Имало едно време, което не е било днес.

Едно време, в което хората не строят до бреговете на моретата, по върховете на планините и по всякакви места, на които човешката цивилизация може да докаже, че за кратко е по-силна от природата.

Едно време, в което хората освен, че не са строили толкова много – не са и събаряли толкова много.

Време, в което не са събаряли, защото са ценили – дори чисто икономически - това, което имат.

Времената днес са различни. Днес имаме всякакви храни целогодишно, можем да отидем до всяка точка на света за часове, а приятелите и роднините ни, които живеят далеч от нас, са на един клик разстояние. Цивилизацията ни даде всички тези улеснения, които обаче ни накараха да не ценим толкова това, което имаме. И забравихме, че най-лесното и най-грешно от всичко е да не се грижиш и да не опазваш нищо. Второто най-лесно е да събаряш. Да градиш е малко по-трудно и по-правилно, а още по-трудно е да опазваш. Но най-трудно е да градиш събореното, въпреки че си се грижил. Да запазваш дух и вяра, докато всичко около теб ти пречи.

Имало едно време, което не е било днес.

Едно време, в което не вдигаш безпомощно ръце след пожар, а запретваш ръкави и за няколко месеца възстановяваш това, за което те е грижа.

Едно време, в което не събаряш умишлено и не вдигаш рамене след това безпомощно, а след земетресение, срещу което наистина си безпомощен, запретваш ръкави и отново възстановяваш това, което природата – винаги по-силна от цивилизацията - е разрушила.

Това всичко биха могли да бъдат метафори.

Но не са. Това е историята на днешния Военен клуб в Пловдив, който макар и Военен клуб – или Дом на народната армия – всъщност е дом на култура, на гражданственост, на взаимопощ и съпричастност между всички в града.

Военният клуб е построен през 1908-а година. Импозантната сграда с кубетата и кулите, за която днес жалим, че не съществува, е построена по проект на архитект Никола Лазаров. Архитект, построил и други военни клубове в страната, а в Пловдив оставил още няколко, засега живи отпечатъка – сред които къщата на ъгъла на ул. „Емил де Лавеле“ към Централния площад и Цар Симеоновата градина или сградата в Капана, която днес е разделена и в която съществуват едновременно бар Баскиа, сандвичи, бивша чалготека, „Инкубатор“ и какво ли още не. Военният клуб обаче е сградата, която пловдивчани най-много помним.

Поради редица градски обстоятелства той приема под покрива си градските театрални представления, джаз концерти, изложби, балове. Традиционно с голям бал, в който участват градските първенци, там се посреща Нова година от пловдивския елит. Организират се и други не толкова елитни събития – като благотворителни балове на „Червения кръст“.

Животът на Клуба върви кротко и приятно до 17 януари 1927-а година. Избухнал посред обяд пожар изпепелява част от сградата. Пострадала е най-вече театралната сцена. Инцидентът разкрива едновременно тогавашната неадекватност на градската пожарна и трогателната саможертва на гражданите. Ученици, младежи и по-възрастни граждани, незапознати с днешните евроразпоредби, рискуват живота си, като се впускат в пожара, за да спасят театралните декори и всичко ценно, което може да се изнесе. Някои от тях са по-тежко или по-леко пострадали, но жертви няма. Сградата, за съжаление, е неизползваема.

Градът обаче е жив. Военният клуб – в общи линии център на градския живот – от напълно опожарен до изцяло функциониращ е възстановен приблизително за времето, в което днес градът може да сложи обезопасителна ограда около тютюнев склад на „Одрин“ 8.

Военният клуб посреща 1928-а година гордо преживял инцидента. Природата обаче има други планове. Поредица трусове в средата на април сриват голямо количество сгради в Пловдив, пострадалите са хиляди. Военният клуб е сринат. От природна – а не от човешка ръка. Броени месеци след възстановяването му от пожара. Сякаш съдбата е била срещу пловдивчани.

Суеверията обаче не спират волята. Вместо да оплакват събореното, да търсят виновни за лошото строителство от тук до далечния северозапад, борейки се за политически дивиденти, хората изграждат това, което и днес е цяло. За щастие днешния Военен клуб, построен през 1928-а година все още е цял – никоя природна стихия вече не му е посегнала. Сякаш онези пловдивчани са доказали, че природата може да е по-силна от цивилизацията, но човешката воля да гради – а не да разрушава – заслужава уважение дори от невидимите сили.

И след 1928-а година Военният клуб продължава да бъде градски дом. Днешната сграда издига арх. Стойко Стойков, оформил почти цялата пловдивска Главна улица. Балове там организират студентски организации. Събират пари за бедните си колеги. През 30-те години на 20 век  спортен клуб „Ботев“-Пловдив организира коледни тържества, за да събира пари за сираците от войните – които да се забавляват с литературна програма, артисти от театъра и песни от певческото дружество. Спортистите събират дрехи, обувки и други подаръци за сираците и бедните ученици под коледната елха.

През годините се изнасят симфонични концерти, с музика от Бетховен, Моцарт и Шуберт. Митническите чиновници организират благотворителни събитията. Организират се изложби – поставеният през 40-те паметник на Васил Левски, днес скромничещ в низината на Бунарджика под „освободителя“ Альоша – е изваян от скулптора Иван Лазаров след конкурс, а именно във Военния клуб се провеждат и част от обсъжданията, гражданите имат шанс да разгледат макетите на конкурентите и да си кажат свободно мнението.

Културният живот във Военния клуб продължава и след 44-а година, когато той получава ново име – „Дом на народната армия“. Театралните и музикалните спектакли там продължават. Дори след падането на тоталитарния режим, отново „Военния клуб“ продължава да е дом на танцови състави, образователни лекции и курсове и други събития от градския живот, живеещ в наследството на борбените пловдивчани от едно време.

Духът на Военния клуб ще е вечен. Духът, който днес малко сме позагубили. Дух, който може и да се върне, който ни доказва, че вечните неща са нещата, които се градят, за които се бориш и които спасяваш. Не са тези, които разрушаваш с вдигане на рамене.

Днес не е едно време.

Но времето било циклично, казват.

* - Използван е правопис от „едно време“.

Снимка: ДА - Пловдив