Отвъд „Ландос“

Денят е неделен, мокър, сив и особено ноемврийски. Въздухът е силен и примесен с автомобилни изпарения, остава по небцето и се задържа натрапчиво дълго. Тръгвам по „Мария Луиза“, продължавам по „Цариградско шосе“ и на кръстовището наляво по „Ландос“. Вече съм в Столипиново. Движа се бавно на втора и трета, за да не ударя някого. На пръв поглед е оживено, но не достатъчно. И двете батерии на апарата са заредени, пристигам с боен дух и готовност да направя поне стотина кадъра. Хващам по неприветлива пряка и вече се намирам отвъд. Отвъд „Ландос“.

По начало градските легенди за Столипиново не са една или две. От тази, че всичко, което търсиш, можеш да си го купиш от квартала и то поне на половин цена, до тази, че влезеш ли в махалата, трудно ще излезеш или, ако излезеш, ще си поне с една вещ по-малко. Ако слушате фолклора, може да повярвате, че и някой зъб ще ви откраднат, ама ето – всичките ми са на място и с ръка на сърцето заявявам, че апаратът все още е в мен, а гумите на колата – на нея. И е съвсем нормално заучените клишета да се разнасят от уста на уста, защото голяма част от хората не припарват до квартала и си нямат представа как тече животът отвъд „Ландос“ – улицата, която е станала нарицателно за това място или по-скоро граница, и то на няколко фронта.

Наляво от нея попадаш в „дълбоката махала“, както я наричам, това си е неизвестна и неизследвана територия. Дори Google Maps не са се справили добре – човечето там не може да се пусне на картата. Или с други думи, „ако си любопитен – „иди виж, ние оттам не минаваме“. Отдясно на улицата преобладават предимно българи и панелки. А самото начало на „Ландос“ е нещо като въображаемо КПП, липсва само граничарят, който да събира по пет лева за вход и… Колкото трябват за изход.

Да се върнем на пряката. Потвърждавам – неприветлива е, а да не говорим за дупките. Да му се не види, с летите джанти съм, а те не са за щети. Преминавам все някак и ето ме в „дълбокото“. Движа се бавно и се чувствам като на сафари, но само с апарат. Става ми неудобно, мислено изключвам фотоапарата, още преди да е влязъл в употреба. Не са нужни повече от няколко минути, за да разбера, че тук не е за снимки и то от случайни хора. И сега какво? Нямам вероятните месеци, които ще трябват за разговори с местното население, за да ми позволят да ги снимам и да ми разкажат за себе си. Според по-запознатите това може да се случи кажи-речи най-рано през март догодина, затова продължавам.

Преминавам от улица в улица, макар че това не е много лесно и бързо. Забавляват ме имената им, които са строго неутрални като „Успех“, „Правда“, „Калина“, „Спортист“, „Веделина“ „Сполука“ и все в този дух или в този „бездух“. И все още се боря с етимологията на „Ландос“, ама няма и да се преборя, освен ако не е кръстена на живописна френска местност. Ама едва ли. Ако зависи от мен, бих я превела като „Притежателите на земя“ в чест на всички хора отвъд нея, които притежават махалата. И все пак, ако ви се струва странно, новото име идва от „ланд“ за земя и  „ос“ за притежание. Но нека се върнем в реалността и оставим преводите на лингвистите.

Попадам на някоя от всичките улици наоколо, кръстете я с което име вие си изберете. Изгубих се. Не ми е за първи път, но сега е умишлено. Все ми се иска да се потопя в атмосферата, да я видя, усетя, помириша и разкажа. Постепенно местното население зачестява, улицата става все по-пешеходна. Къщите я стесняват, дупките я правят едва проходима. Цветно е. Панелки пазят продължението от двете страни, а на първа линия са изнесени всевъзможни малки къщи, пристройки и всякакви обиталища. Лилави, зелени, охра, без цвят, непознат цвят. Огради няма. Основен декор пред всяка порта са върволици от простори и низ от сушилници за дрехи. По повечето – детски дрехи и най-вече чорапи. Особено много чорапи. Жените преобладават. Мъжете са групирани около дълги четирикраки метални маси с по една покривка и безброй подредени предложения от доматени консерви, през прахове за пране и омекотители, до най-скъпи кожи и дрехи. Мъжът, който продава, е висок и слаб, но със здрави рамене и яки ръце, лицето му е хлътнало, но очите играят. За секунди измерва преминаващите и знае кой ще се спре при него. Това най-често са компании от семейни жени или по-възрастни, които пазаруват сами. Около импровизирания щанд се насъбраха хора, долавям смях и оживени разговори, а малко момче с колело се опитва да кара между краката им. Чевръстият продавач обаче реагира на всички заявки, не изпуска и разговорите на околните. На прозорците наизлизат хора, а от съседната улица се спусна група деца, която се гонеше. Изглежда на никого не правеше впечатление колко студен ноемврийски предиобед е. Наоколо е така схлупено, къщите са на не повече от три метра от земята и са толкова нагъсто една до друга, че напомнят композиция от цветни вагони. Започвам да се чудя къде са се побрали всичките 45 хиляди души, които живеят в квартала.

За лош късмет започнах да се ориентирам в посоката и то точно, когато не трябва. Не за първи път попадам в махалата и си спомням, че, ако тук продължа направо, ще стигна сборище, което изглежда като важен местен културен център. Музика звучи, а хората са навън като на събор и танцуват като на празник. В една триетажна сграда се продават луксозни турски мебели, спални с високи табли и пищни орнаменти в комплект с безкрайни трикрилни гардероби, а на третия – фамозни рокли. Чудя се колко ли от девойките наоколо, хванати под ръка, гледат нагоре и си представят да облекат точно онази червена рокля с три обръча, без ръкави и златисти воали, изложена на стъклената витрина откъм ъгъла.

Усещам, че любопитни околни погледи се взират изпитателно в мен, някои дружелюбно и ми се усмихват, а други ме гледат въпросително. Но и аз не им отстъпвам. Любопитна съм и нахална, дойдох да воайорствам в личния им свят и на всичкото отгоре имах намерение и да го документирам в снимки. Опитвам се да обхвана и запомня колкото се може повече. Виждам хора с всякакво социално положение, което личи несъмнено по външния им вид, бижутата, обувките, къщите и колите, паркирани пред тях. Тук живеят всякакви хора на всякакви възрасти, с различно образование и социален статус. Населението на квартала е много разнородно. По-голямата част се от хората се  самоопределят като турци, по-малко като роми и българи.

Озовавам се пред едно от трите училища в квартала. Пространството около оградата се е превърнало в импровизирано сметище, където една жена се бори да изхвърли изрезките от стайните си растения в кофата за битови отпадъци. Идва зима, растенията се орязват. Продължавам с борбата си да събера, колкото се може повече от това място и да го подредя в главата си, ако е възможно.

Тук живеят неизброимо много общности, които носят своята индивидуалност. Съжителстват в един затворен свят, в който трудно се влиза, но и трудно се излиза. Хората са добронамерени, но и често, освен ако не искат да ти продадат нещо, са трудни за разговори и гледат с недоверие. Столипиново е непознато място за града, което живее свой собствен живот, има различен пулс, а ритъмът му не се вписва в общия градски. В квартала има и множество проблеми, които стоят неразрешени години наред, като всичко започва от това, че мястото е гето, което не може да се приобщи, а жителите му не могат да се интегрират.

Това и още много са причините Столипиново да попадне в апликационната книга, с която Пловдив става Европейска столица на културата през 2019. В нея е заложена програмата „Махала“, която си поставя за цел да интегрира квартала чрез образование и култура. Проектите, които са включени, са силно амбициозни и граничат с невъзможното. Някои считат, че именно това е козът, с който Пловдив печели домакинството. Въпреки невъзможността голяма част от проектите да бъдат изпълнени, не трябва да изключваме и добрите примери, които виждаме през последните четири години в тази посока. Спорадично групи деца и младежи посещават културни мероприятия, правят разходки извън махалата и се запознават с градската среда. Освен това към днешна дата голям брой български и чужди артисти са влизали по различни поводи и с различни проекти в квартала. Заради важността и сложността си обаче, „Махала“ е проект, по който е можело и е било необходимо да се положат повече усилия. Защото този квартал е място, което е далечно и непознато за пловдивчани, а хората, които живеят там, рядко излизат от няколкото улици, които обитават. Така крайната цел за интеграция остава далечна.

Не спирам да се боря с посоките на малките улички, а желанието ми е пълно изгубване в квартала. Колкото и да опитвам обаче все се озовавам на „Ландос“ – отправната точка на няколко свята. Сякаш всички улици водят натам, за да си тръгнеш. Сякаш сам се водиш натам, за да си тръгнеш. Сякаш просто нямам място там. Тръгвам си без нито една снимка.|32

Илюстрация: Теодора Кацарова