Разговаряме между 9 и 11 часа сутринта в неделя, защото „денят няма значение“, под което се подписваме и ние. Макар и изящен графѝк, в момента вниманието му е фокусирано върху дигиталното, но Петър Чиновски бързо се отказва от ограничението и го заменя с „по-свободните“ неща. Настоящата година се оказва изключително наситена за него – напролет участва в изложбата Art Start за млади художници, които да следим през 2022 г., през юли му предстои номинационна изложба за наградата „База“, а само след няколко месеца ще можем да видим работата му отблизо и на Есенните изложби в Пловдив, след което приключва годината с друга самостоятелна изява. Задаваме му няколко въпроса между събитията.

В един от колажите ти видяхме изречението The sentence must contain its own apology for being spoken. Звучи като някой, който обича тишината?

Не, това изречение няма отношение към тишината. Това е цитат от нехудожествен фрагмент от Ралф Уолдо Емерсън и макар че той като автор не е толкова насочен към този вид авторефлексивност на изреченията, това изречение ми направи голямо впечатление, точно поради това, че я съдържа. Свързвам го в известен смисъл с неизбежния провал на концептуализирането и вербализирането. Каквото и да се опиташ да опишеш с думи, колкото и сполучливо да е описанието, винаги има една степен, в която то не съответства на реалността. И най-съвършеното описание не е идентично с реалността. Трябва да имаме едно наум за тази вътрешна ограниченост по отношение на използването на думите.

Какво за теб са правилата?

В контекста на изкуството има момент, когато човек си мисли, че действа, както му хрумне, въз основа на това, което му
хрумне, и си мисли, че това е свободно действие, често това е просто материализиране на влиянието на културата. За да може да се постигне освобождаване от това и от всички правила – наложени, възприети, наследени – се изисква нарушаване на конвенциите, на очакванията, на ритуалите на взаимодействие, включително на вербалното общуване. Това за мен е една от най-съществените функции на изкуството, която никоя друга област не успява да покрие.

В този смисъл, има едно произведение, което видях наскоро в една изложба на колекцията на Deutsche Telekom, което частично се състоеше във фразата „Изкуството няма алтернатива“. Често по подразбиране се смята, че правилото е изчерпателно. То ти казва – „Това е добре, това не е. Това трябва да се прави, това – не“ – и толкова. Правилото е един вид ексклузивно, без изключения. То не съдържа в себе си, както би трябвало и както в контекста на това, което казахме за цитата на Емерсън, предупреждението, че е непълно. Никое правило не е абсолютно универсално и в известен смисъл правилото, което би било универсално, пак би било добре да се разглежда като неуниверсално.

За мен тази съществена функция на изкуството включва това да се поставят правилата под въпрос. Един вид човекът, който е в състояние да стъпи встрани от правилата, без да премине към анархичен хаос, би бил способен да взима решения, които са по-близо до решенията, които бихме искали да виждаме, отколкото човек, който просто бива снабден с догматични правила за това кое е правилно и кое – не. На нас не ни трябват правила за това какво трябва да правим и какво не трябва да правим. На нас ни трябва напомнянето, че правилата трябва да бъдат поставяне под въпрос.

Има ли въпрос, който те измъчва напоследък?

Има много въпроси, на които нямам отговор. Те могат да звучат като теоретични въпроси на изкуството, от сорта на това
в какъв смисъл концепцията е свързана с обекта в изкуството. За мен връзката между тези две неща „концепция“ и „обект“ не е винаги очевидна. Това е въпрос, който се опитвам да осмисля. От една страна, имаме традиционното изкуство или по-класическото изкуство, което много често се е освобождавало от концепцията изцяло или частично. Имаме художници, които казват неща от сорта на „Аз не съм писател, не искам да разтягам локуми.“ и те просто работят. Не намират нужда да говорят за това, което правят, и не смятат, че произведението изисква да бъде допълвано по някакъв начин от думи. Докато същевременно имаме художници, които обсъждат и се включват в дискусии за собствените си и чужди произведения и пишат некратки текстове към концепциите си за изложби.

Ти също пишеш?

Първото нещо, което правех, е да пиша. Имаше дълъг период, в който текстът беше доминиращият ми интерес и това е основната причина да започна да бъда по-активен в изкуството през последните две години. Мисля, че в някаква степен винаги ще си остана текстови човек.

Трябва ли артистът да реагира на случващото се около него, да има социална и политическа позиция, или може да си позволи да не се интересува от тях?

На този етап бих казал, въпреки че мнението ми е незаключително, че има нещо съществено, което ангажираното изкуство има опасността да пропусне. Понеже никой човек не е остров, изкуството неизбежно реагира на нещата около себе си и дори и най-абстрактното изкуство е в реакция по някакъв начин в нещо от преживяното от автора. Не харесвам формулировката, че художникът трябва да бъде отговорен да коментира актуалните събития, понеже звучи като външно наложено правило. Авторът трябва да има искрен интерес и загриженост към проблемите на обществото, които евентуално го вълнуват, но ако няма искрен интерес, не може да бъде обект на външно наложено правило да се занимава с тези проблеми.

Първо правило на изкуството е свободата. Той трябва да се занимава с това, с което иска да се занимава. После има леко карикатурни версии на ангажираното изкуство, които срещам нерядко и не ме радват. На едното казвам „назидателно изкуство, изкуство, което размахва пръст“. То ти казва кой действа правилно и кой действа погрешно, кое е лошо, кое е добро и как трябва да се живее като цяло. Това се отклонява значително от функцията на изкуството.

Същевременно има и изкуство, което се оплаква или мрънка в опита си да коментира актуалните събития. Произведенията или посочват колко е зле светът, или колко са лоши тези,които са довели света до това положение, което за мен не е нито продуктивно, нито отразява същността на изкуството.

Назидателното изкуство е повърхностно, понеже е наивна идеята, че ще кажеш на едни хора да спрат да правят, каквото правят, и светът ще стане по-добър. Лекомислена категоричност в света има и без изкуство. Има предостатъчно хора, които ще кажат „Със сигурност е така.“, а изкуството трябва да служи, за да каже: „Чакай, не бързай толкова. Погледни пак!“ Това за мен е важният момент, който се пропуска понякога от ангажираното изкуство. Всяко автентично изкуство неизбежно реагира на околните обстоятелства, но начинът, по който реагира, не трябва да бъде узаконяван от предварителни правила.

Влияе ли Варна на изкуството ти?

От една страна, неизбежно влияе, но от друга – не чак толкова, колкото понякога може да се мисли. Моето мислене не е толкова в контекста на това, което виждам във Варна, а на това, което виждам онлайн, и това, което чета. Затова не бих казал, че мисленето ми се повлиява от присъствието ми във Варна. Може би частично съм повлиян от художествената среда, която ме заобикаля, и хората, с които обсъждам какво се случва в изкуството, но глобализацията прави така, че локацията не те ограничава. Има художници на село, които имат съвсем съвременна художествена практика. Това, което липсва, е художествена инфраструктура. Институционална инфраструктура, събития, организатори, пространства и т. н.

Още от рубриката „Все още млади“:

Моника Драмалиева

Катерина Георгиева

Стефан Русинов

Заглавна фотография: Петър Чиновски © Михаил Новаков / No Point Atelier