В началото на броя ви разказахме историите на шестима чужденци, оставили ярка следа в развитието на Пловдив между 19. и 20. век. Сега обръщаме поглед към настоящето и ви срещаме с петима съвременници, които работят за по-доброто утре на града и по свой начин променят средата тук.

Кийт Кели

Първото посещение в България на даскал Кийт Кели, както го наричат ученици и приятели, е още като студент през далечната 1988 г., когато идва на едномесечна образователна обиколка, за да учи руски. „Впечатленията ми бяха много позитивни – раздаваха мартеници по улиците, беше много цветно и празнично“, разказва Кели. Спомена за топлото преживяване отнася обратно в Англия, но само до 1993 г., когато попада на обява във в-к Guardian – търсят се доброволци, които да преподават английски в страните от Източна Европа. Не му трябва много, за да подготви документите си и да избере България. 

Оттогава насам Кели учителства в Математическата и Английската гимназия в Пловдив, а през 2007 г. основава и своя частна езикова школа в града. Първият му приятелски кръг още през 90-те на 20. век са учениците му, един от които по-късно става и негов кум. „Все още сме заедно с тях, – отбелязва Кели – бях много добре приет в първите си години.“ За себе си казва, че се чувства като „половин майна“. Възприема българския език като важна част от своята идентичност тук – „колкото повече знаеш за езика и културата, толкова по-лесно можеш да се установиш и интегрираш“. Хората разпознават, че е чужденец, издават го сините му очи, луничките, рижавата коса, но харесва, когато в София някой се оплаче от и-кането му. „Затова не знам доколко съм българин, но със сигурност съм пловдивчанин“, шегува се учителят. Истинските му корени тук обаче са неговите деца, които заедно със съпругата му решават, че искат да пораснат в България. 

Кели се определя като късметлия да живее тук, предвид историческия избор на родината му да напусне Европейския съюз: „Защото се чувствам като европейски гражданин в България, за което много британци имат ограничения сега.“ Станал свидетел на почти целия български преход, много неща са се променили пред очите му, но според него все още хората тук не са разбрали напълно, че техният глас има значение в живота им, колкото и трудни да са условията. България продължава да е най-бедната държава в ЕС, но Кели вижда богатството ѝ другаде – в климата, в живота навън, в отношенията между хората, в малкия устойчив подход към нещата. „Много български семейства са живели толкова устойчиво в миналото, произвеждали са собствени продукти. Тук има много опит в тази посока, иска ми се това да продължи“, споделя англичанинът, който сам прави лютеница и зимнина. „Не мисля за Балканите като за нещо старомодно, мисля, че това е бъдещето“, казва Кели.

Надеждата му е свързана с младите, които иска да видят стойността на това да създават нещо в страната си. „Всички посетители на моите международни курсове не знаят почти нищо за Пловдив, но се връщат вкъщи влюбени в града. България е страна като всяка друга – със своите аромати, вкусове, история, култура. Нужно е само добър маркетинг. А това малко куца“, завършва на български той.

Бадиа Абурабиа

„Обичам мислите ми да се губят в пейзажа над Античния театър“ – разказва Бадиа Абурабиа в ноемврийски следобед в уютното Jazz Café Plovdiv (зад Историческия музей), което поддържа с половинката си вече над година. В този момент на прага застава редовен посетител, който ги поздравява на английски. Срещата е типична за кафенето, което, заедно с Ирландския бар и Baba Yaga от другата страна на булеварда, е едно от местата за неформално общуване между местни и чужденци в града. „Атмосферата в тях напомня на вкъщи“ – отбелязва Бадиа.

Тя е французойка с марокански произход, живяла е 16 години в Лондон, където среща Светлозар Ангелов и с когото заедно решават да се преместят някъде край морски бряг. Спират се обаче на Пловдив, откъдето Светлозар е родом. Озовават се тук в началото на 2021 г. и само след няколко месеца отварят кафе-бара, което сбъдва мечта и на двамата – да имат пространство, което да създава общност. Тъкмо community e една от първите думи, на която попадаш, когато потърсиш повече информация за мястото. Всяка сряда тук се провежда седмична среща на експатобщността (1) в Пловдив, на която идват и немалко българи, живели дълго време навън, на които им липсва общуването с чуждестранни приятели. Два пъти месечно Бадиа и приятеля ѝ организират танцови суинг вечери с Lindy Hop Bulgaria. Имат и книжен клуб, който се събира веднъж месечно. Последната дискутирана книга е „Карай плуга си през костите на мъртвите“ на Олга Токарчук, следва „Вино от глухарчета“ на Бредбъри. Сред плановете им за мястото са и събития с музика на живо и джем сешъни, на които да дават поле за изява на млади изпълнители.

Експатобщността в града е активна в социалните мрежи, които са главното място за организация – най-голямата група наброява около 6000 души, но според Бадиа, от нея живеещи в града са едва 60%. „Някой идват само за ден или два, други са дигитални номади и минават за седмица или месец оттук, трети се пенсионират тук или решават да останат за цял живот“ – обобщава тя. Макар с членове от цял свят, общността е сплотена и поддържа и още няколко по-малки групи за свободно време, родителство, предприемачество и др.

Като най-голямо препятствие за себе си Бадиа изтъква езиковата бариера в магазините и институциите, но смята, че би имала подобен проблем на всяко ново място. Често попада в ситуация „изгубени в превода“ с клиенти в заведението, но 16-годишният ѝ престой в Лондон я е научил на трикове, с които да решава тези и други проблеми в комуникацията между местни и чужденци. „Ако уважаваш средата, ще намери начин да се адаптираш“, казва Бадиа. „Това не е място само за експати, това е място за всички.“

Марк Фаулър

Историята на австралийския тенор Марк Фаулър в България започва преди 17 години в София. За пръв път посещава Пловдив по работа през 2013 г. и не след дълго се събужда една сутрин и казва на бъдещата си съпруга: „Нека се преместим в Пловдив или е време да се преместим от България?!“. За Фаулър градът е различен – „жителите му носят духа му в сърцата си и са отговорни за него, перфектен микс от старо и ново, мултикултурен, млад, с красив център и много паркове, но по-важното  – където човек усеща развитието и може да бъде част от него“. Австралиецът се присъединява към младия и динамичен екип на Държавна опера – Пловдив през 2014 г. и участва активно в издигането на институцията не само на водещо място в България, но и в Източна Европа. „2019 г. беше кулминация за много пловдивчани, но сега е важно да не губим устрем и да продължим да вдъхновяваме бъдещите поколения“, смята Фаулър. 

В по-общ план голямата разлика с родината му, която все още не успява да разбере, е липсата на национална гордост. Тук обаче няма предвид „най-добрата скара и най-вкусните домати на Земята“, които обича безкрайно, а възпитанието в културното наследство, което несъмнено страната притежава в изобилие. За Марк това е повод за голямо безпокойство и почуда. „Трябва да се гордеем, че сме българи и да се съсредоточим върху позитивите. Окей, можем да плюем политиците, 21. век е и много от тях си го заслужават, но не плюйте страната си! Подкрепяйте „своите“ повече, независимо бизнеси или таланти, дарявайте повече, обичайте съседите си, виждате се всеки ден. Обичайте себе си повече. Не плюйте там, където се храните!“, призовава тенорът, който отдавна не смята себе си за чужденец тук. „Когато самолетът кацне в София, приемам, че вече съм вкъщи. А съм вкъщи, когато имам увереността, че мога да променям средата, в която живея.“

А необходимостта от промяна е осезаема. За Фаулър липсват основни елементи на ежедневния живот като инфраструктура и удобства, които „всеки данъкоплатец има правото да изисква през 2022 г.“ Голямата му болка за вече осемте му години в Пловдив обаче е фактът, че Операта няма свой дом. В същото време ремонтът на Концертна зала в град със званието Европейска столица на културата продължава да среща административни препятствия. „Когато нещо е нужно, но счупено, а ти отказваш да го поправиш, може да ти повлияе много деморализиращо и депресиращо“, отбелязва той. Все пак вярва, че това са проблеми, които скоро ще бъдат решени. 

При все че отдавна вече се чувства местен, Марк изпитва носталгия по Австралия и скъпи за него хора там, която бори с доброто си чувство за хумор – планира да засади евкалиптово дърво в градината си и да си осинови коала. „Българските закони не са толкова стриктни за живота с екзотични животни“, шегува се той. „Честно казано, единствената австралийска традицията, която все още спазвам, е да издигам австралийския флаг пред къщата ни на 26-и януари, Денят на Австралия“, разказва Марк. Ако утре обаче се наложи да си тръгне от България и да заживее някъде другаде, със сигурност ще продължи да си прави лютеница и туршия: „Пристрастен съм до живот!“. 

Мич Брезунек

Художникът Мич Брезунек живее и работи в Пловдив от 2016 година. Тук го довежда любовта, която, по думите му, е най-важна за изкуството. Съпругата му Мартина Вачева е една от най-ярките млади художнички в България. Двамата си помагат и влияят, а скоро основаха и своя фондация, с която представят не само собственото си творчество, но имат идея да подкрепят независими млади автори.

Мич е много рефлективен към заобикалящата го среда, към актуалните процеси и колизии. „Коментира“ ги в обичайния си гротесков и повлиян от фензинкултурата визуален език. Действителността в България се оказва много подходяща за неговия стил. Често го впечатляват явления, които ние, привикналите към абсурда, не открояваме. Прави скулптури от намерени в гората животински скелети и строителни отпадъци, рисува с първичните инструменти на Paint живота в българския град по време на изолацията, разказва в късометражен филм смущаваща история, развила се сред полето с боклуци край река Марица.

Най-новата му и най-мащабна досега работа е поредицата „Призрак“, посветена на комунистическата пропаганда в страната и нейните съвременни прераждания, особено сетивни след началото на войната в Украйна. В първата част на поредицата – „Призракът е тук“ – 12 монумента, посветени на съветските „освободители“ са претворени в кратки видеа, първо, пресъздаващи реални 3D версии на паметниците, после разграждащи героизма във визия, която представя истинската история, коренно различна от пропагандната. За да се изявят тези истински истории, е важно присъствието на проф. Евелина Келбечева в проекта. Нейните знания и способи за работа с архиви дават историческата основа на всяко видео. Централният „призрак“ бе, естествено, надвисналият над Пловдив Паметник на незнайния съветски войн, или така известният Альоша. Същият той е обект и във втората част от проекта, наречена „Влез в призрака“, в която чрез виарочила в своеобразна видеоигра с пет нива посетителите взаимодействат с различни символи на комунистическата пропаганда.

Мич и екипът му работят седем месеца за създаването на тези образи и усещания. NFT (2) с всяко от 12-те видеа излиза през определен период на сайта ghost.bg. Там са и текстовете на проф. Келбечева, както и поетични миниатюри, написани от Мич към всяка визуална творба. Средствата от продадените енефтита се разпределят за подпомагане на български и украински независими художници. Именно войната в Украйна възпламенява много от способите на пропаганда, характерни за комунистическата епоха в България. Тогава Мич вече е започнал работата по своя проект, но войната му дава нов контекст. Вдъхновява го и филмът на Евелина Келбечева „Второто освобождение“.

„Аз обичам България, искам да живея тук, обичам културата и мисля, че има много какво да направя тук като художник. Но дойдох в България с идеята, че ще живея в европейска страна с европейско бъдеще“ – споделя Брезунек.

Третата част от проекта ще бъде реална намеса в монумента Альоша. Символно са подбрани и датите на трите етапа: 9 септември – 9 ноември – 9 май. За последната част е необходимо разрешение от най-високо ниво, а в настоящата управленска безтегловност може и да се наложи намесата да се отложи. Мич е готов да почака повече, стига страната ни да се върне към проевропейския си път. Все още не може да гласува в България, вероятно ще има право след три години. Редовен гласоподавател е в родната си Франция и вижда, че призракът на пропагандата броди днес с особена сила из цяла Европа, включително в родината му. Но вярва, че тази тенденция може да се противопостави неговото поколение – способно и взискателно към информацията и знанията.

Наталия Елис

Украинката Наталия Елис идва в Пловдив през октомври 2015 г. Заедно със съпруга и децата си, с животните и бизнеса. Като Ноев ковчег, както сама казва, пристигат тук, където живеят майката и сестрата на съпруга ѝ. В близкото село Марково Наталия развива своето хоби и бизнес – отглеждането на кактуси. Препоръчва на всички родители да купуват на децата си такъв тип растения. Кактусите не се нуждаят от много грижи и така у детето се развива усещане, че може да е отговорно. 

Разбира се, след 24 февруари животът на семейството ѝ се променя кардинално. Първо при тях идват роднини и приятели, които бягат от войната в Украйна. Приютяват над 150 души само за първите 24 часа от началото на руската агресия. В първата седмица отваря Областният кризисен щаб за подпомагане на бежанци от Украйна и Наталия веднага е присъединена към него. Съдейства денонощно за всичко необходимо. Впоследствие е двигател на ремонтирането на помещения за буферни дневни центрове за украинските деца, а после – и на превръщането на бившата Белодробна болница в център за временно настаняване на бежанци, който наричат „Втори дом“. Той се превръща във втори дом и за Наталия, която всекидневно пребивава там дълги часове и съдейства за всичко. Докато провеждахме краткия си разговор в залата за обучение, деца често ни прекъсваха и ѝ задаваха най-различни въпроси, а телефонът ѝ сигнализира за поредните апели за настаняване на новодошли бежанци. „Последният етаж от зданието още не е доремонтиран, но там могат да се поставят матраци на пода“ – обмисля на глас възможностите Наталия. Другият вариант е отново да ги приюти у дома или в жилището на майка си. Няколко пъти от началото на войната пътува до Украйна със собствения си бус. Носи турникети и лекарства. Следващото ѝ пътуване до там ще бъде, за да донесе за библиотеката на „Втори дом“ книги на украински език. От Народната библиотека „Иван Вазов“ са получили голямо дарение с книги на български, руски и английски, но за тях е много важно да поддържат родния си език. „Както бесарабските и таврийските българи в Украйна пазят езика и традициите си повече две столетия“ – напомня Наталия. И отбелязва, че нейната родина несъмнено е една от най-толерантните в света. Над 140 народности съжителстват само в Одеса допреди войната. Повече от 20 вероизповедания имат свои действащи храмове. 

Като пловдивчанка Наталия е съпричастна и към местните обществени каузи и се радва, че тук има силно гражданско общество, което в последните години успява да предотврати ред неприемливи управленски и бизнес намерения. Заедно с научната общност от Аграрния университет и други активни граждани тя е един от двигателите на доброволческата инициатива за възстановяване на запустялата Ботаническата градина в Пловдив. Наталия вярва, че всеки трябва да отделя поне по час на ден за полезна кауза. Така усещането за общност ще се развие, а враждите няма да са толкова яростни.

Още от темата на броя „Plovdiv Calling“:

По стъпките на минувачите – градът през погледа на чужденеца преди и сега

Следваща спирка – Пловдивъ или шест важни истории след Освобождението

И ще бъдеш вече „един от нас“ – проф. Мария Шнитер за „прага“ между тук и там

---

(1) Expat (съкр. от expatriate, англ.) – човек, който живее в страна, различна от родината си; чужденец. Често се използва за квалифицирани професионалисти, специалисти или артисти, които живеят в чужбина. (бел. ред.)

(2) NFT (non-fungible token, англ.) – Незаменимият токен, по-известен като NFT, е уникален запис в блокова верига (блокчейн), който се използва за представяне на цифрови файлове. Цифровото изкуство е пример за употреба на NFT. Токенът предоставя на собственика доказателство, че го притежава, но дава достъп до цифровите записи на всеки потребител. (бел. ред.)

Заглавна фотография: