От двете страни

През 344 година във Филипополис се провежда conciliabulum на 76 епископи отцепници от Сердикийския синодален събор. Събирането в Сердика било свикано от императорите Констанс и Констанций II, за да се осигури църковен мир в двете части на Римската империя, но впоследствие срещата се разтуря поради разногласия. Епископите от Изтока не искали на събора да участват Атанасий I Велики (Св. Атанас), патриарх Александрийски и Маркел, епископ на Анкира (Анкара) в Галатия, понеже били осъдени от източните синоди и низвергнати.

Изглежда май оттогава тръгва вечното противоборство между града на Филип и града на Константин, все велики мъже от древността. За какво са се борили двете селища помежду си през вековете е трудно да се каже, пък и историята мълчи по много въпроси. Знае се обаче, че на 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества щабквартирата на Временното управление, а на 3 април  1879 г. Учредителното събрание избира градчето в полите на Витоша за столица на Българското княжество. Пловдив пък, естествено няма да е по-долу, също става столица – на друга държава, макар и васална.

Интересно, ако ролите бяха разменени тогава, дали нямаше сега Марица да се възпява от казионните официози като посестрима на Темза и Сена? Колко голям или малък щеше да е чароматът на Пловдив, ако историята му бе позволила да се големее като София? Или пък да ползва привилегия от всяка власт, дори и от османската – през 1858 година след тържествен водосвет и реч на учителя Сава Филаретов, в присъствието на софийския управител Хасан Тахсен и пълководците Сюлейман паша и Осман паша, е открито първото девическо училище в двора на черквата „Света Неделя“ („Свети Крал“) с дарението от 30 хиляди златни рубли на Иван Денкоглу. Такъв султански жест Пловдив не познава!

При други градове подобни неща биха се развили в комплекси за малоценност у жителите. Не че пловдивчани тайно не ревнуват или пък не завиждат, но пък едва ли щяха да развият своето състояние на духа като „втори по големина, но първи по самочувствие“. Срещу импозантността на софийския метрополитен, Ректората, Ларгото, Народния театър, НДК, Арена Армеец, Милениум център и Борисовата градина, днешното пловдивско честолюбие драпа да се опре на голямото село на северозапад със стара история, спортни експлозии, заведения, изложби, природни феномени – хълмове и река, и забележителни личности.

Романтично звучи, почти като алюзия с битката на Давид и Голиат. Настрана пристрастия, честността е благоволението на силните, а пловдивчани все още май са такива – нивото на София в момента гони средноевропейски стандарти. Има ускорение, динамика на планиране и случване, има препитание и прави препитание, дава власт и ползва власт. Изобщо има всичко, което да подхранва самочувствие и да гали суетата. Не липсват културни обноски, няма излишък на самодоволство. Даже си има местенца, където да се свреш в черупката си, ако нещо ти е писнало от тълпи и движение. Изобщо все неща за които пловдивския фолклор твърди обратното. Демонизирането на софийския живот е автогол, ако си в съревнование, а Пловдив не си пада много по надбягванията, излишните усилия да се напъва, за да се доказва. Може би това е заради изначалното негово верую „над нас е само животът“, но пък не пречи да избухва, за да впечатли от време на време.

Пловдив носи гордо собствената си стойност и равнението му, с който и да е било друг град, би убило неговото гооолямо Аз. Да, той е екзотика ала Ориент и дори дразни с осакатената си инфраструктура и транспорт. Достолепието му даже би се сторило малко повехнало в очите на чужденците. Не е краят на света все пак, но ако някой пловдивчанин се фрустрира от подобни заключения, моля да не го приема твърде на сериозно. Всъщност, ако може, да го приеме с широка усмивка. Усмивката е нещо, което много липсва у днешните пловдивчани.

Иначе си имат всичко. Духовете на поети, певци, бунтовници и визионери се вплитат в чертите им, давайки характерното небрежно самочувствие, „когато си от Пловдив“. Надути, леко скептични, доста вулгарни и преобладаващо ексцентрични – ще ги разпознаете не само по специфичния говор. Техните личностни навици, групови спомени, ежедневни настроения и изобщо онова, което наричаме скромно „култура тримона“ правят Пловдив да е голям.

Ако София е сградите и властта, то Пловдив е хората! Столицата на порока и столицата на духа – вечни съперници, но и вечни любовници. Като двете страни на една и съща монета, те са немислими без мисълта за другия. Както всъщност са и обитателите им. Често едните се обръщат след другите, спират се, увличат се по това, което не са, по това, което могат да бъдат, погледат се за малко, влюбят се, после пак се разминават. Всеки в своята си посока, със своя град в себе си…

И така до следващата среща.|32

Фотография: Ерих Ринка, 1956 г.