работи се с машини, но без да знаеш какво искаш, не можеш да направиш нищо, каквито и машини да имаш. Самият инструмент не може да ти свърши работата, трябва ти да го управляваш. Първо трябва да ти хрумне, да решиш как да стане и тогава да го направиш. Машините са направени да режат плочки, стъпала. Трябва да тръгнеш срещу функцията на машините, това е другото предизвикателство – така да изкривиш нещата, че да си направиш своето, без да строшиш машината.

Кое е най-предизвикателното?

Самата среща с камъка. Да се изправиш пред този материал, да имаш смелостта да почнеш да работиш по него. Да влезеш в диалог с него, да го усетиш. За мен това не е просто собствено решение, защото той може да не ми позволи да вкарам идея си, чувствителността си. Можеш да влезеш много по-навътре откъм състояние и изказ, когато работиш в диалог с траен материал. Съпротивата на материала те кара да бъдеш по-отговорен и сериозен. Когато е глина, ти мажеш, мачкаш, може и така, може и онака, докато при камъка – отнемеш ли 2 мм повече, не можеш да ги върнеш, падат на пода и това е. Трябва да намалиш всичко останало. В твърдите материали трябва да си абсолютно наясно кой си, какво искаш да кажеш, докъде искаш да стигнеш. Един удар повече може да бъде фатален.

Има ли общо между хората и камъните?

По характер си приличат. Има много хора, които отвън изглеждат меки, готини, като морените в реката. Реката и животът са ги оваляли – гледаш ги мекички, ухилени, но ако решиш да им влезеш рязко, чукът отскача. Теглят ти майната. Това е – да вникнеш в структурата на материала, защото външно може да изглежда мек, но да не е. Има голямо сходство в състоянията, в начина на общуване. В търпението. Не всеки камък ще ти даде да правиш с него каквото си искаш. А този, който пресилиш, се разпада.

Трябва ли да имаш среда в този занаят?

Лично на мен не ми е толкова важно. Нямам тази потребност да се хваля, да говоря. За мен е прекалено показно. В крайна сметка това е личен път. Търсиш себе си. Средата не е определяща.

Каква е крайната точка в този път?

Цели нямам. Аз съм в своя път. Докато съм жив, ще го правя. Идеи винаги ще има, трябва да има ръце и възможност да ги реализираш.