Валентин Бойков Вълканов – роден в Пловдив, в чиято защита често повишава тон, социолог, докторант в НБУ, понякога говори много и рядко излиза от страната, без да има концерт.

Опитвах се да свърша нещо, а копеленцето не млъкваше. Бучеше като шарнир на Лада. Дали, чудя се, носи на удари с острото на брадвата.

„Добре, че си зарязах въздушната пушка на вилата, нещастник такъв, иначе щеше бързо да се озовеш до казана за боклук. Да те душат котките и да те серат гълъбите.“

Ама и това внимание му беше много, не го заслужаваше, знаеше, че не го заслужава и затова ме тормозеше, за да се занимавам с него. 

Истината е, че в това нямаше нищо ново. И преди беше мрънкал, например когато го халосах с прахосмукачката, та чак се беше изкривил. Но тогава лесно го оправих – халосах го и от другата страна. Бях леко изненадан, че сработи, направих го предимно, защото се ядосах на себе си и на факта, че съм го изтрещял първия път.

„Просто искам да си свърша работата, нещастник!“

Ставаше по-лошо. Пробвах да се успокоя с чай, но ми отне толкова време да го приготвя, че се изнервих още повече. Гледах празната страница на екрана на лаптопа и лека болка пронизваше слепоочията ми. 

Пробвах и с клипове в Ютуб. Разни екстракти от стендъп. Посмях се, но през цялото време го чувах как скърца с изтърканите си зъбки. Звукът се вклиняваше в съзнанието ми още по-надълбоко и натиснах хикса на Мартин Лоурънс толкова силно, че мишката изпищя. 

Бях започнал бавно да потъвам в мисълта за това как ще го нападна с тесла и ще го смажа веднъж завинаги, когато вратата иззвъня.

– Валка, как си, братле?

– Бива да го... бива, влизай.

Бъндев все още не беше напуснал апартамента си тогава и живеехме оня странен съседски живот, който ни беше превърнал почти в съквартиранти. Вместо почукване ни деляха две ключалки, от които и двамата имахме ключове. Нали знаете – за всеки случай. Ако на единия му се запали хладилника, огладнее му котката, дойде инкасатор, техните, или някакъв подобен апокалипсис.

– Ето го! Пресен от фурната. Плънката се топи в устата.

– Изглежда като обикновен кекс, като на баба ти. 

– Реално е на баба ми, аз просто добавих малко подправка.

– Изсипал си пет грама трева в сместа за кекса на баба ти с нейно разрешение?

– Не точно. Трябваше първо да го изграйндя, щото тъкмо го бях взел от Заека. Иначе тя не разбра какво е. Казах ѝ, че искам да пробвам нещо и си го ръснах, както си го бъркаше. 

– И тя не те попита какво е?

– Че какво да ме пита, нали съм ѝ внук... важното е да съм щастлив, пък ако искам и стрита тухла ще си сложа вътре.

Бъндев не беше кулинар. Затова помоли баба си да му направи кекс с условието, че иска да пробва нова подправка – сорт сатива от на Заека продукцията – отгледана, изсушена и пакетирана в полите на Родопите. Носеше балканския дух на борбата за свобода и независимост и по-точно халюцинациите за свобода и независимост. На нас друго не ни беше останало. Аз лично теглех към писане на драматични разкази, обаче оня шибаняк от няколко дни не ме оставаше на мира и исках да го взривя само и само да се успокоя и да седна да напиша нещо. 

– Аре, Валка, оставям те, гледам, че си се разписал.

– Хич не съм се разписал, не мога да се съсредоточа. Тоя нещастник... – обърках се дали да му споделя зашеметяващо нелепия си проблем.

– Абе да не ти се е пръснала някоя фреонова тръба на хладилника? Нещо яко бучи...

– Не е! Дай кекса и ще ти звънна после!

– Да, бе няма пр... – затръшнах вратата пред носа на Бъндев и с биещо сърце се отправих към бокса.

Трябваше да направя нещо. Оставих кекса на барплота, взех метлата с металната дръжка от шкафа, насочих се към масата и я преместих с шут. Вече имах идеална позиция за атака. Застанах отдолу и започнах да го налагам с все сила. Разхвърча се прах, филтрите паднаха на земята, а гадината, изкривена и със скъсани мембрани, се строполи на земята. Натроших пластмасата на капака и корпуса със силни, премерени удари. 

– ТИ ЛИ! ЩЕ МИ СЕ! ОТВАРЯШ НА МЕН, БЕ! НА МЕН! БЕ! ТИ ЛИ, БЕ?!?

Налагах климатика с изненадваща и притеснително остра злоба. Така не съм удрял и стената, когато отваряхме хола към кухнята, за да изникне тоя просторен и модерен панелен апартамент, който обитавах вече второ десетилетие. Чували сте – отворена концепция, пространство, зеленина, светлина, ама, че си пак спънат скъсаняк, това интериорният дизайнер не ти го вае с дъски от Юск на стената.

Налагах го поне половин минута.

Млъкна. Мисля, че млъкна. Поне спрях да го чувам. Май всичко беше наред. 

Хвърлих метлата настрани и се насочих към бюрото с лаптопа. Дишах като побеснял муфлон. По пътя минах и забрах едно огромно парче от кекса, което настървено натъпках в устата си. Седнах пред белия екран и започнах да пиша нещо, каквото и да е. 

Текстът вървеше бавно и безидейно. Нямах представа накъде отиваше. Имах главен герой, на който сега, след като го поопознах, не бих се доверил. За жалост обаче не знаех по какъв начин искам да го изтезавам, затова реших, че ще му се развали бойлерът. Никой не харесва да му се разваля бойлерът. Особено сутрин преди интервю за работа. Нали Ванка? Не ти е гот, нали? На никого не му е гот, Ванка! Ванкаа, погледни ме, Ванкаа! Не те харесвам! Нямам ти доверие! Ще се къпеш със студена вода, нещастник! Да видиш на нас какво ни е! Цял живот да се къпем със студена вода!

Чатках по клавиатурата безсмислено. Не знам дали пишех разказ, поема или както се оказа после – горе-долу популярна публикация в блога на един формат за „къси литературни откровения“, както си го бяха кръстили. Беше последното, което пишех за тях. 

Вратата звънна. Бъндев.

– Как е, братле. Тая вечер сме на трите части на Матрицата, нали така?

Явно бяха минали поне два часа, защото Бъндев дойде, за да гледаме филми. Това беше всекидневието ни вече пета седмица, откакто държавата реши, че ще ограничи движението на глистите по улиците и ще ни затвори в карантина, заради вирус, който науката не можеше да пребори, а според някои умници щеше да им вкара чип и да им отнеме изконното право да бъдат ходещо главоболие на публични места. 

– Леле, кво се е случило тука?

Бъндев беше направил няколко крачки навътре в апартамента и беше видял трупа на климатика. Нищо не бях изчистил, защото онова огромно парче кекс ме беше запердашило доста здраво и не можех да се махна от клавиатурата и стола си.

– Що така сега?

– Бучеше. Много.

– Значи не е бил хладилникът...

– Не беше. Климатикът стържеше. Ама пък кексът е доста добър.

– Братле, тая трева май е доста здрава... аз ще ида да си сипя нещо и ще дойда...

Погледът на Бъндев беше като погледа на героя ми. Без грам доверие – нито получаваше, нито предоставяше. Изнесе се бавно, без да ме изпуска от полезрение. 

Затворих вратата след него и отидох в кухнята. Чакаше ме голяма тава със спейс кейк и стол с клавиатура. Не мислех, че Бъндев ще се върне. Вероятно беше решил, че нещо съм превъртял играта от кулинарния му стънт. Или от нещо друго, като например, че съм изолиран вкъщи като в кофти филм.

Седнах пред лаптопа, захапах още едно парче от тавата и насочих вниманието си към копеленцето с разваления бойлер. Ванката. И тогава го чух. Бавно, но уверено, гадината надигаше вой от другия край на стаята. След точно минута скърцането се беше превърнално в симфония от циркуляри. Побеснях. Изхвръкнах от стола, с две крачки стигнах до кухнята, взех метлата, която бях захвърлил на земята и замахнах към трупа на климатика, потопен в собствените си течности. 

„Не си заслужаваш, нещастник! Виж се колко си жалък! Смазан и пребит, с изтекли води и изпръхнали вътрешности още продължаваш да бучиш! Не си заслужаваш! Мъчи се! Стой си тука и се мъчи! Викай колкото си искаш, не ме интересуваш! Ти си никой и аз повече няма да се занимавам с теб!“

Реших да оставя климатика да гние в собствената си мъка. Да крещи, колкото си иска, аз нямаше да му спестя ужаса, както той на мен не ми спестяваше циркулярната си симфония. 

Върнах се на стола, погледнах страницата с написаното. Аз наистина мразех героя си, дори мислех да му счупя и пералнята... може би дори и климатика. Нещастник.

Не можех вече нищо да направя. Трупът на оная гад издаваше последния си вой, а кретена от лаптопа не исках да го виждам. Пуснах си телевизия. Вървяха новините. Няколко души умрели във верижна катастрофа, а държавата теглила външен дълг. Имало съмнения за корупция по високите етажи на властта, а единственият дом за изоставени деца в еди-коя-си-област затварял. Кексът ме запердаши още по-силно, погледнах трупа в кухнята, погледнах лаптопа и реших, че просто не си струва. Станах, отидох в спалнята и си легнах. 

Друго наистина не си струваше. Освен утре пак да го пробвам тоя живот, за който говорят. С ранното ставане, адекватното поведение, доброто психическо състояние и продуктивните часове. Ще пробвам. Утре.

Краен срок за изпращане на кратки разкази за мартенския ни брой: 15 февруари.

Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен.

Очакваме текстовете ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

Илюстрация: © Рами Хамуд

Прочетете и „Нежелано, чакано писмо“, разказа на Иванка Могилска, публикуван в броя „32 причини да не обичаш Пловдив“.