Новият бар
26/10/2023Новият бар
26/10/2023
От Мартин Касабов
Илюстрации Катрин Кочорапова
Често като книжар ми задават въпроса: „Добре де, четат ли хората?“ и тъй като ми омръзнаха баналните и лесни отговори, които поради умора често използвам, а и анемичните статии в интернет по темата не се справят по-добре, реших да се отправя на литературно приключение в града ни, да поговоря с хора, които имат различна перспектива, подкрепена от дългогодишен професионален опит в сферата, за да си отговоря на въпросите: какво четем, как четем и в крайна сметка литературен град ли е Пловдив? Ако не открием отговори, то да уловим като фотография литературния живот в града днес. Тъй като ме измъчва неудобното предчувствие, че нещо липсва или е безвъзвратно изгубено, а тревогата, че дефицитът е моя измислица, плод на утопичната ми алчност, най-вероятно ще продължи да краде от съня ми, но поне ще чуя различни гледни точки.
Вълнува ме какво мислят преподаватели, издатели, писатели, книжари, критици и читатели за литературната сцена в Пловдив, но първо трябва да погледнем какво разбираме под сериозно четене днес и как стоят нещата в световен мащаб. Най-малкото, за да не се самобичуваме, в случай че резултатите в града не са обнадеждаващи.
Понеже темата е всеобхватна и някой може да се захване за това, че чете исторически, научни или езотерични книги, такива за самопомощ, личностно развитие или дори статии в интернет, трябва да отбележа, че ме интересува художествената литература, при това не спекулативната, а т.нар. сериозна или онази, която надскача жанра. Не искам да използвам думата класическа, защото всяка година излизат романи с висока стойност, които имат потенциала след години да влязат в канона.
Наясно съм, че по този начин отчуждавам някои читатели и отписвам голяма част от заглавията по книжарниците, но все пак споменатите по-горе категории се търсят и не изглеждат застрашени от скорошно изчезване. С други думи, не броим произведения като „Топ мистериите на България“, „Не пипай тази книга!“, „Богат татко, беден татко“ и след определена възраст „Дневникът на един дръндьо“.
Има ли човек, който не е чел, и колко повече са онези, които в знак на преклонение благоговейно скланят глава към този плод на човешката изобретателност? Книгата. Словото. Езикът. Думите. Осъзнаваме, че сме нищо без тях – бегли сенки по стената на човешката еволюция. Достигнали сме място, където манипулираме самата природа поради способността да общуваме помежду си, да предаваме знания от единия край на света до другия. Книгите са били от съществено значение за прогреса на човечеството, но какво означават за нас днес и най-вече какво означават за т.нар. столица на културата?
Когато чуем думите „книга“ и „четене“, обикновено във въображението ни извират образите на тайнствени библиотеки с дебели, потънали в прах томове, по които прокарваме внимателно ръка и разгръщаме страниците, за да открием скритите богатства на познанието. Изниква образът на викторианско имение, в което някоя дама чете Джейн Остин с чаша чай в ръка, докато през прозореца следобедният унес подава глава на фона на птича песен. Вероятно си представяме и детството, когато сме опознали за първи път спокойствието на измислените истории, в които сме пропадали като в кладенец, подобно на Алиса в заешката дупка.
Единственото, което със сигурност мога да потвърдя като книжар, е, че книги се купуват. Това е и мерната единица за успех на много издателства. Тяхната цел, колкото и некрасиво да звучи, съвпада с тази на всеки производител. Разбира се, дейността може да се украси с безкрайната любов към словото, да се организират събития, да се раздухва, че нещо великолепно и значимо се случва, но тъй като икономическата действителност е сурова, а пазарът е тесен, често става въпрос за оцеляване, за избутване на другия. Затова и отношенията между издателите не са особено добри, а агресивната маркетингова кампания замества популяризирането на истински добрите книги.
В този контекст виновен ли е читателят, че до него стигат единствено промотирани и нашумели заглавия? Вината е двустранна. Първо, защото читателите не се интересуват достатъчно как да стигнат до качествените книги, не и по същия начин, по който се интересуват къде е най-добрата храна в града. От другата страна, вината на издателите е, че никой не е особено загрижен какво чете потребителят, стига да купува книги. Това е опростяване, разбира се, изключения има.
Книжарите в крайна сметка се сблъскват от първо лице с поголовното издаване. Подобно на конвейер всяка седмица излиза огромно количество книги и проблемът с позиционирането прераства в проблем със съхранението. Не само че едно ново заглавие няма да стои на предната маса дълго време, за него често няма място и на задните рафтове. Някои книжарници препоръчват книгите, харесвани от служителите, което е очарователно, но обикновено предпочитанията им са в синхрон с най-продаваните заглавия, така че отново се продават книгите, които така или иначе са вървежни.
Има я и неудобната истина, че поради текучество книжарите преминават за няколко месеца през тази професия, без да имат отношение към книгите. Дали ще продават картофи, маратонки или Толстой, разликата не е голяма. Често политиката на книжарницата не дава възможност да се чете в работно време. Може би звучи неетично спрямо работодателя, но ако по цял ден си сред книги, вероятно няма да ти се иска и след работа да са ти пред очите. Така посетителят в голяма верига книжарници обикновено се изненадва, когато се сблъска с некомпетентност. Отново – романтичната му представа, че разговаря с най-четящите хора, които поради огромната си любов към книгите са избрали тази професия, се пръска на парчета.
Какво да кажем за взискателната молба: „Препоръчайте ми някоя книга!”, която всеки ден се отправя към книжарите от целия град? Молба, обикновено идваща от човек, напълно изгубен в многообразието на автори, чиито имена не му говорят нищо, към книжар без отношение или време за четене. Може да кажем, че в този кратък момент умира една възможност за ново запознанство, дори да не е със Сиймор на Селинджър.
Падам си по книга, дето, след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска. Обаче това не се случва често.
– Джеръм Селинджър, „Спасителят в ръжта“
Без да ви занимавам с цялата тази плява от сорта на „Дейвид Копърфийлд“, но „Спасителят в ръжта“ бе книгата, успяла да ме избави от петте кухи години, прекарани в образователната система, които почти непоправимо разрушиха любовта ми към книгите. Разбира се, не започнах от нулата, тъй като родителите ми в крехка детска възраст ме запознаха с френски приказки, приключенията на Билбо и Фродо, както и с илюстрациите на Тони Улф. Впоследствие в училище изучавах произведенията от задължителната програма с дълбоко омерзение, за което сега с неудобство си спомням. В тези гимназиални години се пуснах по течението, отказах се да съм любопитен и в крайна сметка затъпях.
Давам си сметка, че ако не попаднеш на преподавател с призвание и отношение към книгите или поне на компания от млади хора, които да вдъхновяват интелектуално развитие и дори съревнование, ако не откриеш за себе си, че е готино да четеш, малко или много си изгубен. Бих казал, че вероятността да се събудиш на 30 години и да се изплашиш, че не познаваш себе си и света наоколо, е доста голяма. Но всъщност по-вероятно е никога да не се събудиш, защото не само че нищо в нашата действителност не окуражава това крехко лично пътешествие, но дори се опитва да го унищожи.
Младият човек е заобиколен от океан качествено развлечение, съществен е и бунтът срещу системата, срещу родителите. В този период на формиране всяко предупреждение от възрастните звучи като дума на слаб човек, на страхливец, който не се е справил с живота, а сега стои пред теб и се опитва да вменява своите провали. Преподавателката ни по италиански ни говореше така, а на нас ни беше смешно. Сега, когато бих искал да говоря по-уверено този красив език на древните по време на почивка във Флоренция, когато искам да чета Данте или поне Итало Калвино в оригинал, осъзнавам, че са нужни много години, преди човек да разбере, че всяка предупредителна дума е била истина, и че шегата е за негова сметка.
Да се върнем на Селинджър, който е добър пример за автор, който трябва да се чете в тази бунтарска възраст. Безценен е този роман не само заради гласа на Холдън, който намира всичко за фалшиво, но и заради любовното писмо към книгите, скрито зад огорчението. Освен учебници по писане, каквито са и деветте разказа, „Спасителят“ установява една истина за четенето – опитваме се да спрем времето и да осъществим връзка с други като нас. Книгите са тайна комуникация с други самотници от всички епохи. Без да звучи високопарно, смея да твърдя, че чрез литературата ние побеждаваме самото време. Именно тази семпла идея може да е пламъкът, който запалва изпепеляващия и всепоглъщащ пожар на книголюбието. Знам, че за мен беше.
Ролята на философията е именно тази – да разкрие на хората потребността от безполезното, или казано по друг начин – да ги научи да правят разлика между двата смисъла на думата „полезно“.
– Пиер Ардо, „Духовни упражнения и антична философия“
Какво да кажем тогава за най-честия отговор, който чувам, когато попитам някого за отношението му към книгите: „Много обичам да чета, но не ми остава време“.
Всеки знае, че това не е истина. Време има, но е откраднато от тираничните алгоритми, които дърпат конците на социалните мрежи, както и от разнообразието на развлечение, което никога не е било по-мащабно и достъпно. Писателят Дейвид Фостър Уолъс ни предупреждава за това преди още преди 30 години, когато в романа си „Infinite Jest“ описва развлекателен филм, чийто зрители губят интерес към всичко останало и искат да го гледат непрестанно. Постепенно психиката им се разрушава. Някои са приети в клиники, други умират.
В такъв случай, ако решим да се борим за ролята на книгата като антидот на менталната ерозия, трябва да открием начин, по който да убедим човека отсреща, че времето за четене не само е полезно, но и по-вълнуващо от филм, сериал, игра, онлайн клюкарене, клипове и т.н. Сурова и неблагодарна работа, обречена на провали и компромиси, но все пак необходима за едно по-осъзнато общество.
Сериозното четене е изморително, особено в началото. Още повече, че за мнозина да четеш е безсмислено занимание, в което не само че няма пари, а често е повод за загубата им. Затова е нужно да поставим под въпрос целия смисъл на художествената литература и след тази деконструкция да изградим от руините смисъл за начинаещия читател. Без правила и наизустени истини – работа, с която почти никой преподавател не би се заел.
В книгата си „Ползата от безполезното“ Нучо Ордине прави точно това. Прозорливо търси и открива ползите от четенето на художествена литература, като предварително признава нейната практическа безполезност. Разглежда и по-общия проблем – че през последните години хуманитаристиката като цяло е считана за безполезна и е маргинализирана не само в училищните програми, но и в държавния бюджет, което у нас постоянно се коментира, но така и не се променя. Защото какъв е смисълът да се инвестира в области, където няма печалба. Така хората от ръководни позиции глупашки забравят семплата истина, на която са ги учили като малки – че парите не носят щастие. В тази пукнатина Ордине открива възможност литературата да блесне и да докаже своята имунизираност към печалбарството, явявайки се като „противоотрова на варварската полза, която стигна дотам, че разяжда нашите социални връзки и отношенията ни с най-близките“.
В заключение, време има, стига да отпуснем хватката на развлечението и материализма.
Този отговор, който ни връща към носталгията по миналото също се чува често, обикновено като защитен механизъм. Така някои хора, когато посрещат гости, посочват със самодоволна усмивка библиотеките, отрупани с класики, които не са прочели, каквато е и шеговитата дефиниция за класика, според Марк Твен. След като гостите си тръгнат, остава негодуванието, че се събира много прах по рафтовете и може би трябва да се премине към скандинавски минимализъм.
Спомням си за интелектуалец от Берлин, който навремето ми каза, че е стигнал до момент на самоосъзнаване, раздал е библиотеката си от няколко хиляди книги и вече използва само електронен четец. Спомням си, че нарече любовта към физическата книга фетишизъм. Подобно решение, особено от активно четящ човек, изглежда със сигурност фанатично и макар да е оправдано с някакво интериорно удобство, все пак отблъсква със своята прибързаност.
От друга страна, купуването и колекционирането не са равнозначни на четене, а четенето не е равнозначно на четене с разбиране. Размерът на библиотеката няма особено значение. Първият страстен колекционер на книги в Европа е синът на Христофор Колумб – Ернандо Колон, който създава каталог и резюмира над 15 хиляди тома, които притежава. В първата по рода си частна библиотека могат да се открият енциклопедии, романи и всякакви книжлета, продавани на улицата. Излишно е да споменавам, че Ернандо от началото се е отказал да прочете всичките си книги.
Колкото до електронните книги, спорът за тях утихна, тъй като четци (поне у нас) все по-рядко се търсят и продават. Основите на този разговор са обсъдени внимателно в „Това не е краят на четенето“, където Умберто Еко и Жан-Клод Кариер убедително защитават тезата от заглавието. Макар да са напълно прави, 15 години по-късно техният разговор противопоставя единствено електронната срещу физическата книга, докато днес по-належащ е въпросът за края на романа и културната му значимост за обществото.
Малко числа от Америка
Един от първите писатели, които чух да говорят за края на романа, бе британският романист Уил Селф, който, въпреки сложната лексика и литературно перчене, успя да ме убеди, че битката отдавна е изгубена и в това няма нищо страшно. Според него художествената проза вече не е централна за културата. Още повече, в дигиталната епоха не само физическата книга не е популярна, но самата идея за сериозно четене е поставено под съмнение. Това означава, че бъдещето на романа е в специализирани кръгове от читатели.
Чувството със сигурност не е приятно за човек, посветил години от живота си на занаят, който умира пред очите му. За разлика от втората половина на 20. век, когато романът е бил в апогея си, днес има активно съпротивление срещу трудността в естетическите ѝ прояви. Особено на фона на глобалната тревожност от ядрено изтребление, пандемии, тероризъм и климатични катастрофи. От друга страна, парадоксално, живеем във век, в който са отпечатани повече книги, отколкото през изминалите 500 години.
Селф определя по-възрастните литературни критици и преподаватели като носители на гутенбергов ум, пазители на кодекса като нещо свято. Приели ролята на организатори на кампании за безплатни книги, които коват слогани и промотират физическите качества на книгата като наивни търговци – от уханието на страницата до оформлението и т.н., те сякаш не осъзнават, че дигиталната епоха променя мозъците на следващите поколения и опитът да се възроди миналото, е обречен на провал. Селф отива още по-далеч, като защитава тезата, че романът се задъхва още от началото на миналия век, като късните произведения на Джеймс Джойс и Самюъл Бекет са показателни за умората на формата.
В днешно време продажбите на физически книги намаляват, изчезват и „пазителите“ – редактори, критици, които някога са определяли посоката и критериите на оценяване. Това не означава, че сериозният роман е изчезнал, а че се превръща в изкуство за тесен кръг читатели, подобно на слушателите на съвременна класическа музика или посетителите на художествени галерии. Маргинализираното му е осезаемо и в отсъствието му като движеща сила в обществото.
Друг песимист за четенето с разбиране е американският литературен критик Харолд Блум, който в книгата си „The Western Canon“ се противопоставя на актуалните академични тенденции да се преподават произведения единствено на база расово/етническо/полово разнообразие. Проблем, който през последните години застигна киното и подразни много бързо обикновения зрител. В днешно време мнозина, които търсят силен наратив, се оплакват от тенденциите да се предпочита разнообразие за сметка на художествената стойност. Другият голям проблем според Блум е екранът, като през 1991 г., подобно на Уолъс, визира телевизията, без да подозира, че думите му ще се окажат пророчески през следващите 30 години.
Нека разгледаме няколко подхода към литературата. Мортимър Адлър в книгата си „How to Read a Book: The Classic Guide to Intelligent Reading“ от 1940 г. хвърля светлина върху три вида четене. Важно уточнение, без което няма как да е ясно за какво говорим в следващите страници.
Стандартното четене според Адлър се разделя на два типа: пасивно, при което читателят не обръща особено внимание на думите, които, подобно на вътрешен монолог, достигат директно до мозъка. Съдържанието бързо изветрява. Пример за това би била спортната страница във вестника или някоя евтина кримка. Активното четене, от друга страна, е диалог между автора и читателя. При него читателят слуша думите, но ги поставя под съмнение и е подготвен да влезе в дебат с автора. Адлър настоява да не се чете на автопилот, да има разбиране на значението на думите. Използва се основният инструментариум на литературния анализ: какъв е стилът, тонът, основните идеи и дали авторът се опитва да прокара някакво заключение.
Това е второто, напълно задоволително ниво за всеки любител, който иска да попие повече от една книга. За Адлър обаче има трето, по-високо ниво. То изисква богати познания за литературата като цяло и връзките между произведенията. Читателят прави изводи, вземайки предвид външни на самия текст идеи. След като е разбрал малко или много за какво е книгата, да постигне някакво съгласие с автора. Адлър предлага някои лесни трикове за по-добро вникване, като подчертаване и водене на бележки с молив.
Колкото повече критичният читател се самоусъвършенства и навлиза в класическите произведения, толкова по-лесно разгадава тайния език, който авторите използват през вековете. Така изведнъж може да му се стори, че Шекспир е чел Фройд, а Макиавели е писал за Наполеон. Изведнъж завесата се вдига и възможностите стават безкрайни.
Декларацията от Ставангер
Повече от 130 изследователи подписват декларация относно бъдещето на четенето при цифровата трансформация през 2019 г. в Ставангер, Норвегия. Според тях екраните и хартията не са еквивалентни медии за четене, като самият процес на четене е дефиниран като „текстова комуникация”. Определят „дигитално родения“ читател като самоуверен, движещ поглед фрагментирано, с плъзгане по повърхността, с минимална концентрация върху съдържанието на материал, приел прескачането за стандартен режим.
Според декларацията е желателно да се усили обучението по „вглъбено четене” и да се легитимира новото понятие „дългоформатно четене”, което да подкрепя обучението по усвояване на дълги информационни текстове. о по усвояване на дълги информационни текстове.
Всички вие помните – заговори Контрольорът с мощния си гръден глас, – всички вие помните, предполагам, онази красива крилата мисъл на Нашия Форд: „Историята – това са празни приказки. Историята – повтори той – това са празни приказки.
– Олдъс Хъксли, „Прекрасен нов свят“
Друг основен проблем, който често се коментира дори сред активно четящите, е, че прочетеното изветрява. Това е изключително потискаща констатация за човек, прекарал стотици часове от годината, преодолял е хиляди страници с всевъзможни имена, сюжети, философски идеи и непознати думи. Защо обаче това чувство на разхищение?
Малко преди смъртта си Умберто Еко пише отворено писмо до своя внук, в което го предупреждава, че основният противник за съвременния мозък ще бъде загубата на паметта. Без нея забравяме кои сме, как сме стигнали дотук, да не говорим, че ставаме по-лесни за манипулиране. В писмото си Еко предлага симпатичното упражнение да запаметяваме второстепенните герои от „Тримата мускетари“, което напомня на актьорската подготовка. Антъни Хопкинс например се стараел всеки ден да наизусти сонет на Шекспир или стихотворение на Йейтс, за да опази паметта си.
Струва ми се, че тази семпла техника има своите приложения и ползи, но в крайна сметка звучи като подозрително лесно решение, подобно на това как да отслабнем скоростно или как да спрем цигарите за три дни. Животът безцеремонно ни преподава урока, че често бързите решения имат краткотрайна давност. Дори да си наложите да запаметявате всеки ден по един стих, едва ли тази практика ще продължи с години. Затова стигаме до един крайъгълен камък – мозъкът запомня единствено това, което намира за нужно, т.е. може би книгата не е толкова важна за вас (или сте я чели, докато сте бомбардирали ума си с хиляди клипове на котки).
Понеже стигаме до въпроса за мотивацията, който според мен е основополагащ, тъй като граничи с въпроса за смисъла, бих искал да обърнем поглед към писателите. Хората винаги са имали интерес към особения занаят на писателя, защото, както пише Хенри Джеймс: „Работим в тъмнина, правим, каквото можем, даваме, каквото имаме. Нашите съмнения са страстта ни, страстта ни е целта ни. Останалото е лудостта в изкуството“.
Малко числа от Европа
Според проучване на „Eurostat“ от 2016 г. европеецът харчи средно 1% от заплатата си за книги. Двойно по-малко от 1995 г. Времето за четене на книги е средно между 2 и 13 минути на ден. Финландия и Полша се представят най-добре.
Според „The Telegraph“ 62% от британците лъжат, че са прочели класически заглавия. 52% от запитаните отговарят, че слагат книги в библиотеките си, които не се чели, докато 42% признават, че са гледали екранизация по класическия роман, които претендират, че са чели. Романите, за които се лъжат най-много, са „1984“, „Война и мир“, „Големите надежди“, „Властелинът на пръстените“ и др.
Какво принуждава един здрав човек да се зарази от безумната идея да губи часове от деня си, затворен в стая, където да записва размишленията си? Какво го кара да жертва време, в което може да изкарва пари, да общува с приятели или да си почива? Днес много хора пишат, но малко от тях са склонни да посветят години от живота си на внимателно изследване на занаята, както би трябвало да бъде с всяка друга професия. Първо ставаш чирак, след това калфа и накрая майстор. Все пак някои го правят.
Посвещават се на живот на лишения и несигурност в продължение на поне три-четири години, в които не само пишат, но и търсят мнението на хора, които са се научили да уважават (понякога отнема допълнителни години).
Със сигурност тук зачертавам езотеричната идея за някакъв божествен талант или романтичното клише за лудия гений. Гюстав Флобер например, след като написал първия си роман, събрал всичките си приятели в дома си, заключил вратите и не ги отворил, докато не стигнал до последното изречение. Съветът на клетите слушатели бил да не се занимава с литература. Това било разковничето, Флобер от инат седнал и написал „Мадам Бовари“.
Има силна връзка между настървения критичен читател и пишещия човек. Тяхната страст опира до нещо в миналото, което ги принуждава да повярват, че цялата работа си заслужава. За мен това бяха няколко окуражителни думи от критичния ми баща, за друг може да е спасение от самотата или суровите обстоятелства. Има безброй примери, но съществено четене и писане не може да се развие без дълбок корен, а за него е нужна могъща мотивация – не е нещо, което може да се изфабрикува поради прищявка.
Лесните решения за запаметяване, четене и писане не работят и никога няма да проработят, за разлика от трънливия път на задълбочения и автентичен интерес. Разбира се, фокусници и фалшификатори винаги е имало, но те си личат от километри и никога не преминават изпита на времето. В заключение неудобната истина е, че ако искате да запомняте, трябва да се вълнувате повече, а колкото и да не ми се иска да го призная, има шанс страстното четене да не е за всеки.
но е краят на първата по-обща част от този материал. В следващата ще се срещнем с хора от града, чийто живот преминава покрай четенето, писането и издаването на книги, както и възпитанието на млади умове, избавени от валяка на училищната програма. Няма да пропуснем институцията на библиотеката и още малко статистика, този път за България.
Силно съм убеден, че четенето все още е важно за нас. Дали поради носталгия и опит да се върнем към човешкото или като бунт срещу изкуствения интелект и лудостите на технологичния капитализъм. Ще продължаваме да се връщаме към добрите книги от миналото, защото ни помагат, защото са необходими за съществуването ни. И в двата случая книгите все още са с нас, поне до момента, в който спрем да бъдем хора.
Ако някога се слеем с машините и приключенията на Атос, Портос, Арамис и д'Артанян вече не ни вълнуват, ако Шерлок Холмс не ни изненадва и Шекспир не кара кръвта ни да кипи, ако адът на Данте не ни ужасява и саможертвата на Христос не ни прави по-добри към ближния, напълно възможно е книгата да отпадне. Тогава няма да има нужда да се тревожим. Но не и днес.
Днес ѝ посвещаваме целия брой.
Тъй като бях безкрайно неуверен откъде да започна този гаргантюански материал, главният редактор на списанието предложи да посетим къщата музей на Христо Г. Данов. След кратко мълчание призна, че не е ходил никога там. „Аз също никога не съм ходил“, отвърнах с усмивка, но мигновено ме споходи срамът от тази липса на интерес към един толкова основополагащ дом за книгопечатането у нас. Разбрахме се да се качим до Стария град и да видим тези прочути печатни преси, благодарение на които четенето на книги е навлязло в България.
Когато, съвсем неразумно, в задушаващите горещи часове на деня стигнахме до входа на къщата, осъзнах защо не съм се качвал никога там. Огромната стена с малка аскетична врата напомняше за онази притча от Библията, в която богатият ще влезе в Царството небесно само през иглени уши, а стръмните стълби се оказаха допълнително предизвикателство за опушените с цигарен дим дробове. Когато стигнахме музея, пред нас се разкри изключителна гледка към покривите на къщите, към църквата и джамията, към небето, бяхме приети така радушно, сякаш други посетители не са влизали скоро. За първи път изпитах чувството на привилегия, което щях да усетя неколкократно през следващите срещи.
Докато жената ни разказваше историята на къщата, хвърлих поглед към редактора. Той не бе дошъл току-така в къщата на Христо Г. Данов само за да измие срама си. Имаше втора, далеч по-конкретна цел – да отпечата нещо на старата преса. В крайна сметка призна амбицията си, на което жената дипломатично отвърна, че е закъснял. Освен това е трудоемко. Текстът се набира буква по буква, сипва се мастило, което някой след това трябва да почисти. Въпреки това в знак на милосърдие жената вдигна един лист от пресата, на който пишеше нещо банално за силата на знанието, подаде го към нас с усмивка и каза, че може да го вземе за спомен. Малка победа за списанието.
Какво да кажем за Христо Г. Данов, който не се е задоволявал с малки победи. Този олимпиец на културната ни история влиза в пълния мащаб на герой от миналото, спрямо когото би било трудно да се измерваме. Първо, заради неговото безгранично любопитство и продуктивна изобретателност, но и заради примера на почтен и достоен човек. Този кмет на Пловдив, който отказва да получава заплата и работи с архитект Йосиф Шнитер по градоустройството на Пловдив, заслужава цяла книга, но в този брой е ключов заради развитието на книжнината. През неговите преси са минавали вестници, енциклопедии, учебници и справочници. Всичко по последна виенска мода.
След като ни показват всяка от просторните стаи в къщата, където има функционално разнообразие – една е училищна стая, другата е личен кабинет, третата е приемна, отиваме в другата постройка, където плащаме скромната сума от 4 лв. за едночасово приключение с енциклопедично богатство. Там виждаме прототип на едновремешна книжарница – успява силно да ме развълнува, особено със снимките на няколко книжари, които нямат нищо общо с мен и колегите ми на работа. Гордо изправени, безупречно облечени, в очите им се чете благородство и целеустременост. Млади момчета, напълно осъзнаващи значимата роля, която играят в обществото.
Малко числа от България
През 2021 г. „Асоциация българска книга“ възлага на „Алфа Рисърч“ проучването „Българинът и четенето“, като резултатите се формират от 1000 анкетирани. Резюмето започва оптимистично – четенето на книги остава в петте най-предпочитани дейности, упражнявани от българите в свободното време (около 36% от запитаните). На челното място все така е гледането на телевизия (69.5%). Добрата новина е, че този дял намалява спрямо предишното проучване от 2016 г. При младите това е за сметка на общуването в социалните мрежи. Някой ще каже: „От трън, та на глог.“
От тези 36% четящи 11% са до 30 г., като предпочитаният начин остава хартиеният носител (52%). Алтернативните електронни начини на четене бележат скромен растеж. Почти 38% от анкетираните заявяват, че не са прочели нито една книга за последната година, което е с 6% повече от предишното проучване през 2016 г.
От единия ъгъл с великолепната си изработка ни заслепява модел на слънчевата система. Улавям как започвам да завиждам на учениците отпреди сто години, които са вярвали, че четенето и знанието са най-голямото съкровище, че единствено благодарение на тях могат да се измъкнат от бедното и неблагодарно съществуване, да видят света. Старателно отпечатани картини от екзотични места ги запознават с непознати животни, планини и народи. Индианци дебнат в гората и обещават приключения. Всичко в този дом, посветен на просвещението, говори за старание и неподправен ентусиазъм нещата да се правят както трябва и най-вече да се правят така, че да останат. И ето, останали са.
След около час посещението на къщата започва да ми се струва прекалено формално, не успявам да открия човешкия ъгъл, за да разкажа тази история, понеже не ме интересуват факти и цифри, а автентична емоция. Точно тогава виждам в другия край на стаята книгата за посетители. Разгръщам я и веднага попадам на удивително изречение, написано там от някоя си Мария, която, ако съдим по почерка, най-вероятно е ученичка. Със своята прямота и знаем ли, може би ирония, тя е написала: „Депресирах се!“.
Излизам от къщата на Христо Г. Данов с тези думи в главата си. Защо Мария е била депресирана? Дори на шега, нещо е тласнало ръката ѝ да изпише точно тези думи. Дали великолепието на миналото е засенчило безличното настояще, или нещо вехто и задушаващо в атмосферата на къщата ѝ е подействало потискащо. Преди да отворя вратата, обръщам поглед нагоре и виждам няколко разкривени рисунки, които не ми напомнят на Пловдив, най-малкото разпознавам морски брегове. Питам жената откъде са тези рисунки. Тя не е сигурна, защото са отпреди Христо Г. Данов да се нанесе в нея. Вглеждам се по-внимателно, изглеждат като средиземноморски пейзажи, но поради неопитната ръка, която ги е рисувала, навяват някаква наивна тъга, сякаш някой се е опитал по беглите си спомени да очертае един изгубен живот. Жената ми казва, че вероятно е някъде в Турция, защото различни посетители са разпознавали фрагменти от пейзажите като действителни места. Няма смисъл от повече думи. Всеки тъгува по миналото, което вече не помни или не изживява и този дом е запазил духа на тази меланхолия. „Депресирах се!“
Силвия Димитрова преподава литература в Езикова гимназия „Пловдив“. Автор на сборника с разкази „12“, спомням си, че бе организатор и водещ на „Код червено: Литература“. Отварям Facebook страницата, за да проверя кога е последната активност на поредицата събития, посветени на срещи с автори в галерия „U PARK“. Виждам снимки с по няколко души отпреди четири години, които ми напомнят за част от мотивацията зад този материал. Със Силвия мога да си говоря за няколко аспекта от литературата – писане, четене, водене на събития и какво мисли за литературната общност в града, но преди всичко ми е интересно какви са впечатленията ѝ от класната стая.
Питам я къде ще се чувства комфортно да поговорим, тя предлага Найлона. Възрастни алкохолици и бохеми с дълга история и още по-дълги истории изникват пред очите ми. Въздъхвам и се съгласявам. Сядаме на маса, но дори в делничния ден не е достатъчно тихо, а Силвия говори тихо, трябва да се навеждам, за да я чуя под блусарските рифове, които звучат от уредбата. Силвия е невротична, но ми харесва да говоря с нея, защото не се притеснява да изрази мнение и в бързината на отговорите ѝ разчитам честност.
Питам я дали младите днес четат по-малко, на което тя отговоря, че не е така. Винаги процентът ученици с отношение към книгите е бил относително малък, но постоянен. Дава ми пример за млади будни умове, които откриват време за класически заглавия извън учебната програма. По-късно си припомням, че Силвия преподава в едно от елитните училища в града, а преди това е била в друга езикова гимназия, която не ѝ отстъпва. Питам се как ли стоят нещата в Механотехникума, но не откривам смелост да проверя.
Преди да се срещна със Силвия, разпитвам нейна бивша ученичка, която е завършила филология в Софийския, а сега живее в Амстердам. Казва ми, че целият им клас влизал в часовете по литература с ентусиазъм. Спомня си как Силвия им е преподавала формата на рицарския роман, като е разделяла класа на групи, кореспондиращи на части от структурата на романа. Силвия си спомня за тази практика и ми разказва, че учениците се забавлявали много. Двойкаджиите от задните чинове предлагат най-атрактивните предложения, докато на отличниците им липсва въображение. Следващата година, казва ми тя, децата ще учат „Дон Кихот“ и ще знаят какво пародира Сервантес, защото самите те до някаква степен са го правили.
Това страшно ме впечатлява и докато паля цигара я питам дали в някакво отношение все пак не забелязва стъпка назад. Силвия се замисля и казва, че учениците днес не могат да пишат. Дори тези, които четат много? Да, дори те. Знаех си, че не всички песимистични статистики са плод на медийна истерия. Започваме да търсим отговор на това явление. Според нея много от тях четат на английски, като някои дори имат амбицията да пишат поезия на английски, което ѝ се струва абсолютно безумие. От друга страна, чатовете разрушават езика до несвързани изрази, емотикони, гифове – комуникация, която не спомага за конструирането на свързани изречения.
Питам я какво може да се направи по въпроса, може би някакво място, където децата да работят с български писатели, а тя веднага ми отговаря: Фондация Стоил Куцев – Даскала, кръстена на друг преподавател, който е оставил следа за няколко поколения. Въпросната фондация изпраща ученици от езиковата гимназия на морето, където пишат и обсъждат текстове, срещат се с автори, художници и издатели и разбират по-добре творческия процес. Това звучи като нещо, което липсва в града ни, особено като целогодишна инициатива. Къде да се научат прохождащите писатели да пишат добре?
Докато размишлявам над думите ѝ, ни прекъсва Стефчо Автографа. Всеки от нас се е разписвал многократно в тетрадката му, но понеже е силно настоятелен, давам му автограф за десети път, след което отивам до бара да взема по още една бира. Притеснявам се, че цигарите ми са на привършване. Докато чакам се оглеждам още веднъж, Найлона почти е спрял да ми се струва като дупката, която изглежда на трезва глава. Поздравявам една бивша колежка от книжарницата с афинитет към бохемския живот. Изглежда щастлива и необременена от житейски тревоги. Връщам се на масата с подготвен въпрос.
Къде са днес тези артистични места, в които навремето са се събирали хората на изкуството, където са се водели оживени, а понякога и ожесточени спорове за литература, кино и изобразително изкуство? Силвия споменава бар Кристал, който днес е преименуван на рок бар Download и няма общо с онзи дух. Подобни сборни пунктове е имало на Ален мак и Тримонциум. Силвия ми казва, че и днес се събират интелектуалци и хора на изкуството, но се случва на малки групи. Общности от няколко души. Стигаме до извода, че центърът се е пръснал и хората са се разпилели, но според нея това не е непременно нещо лошо. Питам я дали това разпокъсване не се дължи на социалните мрежи, но Силвия повдига рамене.
Найлона се опушва все повече и след два часа разговори за книги решаваме да си тръгваме. Питам я последно как чете и Силвия с ентусиазъм ми споделя, че чете на телефона си. Понеже не мога да повярвам, питам още веднъж, да не би да не съм чул правилно. Споделя ми, че миналото лято е прочела 5-6 книги на морето по този начин. Боря се със себе си и с прилива на ирония, който ме обзема, но Силвия веднага намира начин да ми покаже интересно разминаване. Учениците ѝ държат да четат на хартия и според нея това се дължи на факта, че за тях хартиеният носител е нещо ново и различно, алтернатива на постоянното ровене в устройството. От друга страна, за нейното поколение съвременните технологии са откровение. Да носиш в телефона си цяла библиотека, до която имаш достъп в автобуса или под чадъра на плажа е било научна фантастика през преобладаващата част от живота им.
Докато излизаме от бара, си правя равносметка. Говорих с уважавана учителка по литература, която буди любов към книгите у своите ученици, но същевременно чете на телефон. Този път аз повдигам рамене, здрависвам се сърдечно със Силвия и си спомням думите на Кърт Вонегът: „Така е то“.
Още малко числа от България
Интензивно четящата аудитория не се е променила. 19% са отметнали между 6 и 15 книги; 8% – между 16 и 30 книги и 5% – над 30. Колкото до библиотеките, около ¾ от българите не заемат книги. В по-малките селища читалищата бележат по-добри резултатите от големите градве. Трябва да се отбележи още една очевидна истина – колкото по-добро образование и високи доходи има един анкетиран, толкова по-силно е изразена нагласата, че четенето е от значение.
За възрастовата група 18-30 г. четенето се измества от дигиталната активност (гледане на филми, слушане на музика, игри в интернет, прекарване на време в социалните мрежи). Сред тази група, наред с най-възрастните, е регистриран и вторият най-висок дял непрочели нито една книга за последната година. Сред учащите първите три вида четива се подреждат по следния начин: учебници, постове в социалните мрежи, списания, статии, книги в интернет.
За първи път чух за Борис Минков преди седем години, когато моя приятелка, сценаристка от Берлин, го определи като много елоквентен човек. Веднага проверих в речника какво означава „елоквентен“ и оттогава си позволявам да използвам тази чуждица по отношение на хора, които притежават сходни езикови качества. От друга страна, думата намери място в отношението ми към Борис, тъй като винаги, когато го чета или слушам, осъзнавам колко невъзможен е хоризонтът на езиковото богатство, с което борави. Борис използва сложни думи, за разлика от други академици, прецизно на място, като обезсилва клишето за сухия професор, който усложнява речта си, понеже е отвикнал да мисли. Борис е основният човек зад списание „Страница“ заедно с Младен Влашки, а освен това е критик, преподавател, писател и редактор на книги, включително на дебютния ми сборник с разкази, а надявам се и скоро на първия ми роман (кхм).
Срещам се с него в Цар-Симеоновата градина, горещ следобед, откриваме пейка на шарена сянка. Някак подходящо (контрастно на останалите събеседници) с него пием вода, която е купил за двама ни от магазина. Преди да отиде, ми подарява новата си книга „Висящите полета на българската литература“. Замислям се как с категоричната си решителност да ме попита какво искам да пия, този човек, спрямо когото намирам размишленията си за незначителни, този носител на интелектуален капацитет, който е най-малко 20 години по-възрастен от мене, незабавно разкрива същността си.
Заговаряме се за ролята на редактора, за отношението на родните писатели към този занаят, който често остава в сянка, за това колко е лесно да се подиграеш или дори да отхвърлиш с лека ръка предложенията му да подобри книгата ти. Харесва ми тази комуникация на живо и осъзнавам, че много от пишещите хора не се познават добре с редакторите си. Разбира се, едно близко приятелство има опасност да накърни обективния поглед към книгата, но подобни срещи са безценни поради възможността да се артикулират идеи и подходи, които биха останали неясни в онлайн кореспонденцията.
Докато говорим за проблемите в Пловдив, за средата, за разпокъсаното литературно общество и лицемерните игри, които стоят още по-грозно в една индустрия, посветена на писаното слово, Борис споменава думата „инфраструктура“ и тя веднага ми прави впечатление като ключ към моите лични липси в този град. Съгласяваме се, че дейност има, но често инициативите изкарват няколко години и изчезват, впоследствие някой друг започва, отказва се и минава време, преди трети да продължи. Съществуват фестивали с дългогодишна история като „Пловдив чете“, но дори те напомнят на фойерверк, който гърми в небосвода веднъж в годината, а после настава тишина.
В крайна сметка отвъд концертите, наградите, репортажите, букетите и биенето в гърди, трябва да ни интересува какво остава. Прави ли се нещо институциите да работят по-добре помежду си, да изграждат устойчива среда, в която най-накрая нещо трайно да поникне. Според Борис голяма част от книгоиздаването е бизнес, а всеки бизнес се интересува от печалбата, затова и отвъд продажбите на книги рядко някой има желание да хвърля монети в скъсана торба с идеалистичната цел нещо хубаво да пусне корен. Спомням си отново за Христо Г. Данов и неуморните усилия на онова поколение да градят, но не от сребролюбие, а от любов към града и възвишеното.
Когато с Борис разговаряхме преди три години, го попитах къде е литературната общност в Пловдив. Тогава той искрено се изсмя и в този смях долових ирония и горчивина. Разказа ми случай за пловдивски писател, когото навремето комунистическата партия хванала да пише иронични разкази срещу властта, съвсем невинни и хумористични отдушници. От София порицали пловдивските писатели, които, без да се двоумят, излезли с възмутена позиция, че този човек нито са го виждали, нито са го чували. Това Борис ми го разказа преди три години и добави, че нещата не са се променили много. Днес горчивината му сякаш не е толкова сериозна. Изглежда ведър и по-спокоен. Все пак се питам дали понякога не съжалява, че е избрал неблагодарната професия да казва истината.
„Инфраструктура“ е точна дума, но нека за момент си представим четящите хора като архипелаг от острови. Всеки плътно затворен в своя занаят – издатели, редактори, преводачи, преподаватели. Без съмнение в града живеят мнозина, които изпипват работата си, но това вглъбяване носи със себе си и откъсване, което може да навреди. Тогава нека си представим някой да започне да гради мостове между тези острови. Между университети и издателства, между библиотека и писатели, между ученици и редактори. За първи път в съзнанието ми изкристализира един красив и не толкова утопичен образ на нещо постижимо, което да подобри условията за четене и писане в града ни.
Допиваме водата, цигарите започват да дразнят гърлото ми, но усещам, че не съм взел достатъчно от разговора, затова не искам да приключваме. Борис се обажда, за да отложи среща, за което съм му благодарен. След като затваря телефона, поглежда библиотеката и ме пита дали ми се струва като привлекателна сграда, която би мотивирала някого да влезе. Със сигурност не, макар че същото мога да кажа и за списание „Страница“, в което има чудесни текстове, но трудно се намира, не се рекламира добре и не стига до младите хора.
Борис, подобно на Силвия, е родител, което оценявам като голям актив за този материал. Питам го дали синът му чете и той ми отговаря, че в момента се е запалил по биографии на режисьори от поредицата „Амаркорд“ на „Колибри“. Показва ми снимка на сина си като статист във филм, сниман в София. Долавям искрена гордост в погледа му. Спомням си, когато разговаряхме за първи път, ми каза, че е приел това да помага на млади писатели като мисия, спомням си и как ми описа бюрократичната тежест на това да издаваш списание, да плащаш хонорари и отгоре на всичко да пишеш и редактираш. Тази бащинска грижа сега за мен е по-ясно разбираема. Въпреки умората и трудностите, този човек няма друг избор, освен да продължава да прокарва пътища, да помага, да носи вода на хората.
Чакам Краси Лозанов във Фарго от 18:00 ч. (неслучайно споменавам часа́). Той е търговски директор на „Жанет 45“, занимава се с реклама, но към днешна дата редактира и книги. Краси е единственият човек от издателство в Пловдив, който посещава книжарницата, говори си с книжарите и с удоволствие разказва по нещо за всяко ново заглавие на „Жанет“. Първото впечатление може да заблуди, тъй като изглежда като изпечен бизнесмен, с когото трябва да внимаваш да не те омотае. Със сигурност трябва да се внимава с Краси, но както разбирам, поради съвсем различна причина. Този разговор ще продължи девет часа и ще бъде най-дългият от представените тук.
Отново пия бира, Краси си поръчва вода и ме пита как издържам в горещините. Все още не предполагам, че след няколко часа ще изгубя битката за концентрация и ще съжаля, че не си водя записки, но нищо, няма да се дам лесно. Надявам се да не забравя целия разговор, затова решавам да е максимално продължителен, представям си около три ча́са. Оказва се, че няма нужда от притеснения, тъй като Краси е машина за думи, ентусиазмът му не стихва, заразителен е.
Споделям му, че една от причините за текста ми е разговор с него по времето на „Пловдив чете“, когато леко огорчено ми сподели, че резултатите в града са далеч зад тези в София и Варна. За София, казах си, разбирам, но чак пък Варна? Впоследствие разговарях с други издатели, някои от които вече не присъстват на шатрите. Много от тях, понеже не са от големи издателства, не виждат смисъл да затворят офиса си и да дойдат тук за една седмица, да платят наем, за да продадат нищожно количество книги. Съвсем разбираемо, но все пак това е единствената възможност за среща с читателите от Пловдив, за обратна връзка и критика към начина, по който издават книгите си.
Другата причина, поради която Краси ме накара да се замисля за състоянието на литературата в града, бе един кратък текст, написан за предишен брой на списанието – „32 причини да не обичаш Пловдив“. Текстът му бе озаглавен „Иначе литературният град“. Заглавие, което много ми допадна, тъй като улавяше нещо съществено. Много е хубаво да се гордеем с имената на Любен Каравелов, Иван Вазов, Захари Стоянов и Пенчо Славейков, но къде са днес четящите хора в пейзажа на града? Действително едно кратко посещение в София ще ви срещне с четящи в метрото, в градинките, по спирките, в кафенетата, да не споменавам какво е усещането в един западноевропейски град като Болоня.
Това ми напомня как преди години си позволявах да излизам в Кючук Париж с книга под ръка и с цялата си наивност сядах да чета на някоя пейка. Постепенно започнах да чувствам притеснение и дори срам поради учудените и леко злобни погледи, на които попадах. Сякаш мислеха, че съм решил да се правя на интересен с някаква книжка в парка, вместо да тичам, да карам колело или да обсъждам жълтата хроника от вестника. Тогава започнах да чета, докато ходя, което не помогна, а когато започнах да карам колело, докато чета, нещата излязоха от контрол и няколко души ме напсуваха.
Краси е съгласен за липсата на инфраструктура, която Борис изтъкна в предишния разговор. Сякаш литературата не ни е толкова важна в този иначе литературен град. Проблемите не са само локални, разбира се. Краси споделя, че „Времеубежище“ не е отразена адекватно в България, когато излиза на пазара. Дали поради дрязги или други причини, романът на Георги Господинов не получава особено внимание.
Неизбежно е да не поговорим за Господинов и успеха му. Питам Краси какви са например моите възможности да бъда преведен на английски или италиански. Почти нулеви, отговаря ми прямо той. В България доскоро нямаше литературна агенция, която да се занимава с продаване на родни автори в чужбина, да се свързва с агенти, издателства, преводачи, да сключва договори. Манол Пейков от „Жанет 45“, в изблик на ентусиазъм и може би дори на лека лудост, направи първата миналата година и въпреки че това е дейност, от която пари не само не се вадят, но се губят, агенцията продължава да съществува и дори вече има някои успехи.
Последни числа от България
Средно на един българин се пада книга и половина годишно, като средният брой закупени е 5.3. Увеличението дори с една книга може да доведе до ръст на пазара с почти милион екземпляра. Основните фактори за избор остават препоръките на приятел (41%), популярността на автора ( 26%) и промоцията на книгата (19%). Съвсем очаквано chitanka.info остава най-предпочитаният метод за сваляне на безплатни книги. 62% от свалящите книги или статии заявяват, че не биха плащали дори минимална сума за тях. Около 20% са склонни да плащат над 30 лв. като годишен абонамент.
Изводът от проучването е, че за голяма част от българите книгата е значима и престижна, но на думи. Летвите са обидно ниски и по никакъв начин не ни показват действително колко хора в държавата се стремят да четат всекидневно, изпитват неподправена любов към литературата и желаят да се предизвикват с по-интересни четива.
Питам го защо „Жанет 45“ не отворят книжарница. Представям си малко, курирано пространство, в което книжарят може да говори за книгите; място, където да се събират писатели, редактори, читатели, да кипи оживен разговор за четене и писане. Краси се усмихва и ми казва, че е невъзможно. Обръща ми внимание, че всички устойчиви вериги книжарници продават хиляди други артикули освен книги. До такава степен, че при някои книгите дори изглеждат като оправдание да се нарече мястото книжарница. Тъжната действителност е, че една химикалка може да донесе 500% печалба, докато при книгата тя ще бъде около 30%. Така най-голямото пловдивско издателство признава, че ако направи книжарница, тя няма да оцелее в условията на града. I rest my case, както казват американците.
Такава книжарница би била част от инфраструктурата, за която говорихме по-рано, би помогнало и заведение с литературна насоченост. Краси добавя реторичния въпрос къде са студентите от филологическия факултет, когато се провежда литературно представяне или панаир на книгата? Защо няма установена връзка между младите хора в града, които изучават литература, и издателствата, които организират литературни представяния? Нещо не им харесва или учат, понеже се влиза лесно? В крайна сметка Краси е съгласен, че няма как да накараме всички да четат. Процентът винаги не е бил особено голям и няма причина за паника. Основното е тези, които четат, да бъдат обгрижвани максимално добре.
Невъзможно е тук да предам какво си говорим цели девет часа, но когато наближава 03:00 ч., Краси изглежда объркан. Не му се е случвало скоро да говори толкова дълго с някого. Ето, казвам му, виждаш ли каква нужда изпитваме ние, четящите, често определяни като интроверти, да говорим за това, което обичаме. В крайна сметка не сме интроверти, просто повечето разговори не са ни интересни.
Докато се прибирам, в съзнанието ми се прокрадва тревогата, че заключението на този материал може да се окаже нещо съвсем банално. Например от сорта на: Ако ви липсва, излезте с някого и си говорете за книги.
Най-накрая отивам до библиотеката да проверя дали наистина отвътре изглежда по-уютно, отколкото отвън. Спомням си снимки от големите европейски библиотеки и желанието, което са пораждали у мен да се изгубя в безкрайните им лабиринти. От друга страна, социалистическата архитектура на нашата ме смазва със своята студенина, контрапункт на топлината, която книгите ми носят. Докато изкачвам стълбите, неусетно започвам да треперя. Един спомен отпреди десет години изскача в съзнанието ми.
Времето, когато крадях книги от библиотеката.
Историята е следната. На 22 години съм, типичен кафкиански персонаж с привкус от Достоевски, живея в постоянно омерзение от света, никой не ме разбира и т.н. Единствено великите автори имат право да ми говорят. Изкарвам си карта от библиотеката, защото самотата и натежалото чувство, че съм затъпял в училище, ме потискат. Започвам да си взимам книги, но не е достатъчно, не ми харесва да ги връщам. Нуждая се от лична библиотека, която нямам пари да си позволя. Слагам няколко романа на Чарлс Буковски в чантата си, защото портиерът вече не ме проверява на излизане. Този път ме очаква изненада.
Когато възрастният мъж от охраната ми казва: „Хей, момче, ела да погледна чантата!“, изтръпвам целият, но отговарям, че няма проблем. Слагам чантата на масата и внезапно започвам да бягам. За мой ужас плъзгащата врата се отваря бавно, прекалено бавно. Ръката зад мен се протяга. Ще ме хванат. Успявам да се промъкна, но чантата се закача между вратите и човекът я хваща. Пускам я и продължавам да тичам. Слизам по стълбите и свивам в една от пресечките. Сърцето ми пулсира, не знам къде се намирам. В ръката си държа книга на италиански език, която съм взел легално. След няколко минути чувам полицейски сирени. От паниката и твърде много американски филми си представям, че ме преследват. Също така се страхувам, че ще ме познаят по книгата, която държа. Книгите изведнъж са се превърнали в белег на вината ми.
Откривам един казан и пъхам книгата зад него, но се порязвам на някакви стъкла и ръката ми започва да кърви. Животът ми главоломно се срива пред очите ми. Трябва да се прибера, може би няма как да ме открият. Горчивата истина, че личната ми карта е останала в чантата, прорязва съзнанието ми. Представям си разочарованите и съкрушени погледи на родителите ми, докато полицията им обяснява какво съм извършил. Никога няма да си намеря работа, никога няма да имам нормален живот. Всичко приключва на 22 години.
Решавам, че единственият начин е да оправя нещата, да се предам като престъпник. Приближавам библиотеката, докато сърцето ми бясно бие. Изкачвам стълбите като американския герой, който не съм, капки кръв обагрят стълбите. Когато влизам през същата плъзгаща се врата, виждам охраната и още няколко човека да разглеждат книгите, които съм взел. Учудват се на наглостта ми, разположили са ги като доказателства на тясната маса. Успявам да отроня едно глухо: „Хей!“. Хващат ме, казват ми да не бягам, става ми смешно. Питат ме къде ги продавам, това ме обижда и спирам да говоря. Отвеждат ме на горния етаж, където жена на средна възраст трябва да реши съдбата ми. Моят Пилат Понтийски.
Сядам на стола пред бюрото ѝ, тя започва да ме разпитва. Предимно защо съм го направил. Отговарям ѝ, че не съм сигурен, искрен съм. Казвам ѝ, че не съм на добро място в живота си, че ми харесва адреналинът и искам да притежавам книгите. Бегла усмивка пробягва по лицето ѝ. Шокиран съм, че може би ще ми се размине, но не допускам тази надежда да спъне искреността ми. Усещам, че пред мен стои почтен човек, който ме разбира. В момента тази жена стои между мен и бъдещето ми. Казва ми да карам колело, ако искам да си доставя адреналин и да върна книгата, която съм взел. Пропускам да спомена, че съм я сложил зад един казан в съседната улица. Слагат черна точка в картона ми и ме пускат да си вървя. Това е началото на новия ми живот.
Разказвам тази история на заместник-директорката и почти се просълзявам. Намирам се отново на същото място след десет години и имам привилегията да говоря спокойно за това своеволие, което щеше да влоши така или иначе нестабилния ми живот. Почти се просълзявам и защото оказаната ми добрина се превърна в лъч надежда, че понякога хората са добри и прошката съществува. Седя пред заместник-директорката в ролята на писател, журналист, редактор и книжар. Не взимам за даденост нито едно от тези определения. Тя се усмихва срещу мен. Това са последните минути на разговора ни, понеже не бях готов да започна с признанието си.
Още докато си уговарях среща с Антоанета Лесенска, тя ми каза, че е в отпуска, но е в читалнята всеки ден. Това ме озадачи. Не бях сигурен дали да го отдавам на любовта ѝ към книгите, или на стокхолмски синдром към работното място. До някаква степен звучи като романтичния идеал за библиотекарката, която не излиза от прохладното пространство на въображението. Питам някаква жена къде да я търся, тя се усмихва и ми казва да отида в третата читалня, където зад огромна ваза с цветя ще намеря Антоанета. И действително я откривам зад цветята, вперила поглед в старовремски ръкописи. Казва ми, че се подготвя за университета, защото учи. Не мога да повярвам на ентусиазма ѝ, но всичко от разговора ни след това го доказва.
Антоанета, подобно на останалите събеседници за този материал, е страшно бъбрива. Трудно е да вземеш думата от човек, който работи с думи. Разказва ми за библиотеката, словото ѝ изобилства от цифри – почти 2 милиона книги са приютени в тази стара база, предвидена за далеч по-малко. Показва ми сайта, с който много се гордеят. В него са дигитализирани стари вестници, списания и други периодични издания, книги, архиви, графични издания, географски карти, ръкописи и фотографии. Изключително е качеството на сканираните документи. Чувствам се неподготвен, защото не съм проверил предварително, но тъй като бях чул преди няколко години от неин колега, че сайтът се е сринал, явно съм решил, че няма и да се оправи. Антоанета се усмихва и ми обяснява, че са взели нещата в свои ръце и без да разчитат на общината, са намерили хора, с помощта на които да постигнат автономен контрол и най-вече стабилно функциониране на тази толкова ценна дигитална библиотека.
Обещавам ѝ да разгледам по-подробно и опитвам да насоча разговора от цифрите и фактите към конкретни проблеми, които се нуждаят от подобрение. Първото, за което се сеща тя, е очевидната недомислица – хранилището не може да побира безкраен брой книги. В някакъв момент ще има нужда от разширение, но не на всяка цена, уточнява тя. Работата трябва да се извърши много внимателно, за да не се повредят безценните хартиени съкровища, които са скрити там. Надяват се поне на някакво обновление като начало, но бюрократичният процес е дълъг и може да минат години, преди да се намерят пари от общината за подобен проект.
Антоанета не вярва, че хората четат по-малко и изразява задоволство, че повече студенти посещават читалните. През последните години са се увеличили чуждестранните ученици, които, изглежда, имат изградени навици да потърсят тишината на библиотеката и безплатните ресурси там, за да се подготвят преди изпит. Звучи логично да се възпитава у младите добрият навик да посещават библиотека особено когато отвън тя внушава предимно страхопочитание. Спомням си, че като ученик са ме развеждали из фоайето на някаква изложба, но никога не ни позволиха да влезем в читалните и никой не ни научи, че можем да намерим детски книги и списания, които тогава бяха по-трудни за намиране.
Проблеми ще има винаги, но Антоанета е оптимист. Спомня си далеч по-трудни времена, когато наистина не е имало интерес към библиотеката. Сега няма помен от съмнение, че тази институция ще продължи благородното си дело да съхранява историята и книжнината. Работа има много, не мога да си представя на някого да му остава време и енергия да мисли какво допълнително може да се направи в града за литературната ни инфраструктура. Като цяло нещата стоят така, че ако Мохамед не отиде до библиотеката, Мохамед няма да чете.
Антоанета ми дава да прегледам статистиката, за да се убедя, че цифрите не лъжат. Макар никога да не им вярвам напълно, хвърлям един поглед. 2000 потребители под 14 години и 5000 над 14. Общо 7000 души, които са посещавали библиотеката между 10 и 20 пъти. Заели са над 250 000 документа. Посещенията в читалните са почти 50 000. Всички показатели бележат ръст спрямо предишни години. Неизбежно си припомням, че населението на града е около 350 хил. души, което означава, че въпреки добрите резултати, библиотеката се посещава от едва 2% от пловдивчани. Голяма част от тях всъщност са чуждестранни студенти, които използват базата, за да се подготвят за университет. Чудесно, казвам, много се радвам за успеха ви.
На излизане поглеждам още веднъж назад. Всичко по темата до момента е изтъкано от чувствата, които изпитвам. Трудолюбието на хората, благодарение на които книжнината се развива и устоява на бурното цифрово море, събужда благодарност. От друга страна, виждам ги като разпръснати острови на архипелаг, който навява меланхолия. Самотните занимания покрай една книга вероятно изискват да е така. И все пак, казвам си, няма ли възможност да се срещнем по средата.
Всичко, от което се нуждаем, са няколко моста.
Единствената среща, която ме притеснява, е тази с Йордан Велчев – поет, историк, писател. Автор на внушителните томове „Балканският човек“, на монографичното изследване „Градът или Между Изтока и Запада ХІV – ХVІІ век“, на сборници с поезия и есета. Отлагам телефонното обаждане със седмици. Когато най-накрая се чуваме, гласът му звучи ясно и великодушно. Казва ми, че довършва две книги, които ще излязат скоро, но намира време за мен в един понеделнишки следобед. Срещата е в сладкарница. В раницата си нося единствената негова книга, която притежавам: „Анонимни жития“. Решавам да не му я покажа веднага, да проверя как ще потръгне разговорът.
Говорим си за графоманията, за липсата на йерархия. Центърът не държи. Споменава няколко имена, които не съм чувал. С леко възмущение ме съветва да намеря книгите на Васил Попов и Георги Алексиев. Спомня си как е следвал Атанас Далчев по улиците, без да посмее да го заговори, как дори след като е получил покана да се срещнат, не отива, за което все още съжалява. Дали е бил същият страх, който измъчва и мен, докато пресушавам газираната вода. Сервитьорката стои точно зад Йордан и докато той ми говори за миналото, аз се питам какво ли си мисли тя в момента: „Този възрастният писател ли е? Вероятно. А това младо момче сигурно иска съвети от него“. Чудя се какво ли ще каже на колежките си, когато влезе обратно вътре.
