Градът във „Вечен град“ на Богдан Русев (ИК „Софтпрес”) и „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ на Евгений Тодоров (ИК „Хермес“)

През пролетта на тази година на литературната сцена се появиха два нови романа, в които Пловдив присъства не просто като декор. На база немногото художествени книги, които не са просто написани тук, а в които градът е тема, близката ни среща във времето с двете нови книги ни провокира да ги разгледаме заедно. С уговорката, че единствено експлоатацията на пловдивското е това, което на първо място ги превръща в обект на интерес за Нула32.

Романите „Вечен град“ на Богдан Русев (ИК „Софтпрес”) и „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ на Евгений Тодоров (ИК „Хермес“) дори си приличат по отношение на кориците. Освен цветово – и по отсъствието на хора на тях, но за това по-късно. Голямата им отлика, разбира се, са биографиите на двамата автори. Два различни професионални и творчески пътя, които, надяваме се, без да е нахално, ще си позволим да пресечем тук. Може би за пръв път в общ контекст.

„Вечен град“

През годините името на Богдан Русев е запомняща се част от редколегиите на някои от най-важните български градски лайфстайл списания, сред които „егоист“, „Една седмица в София”, „Капитал Light“ и др. Във визитката му откриваме още 15 романа и сборници с разкази, над 30 книги-игри и десетки преводи на британски и американски автори. „Вечен град“ е първият му роман за Пловдив, където живее от няколко години, но където, по думите му, все още се чувства пришълец. 

Сюжетът на новата му книга следва модела на класическите примери в детективския жанр. Проницателната психоложка д-р Филипова отправя необичайна покана към Бързаков, бивш състезател по спортна стрелба и настоящ барман, да участва в лечението на нейната пациентка Савина Огнянова. Причината – Бързаков и Савина имат тайна неангажираща връзка, в която д-р Филипова вижда възможност да приложи неконвенционалния си подход на работа. Така се оформя тандемът Филипова-Бързаков – силният женски образ води разследването, а помощникът в лицето на извънредно умният барман (и разказвач на историята) се учи в движение. Двамата се допълват взаимно в скоростната развръзка на книгата, в която и герои, и читатели могат да загубят представата за време. Докато броят на жертвите расте, съвпаденията между тях се оказват твърде много, за да бъдат пренебрегнати.

Действието се развива през 2019 г. в Пловдив и околностите, в сянката на форума Европейска столица на култура. 

Подробност, която може би ще се стори съблазнителна на много от бъдещите читатели на романа, са реалните места, на които се развиват сцените – улици, барове, галерии. Авторът се възползва успешно и от природните дадености на града – епизодите на хълмовете и реката са неслучайно там. Действителни са и част от събитията, които героите посещават – инициативата за затварянето на крайбрежния бул. „Марица-ЮГ“ от лятото на 2019 г. е описана в детайли, както и редица други прояви и места, на които Русев е присъствал лично, и от които, съзнателно или не, е събирал материал за романа.

Вероятно, за да е четима и за непловдивчани (а не само от туристи в жанра като нас), книгата съдържа и множество информационни бележки, които биха могли да имат и екскурзоводска функция. На места, в умерени дози, има реклами на популярни градски брандове, но нищо, което да дразни в повече. Изглежда, че освен майсторски изградения сюжет, малко са останалите измислени неща в романа.  Може би Русев е видял Пловдив достатъчно странен и противоречив, за да му се довери такъв, какъвто е за целите на книгата.

„Вечен град“ изобилства от множество препратки към действителността и по отношение на пловдивчани и съвременните стереотипи за тях. Например Бързаков работи в бар на „Гладстон“, но използва навигацията си, за да стигне до галерия „2019“. Макар и минавал стотици пъти покрай нея и въпреки медийния шум около събарянето и изграждането ѝ наново, никога не е обръщал внимание какво има на отсрещния тротоар. Отстраненост и незаинтересованост от голямата тема на годината, успешно уловени от Русев и свидетелстващи за онази значителна част от Пловдив, която изобщо не разбра за 2019 г. При все че градът беше титулуван не само като културен център на България, но и на Европа. 

Изглежда, че за няколкото години, в които Русев живее и работи в града, е събрал достатъчно верни впечатления за живота тук, които остават чужди на немалко самовглъбени местни. Погледът му на наблюдател, на пишещия тук пришълец, регистрира и изважда наяве още редица пловдивски нрави като горделивостта и местния шовинизъм (можеха да живеят където си искат, но си бяха пловдивчани, майна, животът им беше тук), повърхностното разбиране за изкуството (дори не бях излизал с художничка, което беше странно, като се има предвид от колко години живеех в Пловдив), увлечението по античната история на града (като истински римлянин) и произтичащото от нея отношение към времето (какво са десет минути на фона на вечността?). 

Що се отнася до някои от второстепенните герои, отново откриваме знаци, които ни навеждат на мисълта, че Русев е черпил вдъхновение от живота. Макар и прилика да не е търсена, някои съвпадения с действителни лица са твърде големи, за да ги подминем единствено с усмивка. Възможните прототипи обаче по-любопитният и досетлив читател ще разпознае сам.

Налице са всички останали задължителни реквизити за криминалния жанр като екшън сцените, парченцето от пъзела, което разплита целия случай и разбира се, обещаното продължение. В края на книгата става ясно, че с “Вечен град“ Богдан Русев поставя началото на новата си криминална ноар поредица за тандема д-р Филипова-Бързаков. Въпрос на време е да научим за следващия случай, с който ще се захванат, но преди това нека се сбогуваме с Америка и Пловдив в новия роман на Евгений Тодоров.

„Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“

Едва ли авторът на заглавия като „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“ и поредицата „Запомнете Пловдив“ в пет тома има нужда от представяне пред по-ревностните пловдивчани. В летописа на Нула32 до момента Евгений Тодоров е познат като един от най-цитираните ни източници. Дългогодишен журналист и телевизионен водещ, той беше и един събеседниците ни във фундаменталния ни брой „Post Scriptum – разговори с времето“, в който търсехме причините за огромното количество документалистика и мемоари, посветени на града. „Сбогом, Пловдив, сбогом, Америка“ е вторият му роман след „Рекет“ от 2020 г. 

Не е изненада, че авторът пренася част от документалните си открития на терена на художественото писане. „А това дали го мога“ – пита риторично той в последната глава на „Запомнете Пловдив“ и ето че две години по-късно можем да проверим.

В „Сбогом, Пловдив, сбогом Америка“ присъстват повечето от темите, по които Тодоров работи в телевизията и книгите си. Там са нещата, които му правят густо като дългите мохабети на сефалък, играта на джамини, пловдивските манджи, присъства и Мильо – и като жив човек, и като паметник. Но там са и големите му болки, свързани с онзи изчезващ град, който си отива ведно с хората, които са го обитавали. Кой ще запомни техния град, когато утре тях няма да ги има? Въпрос, който сякаш остава да виси във въздуха след всяко зрителско обаждане в ефира на Пловдивска обществена телевизия. И чийто отговор откриваме в хилядите страници на Евгений Тодоров, създаващи памет за живота на някогашните пловдивчани. Всъщност най-тежки са не книгите, а спомените – би казал тук авторът – последните спомени. 

Ето защо смятам, че можем да определим книгата като роман квинтесенция на събираческата му работа досега, на грижата за доверените му истории, но и като повторен опит за болезненото освобождаване от тях, този път чрез доизмислянето и утаяването им в художествено произведение. 

В интервю за БНР Тодоров споделя, че по-голямата част от образите са реални, не едно към едно, но сборни, реални филибелии с реални преживявания:

Това е моето поколение, които бяхме млади през 1960-те и поне половината мечтаехме да станем нещо като американци. Тогава забраненото, тайното, скритото, беше много по-привлекателно.

Някога избрал свободата навън, емигрантът Донко най-после се завръща в родния си град и започва да събира старата си компания. Отсяда в Тримона, символния за младостта им хотел, и започва да обикаля като алтав местата на спомените си. Търси родната си къща, гроба на баща си, усмивката на някога обичаното момиче и прочие срещи с миналото, които му носят само тъга. Освен Тримонциум, важно място е отредено и на площад Шахбазян, на който се случват две драматични сцени в началото и края на книгата. На него се намира и старата крива смокиня, която Донко снима и прегръща. Дървото е единственото оцеляло нещо от родния му дом. 

Когато събира приятелите си, попада и в импровизирания музей на тяхното време, помещаващ се в гаража на Фотото, където са събрани знакови предмети от онези десетилетия. Десетки магнетофони, записи и плочи, сред които и първата на Бийтълс в града. Не след дълго обаче се оказва, че носталгията е единственото, което продължава да сплотява компанията. Всички са се променили необратимо, а с тях се е променил и светът, и мечтите им. 

Впечатленията на Донко от настоящето в града също са нерадостни. По-различни ли бяха пловдивчани в младостта му, пита се, когато нощем се разхожда по Главната и се вглежда в лицата на хората. Особено го дразнят младежите, излъчващи агресия, включително и към него. С разочарование Донко разбира, че това не прилича на града, който е напуснал преди 32 години. Градът, който наричаха Америката на България, и през който Евгений Тодоров прави личната съдба на героя си универсална за пловдивския, а защо не и за българския емигрант. 

Проблемът ни е че, живеем в два свята. На сънищата и реалността, на едно време и сега, на тук и там. Това си е нещо като шизофрения, допълва го Коко, най-съхранилият се и не изневерил на принципите си приятел на Донко. Навярно тук се крие ключът към двойното сбогуване с тези светове в заглавието на книгата. Но къде са съвместими тогава тези хора, в които авторът проектира и добрите, и лошите черти на едновремешните пловдивчани? Не защото днешните ги няма, а защото са други хора, за други книги. Въпросът остава отворен.

Това, което отличава романа, е нарочно пловдивският му език. Но не съвременният, оглозган от местните особености и мултиетническото наследство, изпълнен с неологизми език, а онзи от средата на миналия век, който би могъл да се стори абсолютно непонятен за голяма част от публиката. Но нека това не я отблъсква, навсякъде в повествованието са вмъкнати пояснения за незапознатите с речника и мохабетите на онова поколение. На по-възрастните ще им стане мило само заради това, а по-младите може би ще си спомнят за езика на дядовците и бабите си. Независимо от читателя, книгата съхранява тези  безвъзвратно отиващи си лафове, които могат да са едно голямо местно езиково богатство, заслужаващо познаване.

Достатъчно богатият на чешитлък град

И двете книги разчитат на реалността и това е донякъде предопределено в името на правдоподобността им. Образите са вдъхновени от действителни личности, боравят със случили се събития, развиват се в измеренията на съвременния Пловдив. Романите са негови актуални снимки, по които до последно търсим детайли от познати хора и места, от себе си дори. Но Пловдив не е просто фон тук, той е важна част от сюжета и  в различни степени служи и влияе на действието. Градът е достатъчно богат на чешитлък, за да произвежда и подправя историите си сам.

Характеристики, които важат с пълна сила, и за „Понякога ангели“ на Емил Тонев (ИК „Хермес“). Друг носталгичен роман за едно време, което вече го няма, и по-конкретно за по-късното пловдивско поколение от 80-те на 20. век, което в известен смисъл може би продължава стремежите на описаното от Евгений Тодоров. Но и този път само за да избледнеят с времето, подобно прозрачните хора на бара от корицата на „Понякога ангели“. В книгите е персонифициран не просто градът, но и конкретни места в него като Тримона и Найлона. Това, както и вглеждането в миналото, се установява като диагностично състояние за жанра на пловдивския роман, в който може би местата са по-важни от хората. 

Затова и като че ли главните герои в новите книги на Богдан Русев и Евгений Тодоров са лишени от суета и това е видно дори от начина, по който са облечени – със стари, 

износени дрехи или одежди втора употреба. А освен саркафите, Донко и Бързаков недолюбват още фалша, арогантното поведение, глупаците. Все прояви, които ми се ще да са присъщи на днешния пловдивчанин и за които литературата работи по един невидим начин. 

Мисля си какво ли биха си казали Бързаков и Донко, ако се бяха засекли случайно на Главната? Какво ли щеше да излезе от въображаемата им среща или тази на авторите им, защо не? Орат една нива, както се казва, със сигурност ще има какво да обменят като идеи преди градът да ги изпревари. В очакване на следващите си истории.

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“