И рече Господ: Не се прави на интересен, за да не излезе на твой гръб

„От тази страна на смъртта“ е десета книга за Радослав / Чарли Парушев, който от двайсет години присъства на родната литературна сцена. Издателство „Колибри“ се опитва да ни убеди, че това е най-добрият му сборник с разкази, което е далеч от истината.

Когато през 2004 г. адвокатът с нахакана поза и мръсен език стартира, редом с Тома Марков, Стефан Иванов и Момчил Николов – неформалната група „бързалитература“, името му бе неизменна част от развитието на съвременната градска проза в България. Участието му в събития като „Лига на разказвачите“ допълнително го обвърза с нещо вълнуващо, модерно и различно – бунт срещу закостенелите представи за писане, които мнозина носят като неизповядани грехове от училище. Нещата ще се оправят, когато всички започнат да четат мен – би казал съвсем спокойно Парушев. Това понякога е вярно, но не и за настоящия сборник.

„От тази страна на смъртта“ съдържа деветнайсет истории, ситуирани между падането на Константинопол през 1453 г. и COVID пандемията.

Първите три „разказа“ се занимават изключително с обсесията на автора да напише роман за любовта си към Византия и неговата неспособност да го направи. Подобни на публикации в блог, в тези текстове Парушев споделя за фрустрацията си с Макарий Мелисен – историк от XVI век, който изфабрикувал голяма част от събитията покрай обсадата. Усеща се влиянието на любимия на Чарли Умберто Еко и играта с мистификацията, но далеч от деликатната ирония на италианския майстор и по-близо до главозамайващата софийска претенция.

Следват кратки „парчета“, които целят да забавляват, като например разказ за това как фермери в Айова скопяват свине за барбекю, след което ги пускат да се разхождат наоколо, като, естествено, свинете проговарят. Два от сюжетите се завъртат около карантината, друг един разкрива корпоративна трагедия, в която сатирично са описани наркоманските хаос и лудост по висшите мениджърски етажи. Макар и разнообразни, текстовете са разхвърляни и сборникът увисва като скалъпен набързо с материал, който авторът е събрал през последните години (представете си колко актуално звучи днес ИДИЛ да напада България).

Парушев нескромно парадира с ерудицията си по историческите въпроси.

Той споменава също, че е изял с кориците Дж. Р. Р. Толкин, след което си позволява недопустима фактологическа грешка. Според него в цялата си мъдрост авторът на „Властелинът на пръстените“ е пуснал паралел между битката за Шлемово усое, при която елфите уж помогнали на хората, и участието на генуезеца Джустиниани в битката за Константинопол. Проблемът е, че сцената от „Властелина“ е изфабрикувана от Питър Джаксън за филма. Чудесна, разбира се, но все пак – изфабрикувана. Как тогава, питаме се, да имаме доверие към писателя за събития, случили се преди 600 г., когато се допускат непростими гафове за неща отпреди 20 години. Също така – къде е редакторът?

Жалко е, че Парушев не се старае да предложи на читателите си повече, тъй като в миналото неведнъж е доказвал, че може да го направи, предимно със слуха си за добър съвременен диалог и чувството си за хумор, което дори в настоящия анемичен сборник понякога проблясва. Такъв пример е сцената, в която Константин XI представя на византийците четирите варианта, поради които си заслужава да умреш: А) Християнската вяра, B) Императора, C) Родината и D) Семейството и приятелите, на което войниците го питат той за какво ще умре:

– Ами за каквото и вие, както по-горе изброих…

– Е, няма как да стане, понеже ти си императорът! Вариант B) при теб автоматично отпада, можеш да избираш между варианти A, C и D.

– А, верно, прави сте, братя – възкликна Константин XI, – тогава императора го изваждаме и при това положение аз ще умра за останалите три неща. За всичките останали три неща ще умра, братя!

– Е, да, казаха гърците, ама ние ще умрем за четири.

Още от критическата рубрика на Нула32:

Писане в минало време във „Вечерна сватба“ на Иван Станков

Одисей се спасява в „Жена на вятъра“ от Александър Секулов

Пловдив във „Вечен град“ на Богдан Русев и „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ на Евгений Тодоров

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“

Заглавна фотография: Корицата на „От тази страна на смъртта“ на Радослав Парушев