В себе си
всеки има небе.
Ясно като през май
или разкъсано от светкавици.
Като чаша
или безкрайно
то е
свое
небе! 

„Небе“ (1980 г.) Петър Манолов

Роден през 1939 г. в Садово, Котелско. Учил в Сунгурларе, във военното училище в Силистра и в Софийския университет. Работил като възпитател, журналист, пазач на Античния театър в Пловдив и метеоролог на фара на нос Емине. Така накратко може да се опише биографията на Петър Манолов до 1987 г., когато, според сина му Моно Петра, започва „шеметната поетично-дисидентска кариера“ на баща му.

Началото е поемата „Сто кръпки“, която поетът чете на глас в двора на Софийския университет и бързо се превръща в една от най-цитираните от студентите тогава. Част от нея гласи:

На вас, болезнени ангели на Света, не ви трябва нищо!
Вас ви изгониха от театрите. В тях се въртят някакви тъпи пиеси.
Режисьорите ги поставят и псуват, актьорите играят и псуват,
осветителите псуват и осветяват, критичките озъбено се хилят
и възхваляват, съвсем; изкуство за изкуството,
но защо толкова много накъсани нерви,
защо толкова електричество за прожекторите,
защо толкова много нищо!
Киното стана недостъпно за всички ни, а телевизията вони
като духовен публичен** дом…
Ние свикнахме вече да можем без толкова много неща!
Господи, каква изумителна свобода!

До този момент Манолов е извън полезрението на властта. живее в Пловдив и е част от градската бохема. Има издадени две стихосбирки – „Докато стана пясък“ и „Весене“. На 16 януари 1988 г. става секретар на Независимото дружество за защита правата на човека, което създават заедно с Илия Минев. Целта им е да изразят несъгласието си с насилствената смяна на мюсюлманските имена. През същата 1988 г. започват арести на членове на дружеството. Манолов е арестуван на 11 януари 1989 г. заедно с още 13 души. Домът му на ул. „Стамат Матанов” в Стария град е обискиран, а личният му архив и литературните му произведения са иззети. 

Когато излиза от ареста обаче Държавна сигурност задържа ръкописите му, което се превръща в причина Манолов да обяви гладна стачка. Стачка не за здраве, а за свобода, продължила 32 дни, подкрепена от Блага Димитрова, Радой Ралин, Любен Петков, Валери Петров, Светлозар Игов, Едвин Сугарев, Георги Спасов, Константин Павлов, Йордан Василев, Янаки Петров, Георги Мишев и др.

Протестът на поета е отразен в БиБиСи, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. Благодарение на международния отзвук зад каузата на Манолов застават писатели като Кърт Вонегът, Алън Гинзбърг, Норман Мейлър, Айзък Азимов, Алън Гинсбърг, Уилям Стайрън, Рене Таверние.

След 32 дни Манолов получава обратно своите малко над 1200 страници, но на цената на влошено здравословно състояние и опасност за живота. Атаката срещу него обаче не спира до тук. ЦК на БКП разпорежда да се проведат открити партийни събрания в цялата страна за обсъждане и заклеймяване на поезията му.

На 11 февруари 1989 г. 45 от членовете на Дружеството на пловдивските писатели публикуват статията „За кого плачат?“ в „Работническо дело“, която Христо Марков определя като „демонстрация на верността към комунизма за сметка на здравето и творчеството на Петър Манолов“. В нея писателите порицават колегата си и заявяват, че „в обществото има тайни и явни противници на гласността и демокрацията, но борбата с тях може да се води само в съюз с партията“. Под статията се подписват всички тогавашни членове на Дружеството на пловдивските писатели с изключение на творците Добромир Тонев, Здравко Попов, Александър Бандеров, Йордан Велчев, Георги Алексиев и Красимир Обретенов.

След публичното обругаване Петър Манолов е подлаган на всекидневни разпити от Държавна сигурност, които са заснети и се пазят до днес в архивите. Семейството му е заплашвано по телефона. На 20 май 1989 г. са екстрадирани във Франция, където Манолов получава статут на политически емигрант. 

През 1991 г. се прибира в България и за кратко е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели. Започва да организира и участва в конференции за правата на човека. Между 1997 и 2002 г. управлява държавното издателство „Народна Култура“. Това е и последната длъжност, която заема, преди да се завърне в своето отшелничество.

Не престава да е политически активен чрез поезията си, издава три нови стихосбирки, винаги самиздати. До сетния си дъх Петър продължава да е е чепат и опак човек, да дразни с неординерното си чувство за хумор и остър език, пише Христо Марков. През 2015 г., в последното си интервю пред него Манолов казва, че „ако един поет не си заслужи смъртта, въобще не е поет“. Умира в Пловдив на 7 февруари 2016 г., но небето му остава тук - ясно като през май или разкъсанто от свектавици.

Заглавна фотография: Емил Миразчиев