Дом, детство, приятелство
юни 14, 2019
За поетиката на футболната песен
юни 14, 2019

Около футбола

Пловдив и Кършияка са това, което ме свързва с футбола. Нито повече, нито по-малко. А може би е напълно достатъчно, за да спра да търся всевъзможни оправдания на невежеството ми по темата. Бях на 10 години, когато за първи път станах свидетел на сбиване между фенове на двете агитки. На беседката в махалата. Гледах през терасата на най-добрата ми приятелка. Беше късно, или поне тогава така ми се стори, задушно и шумно. Не разбрах какво и защо се случва. Не изпитах симпатия, нито разбиране. Въпреки това през годините срещам хора, привърженици и на „Локомотив“, и на „Ботев“. Не си обяснявам плама в очите им, когато говорят за отбора, когато идва дерби, когато започва сезонът, когато има проблеми. Не си обяснявам как такава огромна и нехомогенна маса се обединява от една единствена идея – подкрепа и решителна победа. Следва интервю с краен привърженик, което търси отговори на въпросите, които си задавам не само аз. Задават си ги неизкушените от играта, задават си ги всички онези, наизустили оправдания и напсували преминаващите с шалчета по булеварда. Отговори, които много предпочитат да не чуват, защото нещата, които не разбираме, е по-лесно да не приемаме.

Като какъв се определяш днес?

Със сигурност като по-краен привърженик. Не знам доколко си запозната, но има три категории фенове, които се делят на A, B и C. Първата категория са хора, които ходят просто да гледат футбол. Втората са фенове, които ходят да подкрепят отбора си и евентуално биха се включили в някакъв конфликт. Третата категория са онези, чиято основна идея е да се сблъскат с врага. Те са най-крайните фенове. Но не мисля, че в България тези категории са ясно обособени, тук по-скоро B и C малко се сместват. Изграден е някакъв специфичен балкански стил в това отношение. Така че по-скоро приемам, че съм част от B и C, но бих участвал във всичко, което е свързано с активността на публиката.

Кога престана да бъдеш от първата категория?

Може би в юношеските години. Като растеш се въодушевяваш повече по някои неща, които ти харесват. Първо ти прави впечатление агитката. Гледаш как някакви хора викат и си подкрепят отбора. Става ти интересно. Виждаш, че палят димки, факли и всякаква пиротехника. Решаваш да отидеш и ти при тях, постепенно започваш и ти да викаш и да подкрепяш отбора. Съответно виждаш друга група хора, която пее против твоя отбор, започваш да им се дразниш… И така постепенно преминава на по-горно ниво, ако може така да се каже.

Този момент свързан ли е с конкретна случка?

Може би 98-а година, тогава бях на петнайсет. Имаше дерби, все още бях по-умерен фен, и след мача, когато се прибирах с трима мои приятели, в гръб ни скочиха няколко по-големи от противниковия отбор. На  единия от моите приятели му взеха шала. В онзи момент не можехме да реагираме, но в нас се събра негативна енергия. Оттогава винаги сме гледали да участваме в неща, свързани с активността извън стадионите. Като отмъщение.

Важно ли е колко е голяма агитката на един отбор за неговия успех?

Всеки един отбор, който има повече фенове, обичайно е на първо място и има повече успехи. Това е, което завладява хората. Идеята да си от по-успешния отбор. Почти няма случай в света, ако в един град има два отбора, по-неуспешният да има по-голяма маса фенове.

Как функционират фракциите?

Фракциите са да кажем: виждаш се с други хора в агитката, споделяте общ начин на подкрепа към отбора, дори начин на обличане, предпочитана музика, начин на разбиране на света изобщо, също и политическо убеждение, което е определящо по всички агитки. В нашия случай обаче, освен нашата група, няма други ясно изразени групи, които споделят нашите политически убеждения. Всички си имат някакво ниво на патриотизъм и национализъм, но при нас е по-изразено. Основното, което обединява всички наши фракции, е подкрепата към отбора, с идеята да бъдем по-организирани, по-адекватни откъм действия.

Налагате ли по някакъв начин Вашите политически убеждения над останалите?

Нямаме за цел да ги разпространяваме в публиката. Не смятам, че това са неща, които трябва да се налагат. Има достатъчно много хора, които споделят същите убеждения. Така или иначе се намираме сами едни други, както се казва.

Какви са феновете извън стадионите?

Лично за мен са обикновени хора. Има всякакви – и простовати, и учени. Има лекари, адвокати, общи работници, чистачи, престъпници. Не мисля, че може да се каже, че извън стадиона има някакъв образец на футболния фен и на това какво той трябва да представлява извън мачовете.

Как да разпознаем футболния фен и субкултурата, към която принадлежи?

В Европа има два стила на футболна култура или по-скоро стадионна култура. Но на Балканите естествено са смесени. За мен няма ясно изразен стил, но да кажем английският тип на подкрепа е определен стил на обличане с определени марки дрехи и повече се набляга на сбиванията с фенове на противниковия отбор и на скандирания на стадиона, дори не на дълги песни. Доколкото в Италия не може да се каже точно, че има конкретен стил на обличане. Там основно е подкрепата на отбора с пиротехника, с по-дълги мелодични песни, със знамена на оградата, със знамена за веене. Можем да кажем, че техният стил е по-шарен, който обаче също не изключва сбиването с феновете на противниковия отбор. А на Балканите всичко това е смесено. Има последователи и на двата стила и в един момент всичко се съчетава, става някаква самородна балканска смес. Но не можем да кажем, че има конкретен стил, който да е валиден само за стадионите. Има всякакви, но не трябва и да пропускаме, че през 70-те години начало е дала скинхедс културата, която тръгва от Англия и стои в основата на обличането и на музиката. Носят се кубинки, бомбери, ходи се с бръсната глава, слуша се определена музика.

А какви са песните, които се пеят по стадионите?

По-скоро се използват популярни мелодии. И хората, на които им се отдава повече, правят текстовете към мелодиите. Не че са назначени, но те самите проявяват ентусиазъм да направят нова песен. Предлагат я съответно на останалите хора, които са по-ръководни в публиката, и се определя кое ще се пее и кое не.

Влияят ли убежденията и това какъв тип фен си на отношенията в семейството?

Това си е до човек, зависи доколко сам се контролираш и си владееш емоциите. Има хора на които със сигурност влияе. Не мога да кажа, че това влияе на моето семейство.

Има ли любов в крайните убеждения?

Няма как да има омраза без любов. За да мразиш някого, първо трябва да обичаш нещо. Няма как да не мразиш врага на това, което ти обичаш. Нещата са свързани, любов и омраза са неразделни.

С годините променили ли са се твоите убеждения?

Ако говорим от дете към тийнейджър, тогава ставаш по-краен. С напредването на възрастта може би по-скоро се замисляш за последствията от действията си. Но по-умерен – не бих казал, че съм станал. Като промяна, като емоции как приемам нещата около футбола – по никакъв начин.

Каква е разликата между „,ултрас“ и „,хулиган“?

„Хулиган“ е термин, който се използва основно в Англия и това пак ни връща на темата за двата стила в Европа. „Ултрас“ е думата, която определя културата в Италия. Да кажем има някаква разлика в това, че „ултрасите“ са по-отдадени на подкрепата на отбора, докато „хулиганите“ търсят повече сблъсъка с противниковите фенове.

Агитките имат ли приятелски агитки?

Да. На места съществуват по-близки отношения на индивидуална основа, а другаде приятелствата са между цели групи и трибуни. Лично аз имам приятели фенове на абсолютно всички отбори.

Защо има агресия към феновете на противниковия отбор?

Това е желанието за надмощие. Да докажеш, че това, в което ти вярваш, е по-силно от това, в което той вярва. Да покажеш, че твоята публика е по-достойна, по-силна. Това си е вид мъжкарщина.

А какво ще стане, ако в някое сбиване след мач срещнеш твой близък приятел?

Подминавам го и започвам другите.

Каква е връзката между отбора и между града?

Със сигурност за всеки пловдивчанин отборът представя града. За мен моят град и моят отбор са едно и също нещо.

Какво е мястото на жените по трибуните?

По принцип в България и може би не само, поне моите виждания са, че много жени и момичета ходят по мачове не толкова заради любовта към футбола и подкрепата на отбора, а просто заради момчетата. Ако една жена наистина ходи на мач, за да подкрепя отбора, нямам нищо против. Обаче виждам много, които ходят само, за да си намерят някого. Но има и такива, които наистина са там, заради футбола, а не защото е модерно или искат да се покажат.

Играчите или отборът е по-важен?

Отборът е историята, емблемата, традициите и името. Играчите са нещо преходно. Лично аз почти никога не скандирам име на играч, защото знам, че след една година примерно няма да го има повече. За мен отборът е на първо място. Като клуб, традиции, име, история.

Какво те кара да продължаваш да правиш това толкова години?

Целият ми съзнателен живот е изграден върху това нещо. Честно да ти кажа, ако го няма това, не знам какво друго бих правил. Не намирам смисъл в други неща. Не мога да бъда позьор, стойкаджия, животът ми да се върти около това да ходя на партита или да се фукам с някакви дрехи или нещо такова. Това за мен си е повече от отбор и от ходене на мач. За мен най-важно е един човек да бъде истински и да показва това, в което наистина вярва и обича. |32


Фотография: Илко Ранджев, Виктор Цонев