Някои текстове остават незавършени. Никога не остават на едно и също място. Не се успокояват, не се примиряват с финала, със смяната на епохи и моди. Има дори такива текстове, които следват невидима, паралелна нишка на живота, която го свързва през времена и преходи.

Тези текстове бих нарекла „наджитейски“. Те нямат начало, среда и край. Не се вълнуват от определения социален или политически контекст, на който трябва да послужат, въпреки че несъмнено са създадени в някаква конкретна действителност. Но пъпната им връв не е опъната над земята на интелектуалното разсъждение и анализ на реалността, тя дори не е прекъсната, за да започне новият живот. Някои текстове – като „От другата страна на живота“ на Светлана Атанасова – са с вързана пъпна връв за душата. 

Историята е легендарна и позната за някои театрали – преди 33 години в Драматичен театър – Пловдив Христо Церовски поставя „Голям колкото малка ябълка“ на познатия и любим тогава Петър Анастасов, драматург и поет. Играят Светлана и Стефан Попов. Не съм била родена още тогава, за да го гледам, но по погледите и на двамата виждам, че са обичали да играят в тази постановка, както децата обичат любимите си игри. Нещо, с което не може да се похвали днес всеки актьор. И като всяка любима игра, в която не искаш да оставиш себе си и другия на пустата реалност без нюанс на сантимент и прозорлива лиричност, Светлана се осмелява да напише текст – продължение и след всичките тези 33 години, в които животът се е опитвал да откъсне връвта от душата. Тя се завръща в България с един куфар, една пиеса и достатъчно русокоси блянове за театър, за игра, за среща на сцената. 

От другата страна на океана я посреща старият ѝ другар, пловдивският театър, който сигурно малко се е променил, с нова фризура, може би токчета и руж, но все пак онзи театър, в който актьорите нанизват душевната си връв. И като че ли в този носталгичен, но много честен и смел опит, най-подходящ за водач се оказва Валентин Ганев, който режисира страните, разглежда тяхната другост и деликатно, с много финес и завидна театрална етика, ги води една към друга, разглежда ги внимателно, оставя ги да бъркат танцовите стъпки, после гальовно ги връща към посоката. А дали? Дали примирението идва след болката, след неуморимостта и търсенето на онзи собствен остров на смиреност, тишина и мекота, след бурните трусове на живота? 

На мен ми харесва, че представлението не дава категоричен отговор на това. Наистина, не ми допада театърът, който брани определени територии на заключителност и театър с точки. Може би затова отидох да гледам втори път „От другата страна на живота“. За да се убедя, че не съм пристрастна към някакъв мой тип сантименталност и поетичност, която несъмнено съм открила, за да почеша отново любопитството си и да разбера защо толкова отдавна не бях чувствала театъра така искрен и емоционално разголен.

Първото гледане е призив да се скрием в зрителната зала на театъра, да му се доверим, да настаним съществото си на червената седалка и да се върнем към способността си да се изненадваме, да преоткриваме наивността като висша форма на изкуство, да напуснем неспокойната си зона на постоянен размисъл. Второто е потвърждение на първото, с някои добавки: „тук малко повече сол щеше да е още по-добре“, „много пипер, прелютява“, „това къри тук май леко понамирисва“. И тъй като текстът е личен, с нюанс на документалност и изповедност, рисковете са повече. Да изложиш душата си и тревогите ѝ на сцена, изисква лудешка смелост, изисква рицарство. Или най-малкото, изисква се желание да правиш „истински“ театър. Има много видове театър, но от всичките най-обичам истинския, колкото и да звучи „то всички обичат него“. Този, в който първото най-важно е зверчето в теб, което не те оставя намира, не ти дава покой, постоянно чука на вратата ти и пита: „Ехо, спиш ли?“, „Аз съм, трябва да поговорим“, „Излез и го кажи най-после, мамка му!“. 

„От другата страна на живота“ е написана в абсолютна треска, не съм била там, но съм почти сигурна. Пиеси като нея не изискват бляскава сценична среда, модерни способи за омайване на публиката (нямам нищо против тях, стига да лежат на театрален смисъл), огромен замах в музика, осветление, пространство. Те изискват двама актьори, които се срещат след 33 години и изиграват отново насладата си от това да бъдат на сцена и да споделят общи тревоги, идеи и мечти заедно. В това „заедно“ и в тази честност представлението, с някои негови разбираеми недостатъци, печели и първото и второто гледане. 

Всъщност не харесвам думата „недостатъци“, защото в нея има твърде много „не достига“, а тук става въпрос по-скоро за рисковете, които споменавам по-горе. Рисковете да се оголиш на сцената в цялата си болезненост, която си събирал през моменти на някаква липса, на трупане на спомени, които съхраняват един друг живот, колкото изживян, толкова и недовършен. Актьорската задача, пресичаща се с остротата на интимното и изричането на думи, които си пазил от външни натрапници, граничи с драматичното, което на моменти взима превес над разказа и изживява предварително своя тъжен катарзис, преди зрителят да е разшифровал драматургичните нишки, но аз намирам това опиянение за съвсем нормално и дори очарователно, тъй като в него има повече артистична чувствителност, отколкото суета. 

И така, ето ги: двамата пътешественици през времето, стоят на своята камерна сцена, пускат си френски шансони, преглъщат кафе от машина, свалят едно по едно напластяванията по кожата, ноктите, косата, прохождат тайните скътани болки ту директно, ту внимателно, докато и двамата не се превърнат в безсмъртна клетка, рееща се в космоса, в очакване на своя звезден прах и в помирение със смъртта. И в тази последна среща на признания и очи, вперени в миналото на другия и в лишеното от реалност настояще, двамата, мъжът и жената, продължават сладката игра на скриване и познаване. До последната реплика никой не рухва напълно, никой не се предава изцяло на клопките на живота, които събират и разделят, никой не си позволява да преклони дързостта на онази далечна бурна и мигновена искра в обикновена драма, защото това не е някаква си любовна история за разминаването и срещата след дълги години, което подобава на немското кино по сателитните канали.

Това тук е среща на живот и смърт, но не между действителните лица, а между тези, които БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ, защото до края на представлението ще се чудим дали ще отидат „от другата страна“, дали ще се осмелят, дали ще се метнат с дрехите в езерото с чудовищата и неясния финал. Ще искаме отново и отново да чуем онзи френски шлагер, за да се приютим в седалките на собственото си неизживяно, в неизживяното на своите майки, баби, предци. И ще позволим на актьорите да надникнат в най-дълбокото ни, без дори да подозират, плувайки в своето най-дълбоко – театъра на признанието. 

Фотография: Георги Вачев

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“