Александра Караджова – Айя
05/01/2022
Мария Бадева и Ангел Митков
Мария Бадева и Ангел Митков
05/01/2022

Одисей се спасява

жена на вятъра
Жена на вятъра от Александър Секулов (ИК „Хермес“) е книга, писана бавно, но и същевременно говореща с чувство за неотложност, сякаш се опитва да предаде последните думи на удавник.

Едно от най-разпространените правила за писане (по думите на Ърнест Хемингуей или Марк Твен) е, че писателите трябва да разказват за това, което познават. Съвет, който до ден днешен отеква в полупразните помещения на всеки семинар, работилница или друг вид измамническо събитие, обещаващо бързо овладяване на творческия импулс за оформяне на истории. Много често „правилото“ кънти на кухо, но в други случаи, като например в новия роман на Александър Секулов „Жена на вятъра“, важи в пълна сила. От него става ясно, че Секулов очевидно познава Гърция, морето, Господ, лодките, жените и спасението на човешката душа. Написана в първо лице книгата е свидетелство за едно пътуване в Егейско море, обшито с думите на човек, който се учи да живее за втори път.

Заглавието е донякъде подвеждащо. То обещава романтична книга или портрет на героиня, с която читателят ще се запознава постепенно в по-голямата част на романа. В действителност тя се появява за кратко по средата и разделя повествованието и самия герой на две. Тя е катализатор на промяната, ангел, който отключва в мъжкото сърце по-високо самосъзнание, което го отделя от баналното, жалко съществуване, вторачено в ежедневни тревоги. Успокояващо е, че „Жена на вятъра“ не е книга за ревливото увлечение на възрастен мъж към младо момиче, в който капан често попадат писатели на средна възраст, търсещи нова аудитория и малко „странично действие“.

Свобода и светлина се откриват по страниците на романа, смехове се чуват и много пръски, които мокрят лицето. Слънцето напича силно, докато мъжете опъват въжета и почистват лодката, която ще ги отведе до недокоснати хоризонти. Промяна също, постепенна и нежна, като пръсти, които разтварят хортензия. Мъжете на Секулов са открити, в своите скришни мотиви и желания те са като глупави деца, видели рапан в пясъка, който се опитват да прикрият с крак и да откраднат зад гърба на другия. И тази честност не е геройство, климатът не позволява друго.

Писането на Секулов е прецизно и изящно, без разхищение и суета, както подобава за роман, който говори толкова за смирението пред Бога, за проявената милост. Ако читателят не се ангажира особено в историите, които мъжете си разказват, във вътрешното пътешествие на героя или във ветроходството, то вниманието, вложено в построяването на изречения в „Жена на вятъра“, ще бъде светлината, която ще го преведе до края. Когато някой борави с думите така умело, подобно градинар, който с любов обгрижва цветя все едно са негова невеста, неизменно и душата на четящия започва да се подрежда сред хаоса. Особено сега. Особено в това време.

Хубаво е, че книгата е кратка, едва 150 стр., което при по-опитните разказвачи, какъвто е Секулов, означава компресия и плътност. „Жена на вятъра“ не е обемист роман, но изисква внимание и на места уморява, въпреки кратките глави. Това се дължи донякъде на отказа от конвенционален сюжет и донякъде на фрагментарното разказване на няколко човешки съдби. Дължи се и на скрития смисъл, на фразите, които говорят една с друга през трите части на романа и предизвикват желание за повторен прочит след последното изречение.

Книга, писана бавно, но и същевременно говореща с чувство за неотложност, сякаш се опитва да предаде последните думи на удавник. Красиво е, че някой в Пловдив все още пише толкова добре и твърде ценно, за да бъде отминавано с бърза ръка. В последните години познаваме Александър Секулов повече с работата му в театъра, но може би трябва да бъде по-обичан заради работата си като поет. Понеже „Жена на вятъра“ е проза, която улавя едно поетично чувство. Както водата улавя светлината на слънцето.

Вече знам, че морето и молитвата са едно и също нещо. Много пъти съм се опитвал да опиша усещането, когато тялото ти се плъзва във водите на Егея. Сякаш се сливаш с мирозданието, сякаш Господ те прегръща. Сякаш си помилван. Но на онова въже, пред шумните, а и напълно безсрамни шеги на Киро към Панайотис (…), проумях, че морето не е Бог, а молитва. Че молитвата е вълна, която винаги идва за теб и отнася бедата ти; че вълните са думите, с които Бог се моли за нас. По всички брегове и океани. Безспир.


Фотография: Корицата на „Жена на вятъра“


Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“

Мартин Касабов
Мартин Касабов
Мартин Касабов работи като книжар и редактор. Пише кратки разкази, публикувани в „Страница“ и „Култура“. Администрира платформата за прожекции на филми „Късо кино във Фарго“. Когато намери време за нова книга или филм, пише рецензии за периодични издания и сайтове с културна насоченост. Дебютната му книга е сборникът с разкази „Когато великани ходеха по земята“ (ИК „Жанет 45“, 2019).