Адата
Река на въображението
януари 29, 2019
Матера
Мантрата на Матера
февруари 10, 2019

Отвъд „Ландос“

Ландос

А самото начало на „Ландос“ е нещо като въображаемо КПП, липсва само граничарят, който да събира по пет лева за вход и… Колкото трябват за изход.

енят е неделен, мокър, сив и особено ноемврийски. Въздухът е силен и примесен с автомобилни изпарения, остава по небцето и се задържа натрапчиво дълго. Тръгвам по „Мария Луиза“, продължавам по „Цариградско шосе“ и на кръстовището наляво по „Ландос“. Вече съм в Столипиново. Движа се бавно на втора и трета, за да не ударя някого. На пръв поглед е оживено, но не достатъчно. И двете батерии на апарата са заредени, пристигам с боен дух и готовност да направя поне стотина кадъра. Хващам по неприветлива пряка и вече се намирам отвъд. Отвъд „Ландос“.

По начало градските легенди за Столипиново не са една или две. От тази, че всичко, което търсиш, можеш да си го купиш от квартала и то поне на половин цена, до тази, че влезеш ли в махалата, трудно ще излезеш или, ако излезеш, ще си поне с една вещ по-малко. Ако слушате фолклора, може да повярвате, че и някой зъб ще ви откраднат, ама ето – всичките ми са на място и с ръка на сърцето заявявам, че апаратът все още е в мен, а гумите на колата – на нея. И е съвсем нормално заучените клишета да се разнасят от уста на уста, защото голяма част от хората не припарват до квартала и си нямат представа как тече животът отвъд „Ландос“ – улицата, която е станала нарицателно за това място или по-скоро граница, и то на няколко фронта.

Наляво от нея попадаш в „дълбоката махала“, както я наричам, това си е неизвестна и неизследвана територия. Дори Google Maps не са се справили добре – човечето там не може да се пусне на картата. Или с други думи, „ако си любопитен – „иди виж, ние оттам не минаваме“. Отдясно на улицата преобладават предимно българи и панелки. А самото начало на „Ландос“ е нещо като въображаемо КПП, липсва само граничарят, който да събира по пет лева за вход и… Колкото трябват за изход.

Да се върнем на пряката. Потвърждавам – неприветлива е, а да не говорим за дупките. Да му се не види, с летите джанти съм, а те не са за щети. Преминавам все някак и ето ме в „дълбокото“. Движа се бавно и се чувствам като на сафари, но само с апарат. Става ми неудобно, мислено изключвам фотоапарата, още преди да е влязъл в употреба. Не са нужни повече от няколко минути, за да разбера, че тук не е за снимки и то от случайни хора. И сега какво? Нямам вероятните месеци, които ще трябват за разговори с местното население, за да ми позволят да ги снимам и да ми разкажат за себе си. Според по-запознатите това може да се случи кажи-речи най-рано през март догодина, затова продължавам.

Преминавам от улица в улица, макар че това не е много лесно и бързо. Забавляват ме имената им, които са строго неутрални като „Успех“, „Правда“, „Калина“, „Спортист“, „Веделина“ „Сполука“ и все в този дух или в този „бездух“. И все още се боря с етимологията на „Ландос“, ама няма и да се преборя, освен ако не е кръстена на живописна френска местност. Ама едва ли. Ако зависи от мен, бих я превела като „Притежателите на земя“ в чест на всички хора отвъд нея, които притежават махалата. И все пак, ако ви се струва странно, новото име идва от „ланд“ за земя и  „ос“ за притежание. Но нека се върнем в реалността и оставим преводите на лингвистите.

Попадам на някоя от всичките улици наоколо, кръстете я с което име вие си изберете. Изгубих се. Не ми е за първи път, но сега е умишлено. Все ми се иска да се потопя в атмосферата, да я видя, усетя, помириша и разкажа. Постепенно местното население зачестява, улицата става все по-пешеходна. Къщите я стесняват, дупките я правят едва проходима. Цветно е. Панелки пазят продължението от двете страни, а на първа линия са изнесени всевъзможни малки къщи, пристройки и всякакви обиталища. Лилави, зелени, охра, без цвят, непознат цвят. Огради няма. Основен декор пред всяка порта са върволици от простори и низ от сушилници за дрехи. По повечето – детски дрехи и най-вече чорапи. Особено много чорапи.

Жените преобладават. Мъжете са групирани около дълги четирикраки метални маси с по една покривка и безброй подредени предложения от доматени консерви, през прахове за пране и омекотители, до най-скъпи кожи и дрехи. Мъжът, който продава, е висок и слаб, но със здрави рамене и яки ръце. Лицето му е хлътнало, но очите играят. За секунди измерва преминаващите и знае кой ще се спре при него. Това най-често са компании от семейни жени или по-възрастни, които пазаруват сами. Около импровизирания щанд се насъбраха хора, долавям смях и оживени разговори, а малко момче с колело се опитва да кара между краката им.

Чевръстият продавач обаче реагира на всички заявки, не изпуска и разговорите на околните. На прозорците наизлизат хора, а от съседната улица се спусна група деца, която се гонеше. Изглежда на никого не правеше впечатление колко студен ноемврийски предиобед е. Наоколо е така схлупено, къщите са на не повече от три метра от земята и са толкова нагъсто една до друга, че напомнят композиция от цветни вагони. Започвам да се чудя къде са се побрали всичките 45 хиляди души, които живеят в квартала.

За лош късмет започнах да се ориентирам в посоката и то точно, когато не трябва. Не за първи път попадам в махалата и си спомням, че, ако тук продължа направо, ще стигна сборище, което изглежда като важен местен културен център. Музика звучи, а хората са навън като на събор и танцуват като на празник. В една триетажна сграда се продават луксозни турски мебели, спални с високи табли и пищни орнаменти в комплект с безкрайни трикрилни гардероби, а на третия – фамозни рокли. Чудя се колко ли от девойките наоколо, хванати под ръка. Гледат нагоре и си представят да облекат точно онази червена рокля с три обръча, без ръкави и златисти воали, изложена на стъклената витрина откъм ъгъла.

Усещам, че любопитни околни погледи се взират изпитателно в мен. Някои дружелюбно и ми се усмихват, а други ме гледат въпросително. Но и аз не им отстъпвам. Любопитна съм и нахална. Дойдох да воайорствам в личния им свят и на всичкото отгоре имах намерение и да го документирам в снимки. Опитвам се да обхвана и запомня колкото се може повече. Виждам хора с всякакво социално положение, което личи несъмнено по външния им вид, бижутата, обувките, къщите и колите, паркирани пред тях. Тук живеят всякакви хора на всякакви възрасти, с различно образование и социален статус. Населението на квартала е много разнородно. По-голямата част се от хората се  самоопределят като турци, по-малко като роми и българи.

Озовавам се пред едно от трите училища в квартала. Пространството около оградата се е превърнало в импровизирано сметище, където една жена се бори да изхвърли изрезките от стайните си растения в кофата за битови отпадъци. Идва зима, растенията се орязват. Продължавам с борбата си да събера, колкото се може повече от това място и да го подредя в главата си, ако е възможно.

Тук живеят неизброимо много общности, които носят своята индивидуалност. Съжителстват в един затворен свят, в който трудно се влиза, но и трудно се излиза. Хората са добронамерени, но и често, освен ако не искат да ти продадат нещо, са трудни за разговори и гледат с недоверие. Столипиново е непознато място за града, което живее свой собствен живот, има различен пулс, а ритъмът му не се вписва в общия градски. В квартала има и множество проблеми, които стоят неразрешени години наред, като всичко започва от това, че мястото е гето, което не може да се приобщи, а жителите му не могат да се интегрират.

Това и още много са причините Столипиново да попадне в апликационната книга, с която Пловдив става Европейска столица на културата през 2019. В нея е заложена програмата „Махала“, която си поставя за цел да интегрира квартала чрез образование и култура. Проектите, които са включени, са силно амбициозни и граничат с невъзможното. Някои считат, че именно това е козът, с който Пловдив печели домакинството. Въпреки невъзможността голяма част от проектите да бъдат изпълнени, не трябва да изключваме и добрите примери, които виждаме през последните четири години в тази посока. Спорадично групи деца и младежи посещават културни мероприятия, правят разходки извън махалата и се запознават с градската среда.

Освен това към днешна дата голям брой български и чужди артисти са влизали по различни поводи и с различни проекти в квартала. Заради важността и сложността си обаче, „Махала“ е проект, по който е можело и е било необходимо да се положат повече усилия. Защото този квартал е място, което е далечно и непознато за пловдивчани, а хората, които живеят там, рядко излизат от няколкото улици, които обитават. Така крайната цел за интеграция остава далечна.

Не спирам да се боря с посоките на малките улички, а желанието ми е пълно изгубване в квартала. Колкото и да опитвам обаче все се озовавам на „Ландос“ – отправната точка на няколко свята. Сякаш всички улици водят натам, за да си тръгнеш. Сякаш са м се водиш натам, за да си тръгнеш. Сякаш просто нямам място там. Тръгвам си от „Ландос“без нито една снимка.|32

Изчезналият град
Трубадурът и гениалната му улица
Последвайте списание Нула32 в Instagram – @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.