Приносът им в изграждането на следосвобожденска България е толкова голям, че се стига дотам да бъде обобщаван като „чешка културна инвазия“. Пловдив е едно от местата с най-голямо съсредоточие, като измежду всички чужденци, чехите са най-многобройни и отдадени на напредъка на младата държава.

Едва ли, когато се качва на влака на гарата в Прага, младото семейство Мърквичка подозира в какво приключение се забърква. Съпровождат ги преподавателят по химия и физика Лудвик Лукаш и географът и историк Вацлав Добруски. След дълго пътуване най-сетне прекосяват Дунава при Лом, където обаче два дни чакат напразно файтон за София. Накрая тръгват с една „разпасана бричка“ и селска каруца, теглена от волове. По пътя спират в малък хан да пренощуват – вътре обаче е пълно с облаци дим, а в дъното мержелеят „обрасли фигури на мъже, облечени солидно в живописни наметала“.

Чехите решават, че може би е по-добре да остане под открито небе, а и дамата в компанията не е състояние да възприеме този див фолклор. По ирония на съдбата, това е и импровизираното сватбено пътешествие на младоженците. За стаята им на следващата вечер се минава през конюшнята, в която на метър височина е натрупан оборски тор. От него ги дели само тънка врата. Спят върху нарове. В София заварват площади, пълни със слама, мръсни и разкаляни улици, дървени и неугледни къщи. „Нямаше съмнение, че това голямо село, израснало за една нощ в столица, никога не е предполагало за себе си такова бъдеще“, пише художникът в спомените си. (1) Тук все още няма бомбета и цилиндри, няма университети, опера, театър, музеи и библиотеки, с каквито чехите са свикнали вече поколения наред.

По покана на приятеля си Лукаш, 25-годишният Мърквичка идва в Пловдив, за да смени някакъв грък, чийто метод на преподаване бил „примитивен и странен“. Изпълнен с любопитство, още при пристигането край Марица градът му въздейства с магия и чар. Реката, хълмовете, архитектурата, тихите улички с остъклени къщи блестят в очите на художника, а дълбокото южно небе му придава още по-голяма фееричност. Така Мърквичка описва впечатленията си от Пловдив. Въпреки близката среща с балканската действителност и сблъсъците със суеверието и невежеството, които тепърва му предстоят, в него започва да се развива топло и съкровено отношение към новия свят, в който попада. В десетилетията напред Мърквичка рисува този свят, както никой дотогава. Годината е 1881. Точно пет години преди първата му самостоятелна изложба в Пловдив и петнайсет години преди основаването на Рисувалното училище в София, на което застава начело като директор. 

Два близки по съдба народа

Още много истории като тази могат да бъдат разказани за чехите в следосвобожденска България. Какво обаче знаем за тях, освен няколко откъслечни факта? Първата асоциация, разбира се, е, че са страхотни пивовари. Може би ще се досетим и за още няколко фамилии – Иречек, Прошек, Шнитер – но те са само върха на айсберга. Какво имаме предвид? Приносът им в изграждането на новата държава е толкова голям, че се стига дотам изследователите да го обобщават като „чешка културна инвазия“. (2) Обяснимо, Пловдив е едно от местата с най-голямо съсредоточие, като измежду всички чужденци, чехите са най-многобройни и отдадени на българската кауза. Следите им във всички области на обществения живот ни провокират да се задълбочим повече.

В основата на тези процеси обаче не стоят печалбарство или скрити намерения за превземане на Цариград, а набиращата популярност в онези времена идея за славянска взаимност, която е от голямо значение за симпатията между двата народа.

Историческата свързаност датира още от Моравската мисия на светите братя Кирил и Методий. Близостта в езиково отношение улеснява културния обмен, а той има своите интензивни моменти. Още в периода 1830 – 1840 години, когато в чешката книжнина се появяват художествени произведения с българска проблематика, които отразяват надеждите за освобождение. (3) Темата е близка на чехите, които също са в сянка на имперско потисничество и заплаха от германизиране, и предизвиква съчувствие към българското национално движение. Не на последно място – желанието да се опознае живота в една почти непроучена културно и природно страна, авантюризмът и широкото поле за реализация изиграват ключова роля в мотивацията на хиляди чехи да подадат молби за българско поданство в края на 19. век.

Чешките учители в българските училища

Най-голям е делът на включилите се в образователната система. Малкото български учители отпреди Освобождението вече са политици или участват в управлението, а учениците им са намерили чиновническа служба. Тези обстоятелства принуждават правителството на Източна Румелия да потърси чужденци, които да попълнят високите учителски постове. По препоръки на български студенти и интелектуалци в Прага, почти без изключение чешките специалисти пристигат в града по покана на директора на просвещението Йоаким Груев. (4)

В пловдивските гимназии тогава започват да преподават известните археолози и музейни дейци Карел и Херман Шкорпил, диригентът Антон Тайнер, първият капелмайстор на града Франц Швестка, основателят на духовия оркестър Йозеф Цалдър, споменатите вече Иван Мърквичка, Лудвик Лукаш, автор на едни от първите учебници по химия у нас, Вацлав Добруски, който преподава и латински, математиците Антон Шоурек, Франтишек Сплитек, Иван Хейрек, гимнастикът Иван Хейдук, овощарят Вацлав Стрибърни и още много, много други. Почти не може да се намери училище, в което да няма чешки педагози – тъкмо те възпитават следващото българско поколение в европейски дух.

От спомените на проф. Антон Шоурек обаче научаваме, че този развой на събитията не се е понравил на руския консул в Източна Румелия – Александър Сорокин, – който веднъж заявил, „че чешките гимназиални учители са по-големи българи от българите и че трябва да ги заменят с истински руснаци, или с такива българи, на които Русия може да има доверие, защото всичките административни места трябва да са в руски ръце“. По този повод Сорокин упреква и Йоаким Груев, задето е попречил пътя на руснаците към гимназиите.

Архитектът на новия град

Разбира се, не можем да пропуснем и делото на легендарния архитект Йосиф Шнитер. Пристигнал в България като доброволец през 1877 г., участва в Руско-турската война, а по-късно и в Сръбско-българската през 1885 г. Много е писано за архитектурното наследство на Шнитер – църкви, камбанарии, обществени и жилищни сгради, но едва ли някога ще е достатъчно. Най-значимото му творческо постижение обаче остава първия регулационен план на Пловдив от 1896 г., който решава много от комуникационните и инфраструктурни проблеми на града. На посветилия 37 години от живота си на България Йосиф Шнитер дължим и идеята за озеленяване на хълмовете и най-вече запазването на ценните антични, средновековни и възрожденски сгради, които превръщат Пловдив в урбанистичен феномен на прехода от османско средновековие към европейска модерност.

Съвсем неслучайни господа

Недотам известно е участието на чехите в изграждането на правосъдната система. Представител на един от най-знатните европейски родове, през 1880 г. докторът по право Рудолф Турн-Таксис заема поста първи адвокат на главния прокурор на Източна Румелия. Две години по-късно друг чех с аристократично потекло и също доктор по право – Антон Бернкопф – застава начело на общественото обвинение. Тук следва да споменем и заместник главния прокурор Франтишек Хитил, спечелил уважението на местните най-вече с разрешаването на убийството на Олга Скобелева, и окръжния прокурор на Пазарджик Хинек Майер, който ръководи процеса срещу убийците на Алеко Константинов.

Чешките юристи обаче имат и други специални заслуги, свързани с идеята за Съединението. Според изследователя Владимир Балчев, вероятно блянът на българите за обединение и мечтата на чехите да видят родината си като независима държава повлияват на убежденията на прокурорите, които смятат, че решенията на Берлинския конгрес за разпокъсване на България са несправедливи. Позициите на Турн-Таксис и Бернкопф не са случайни – те са активни привърженици на правото на чешко самоопределение и на идеята за националната самостоятелност и споделят същите възгледи относно българския въпрос. Последното, което ще направят, е да използват заемания от тях пост за възпрепятстване на това възраждащо държавата събитие. (5)

Прокурорите действат според съвестта си и това проличава неколкократно в решенията им – в аферата „Куртев“ (6), в отказа да се повдигне обвинение срещу Захари Стоянов и БТЦРК, както и в отказа да се санкционират пловдивски опозиционни вестници. Поради нарасналото напрежение между властите, в навечерието на Съединението Бернкопф е преместен в Стара Загора, където дочаква обявяването на акта. Повече светлина върху ролята на чешките прокурори в процеса хвърля актьорът Явор Милушев, потомък на Бернкопф, в чието семейство все още се пази паметта и се предават думите на някогашния прокурор за България, която ще бъде пролетен цвят в короната на старото европейско дърво.

История за чешки вестник и пловдивското радио

Приблизително двадесет години след Съединението родената в Пловдив дъщеря на прокурора Хитил – Мария, позната още и като Марушка – среща великия чешки художник Алфонс Муха в Париж и се превръща в негова единствена муза до края на живота му. Споменът за родното място на любимата му свързва Муха с Пловдив и България чрез изкуството и обществената му дейност за десетилетията напред. През 1923 г. в Прага художникът оглавява Дружеството за чехословашко-българска взаимност, а през 1929 г. по инициатива на съоснователя му Владимир Сис, тогава главен редактор на вестник „Народни листи“, семейството участва активно и в благотворителна кампания по набиране на средства за възстановяването на Пловдив след опустошителното Чирпанско земетресение.

Така с дарението от 160 000 чешки крони и с безвъзмездния труд на трима пловдивски архитекти – Христо Пеев, Васил Златарев и Никола Овчаров – в полите на Сахат тепе се издига сградата на Дома на изкуствата и печата, където днес се помещава Радио Пловдив и разговорите за култура продължават. 

Не по-малко интересна е личността на самия Владимир Сис, един от най-страстните българофили сред чехите. Журналист, военен кореспондент и писател, той е свидетел и участник в някои от най-тежките моменти по фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Никога не престава да пише и да информира обществеността в родината си за събитията в България. В своите дописки от Междусъюзническата война той разсъждава:

„Иначе навсякъде владее учудващо спокойствие. Българите са еднакво велики както в щастието, така и в нещастието или казано по-точно: те са по-велики в нещастието, отколкото в щастието. Ако в тези дни някой срещне българин, би си казал, че той е апатичен и че с ориенталско спокойствие се е примирил със своята съдба. Но той сигурно се лъже: всеки българин тежко носи своето нещастие, той търпи, без да въздиша сантиментално като германеца или да плаче истерично като румънеца. В общи линии българинът е чужд на чувствата и затова не си губи главата даже в такива ситуации. На друго място би избухнала вътрешна революция, би се установил хаос, ужас и тревога, тук обаче хората запазват равновесие и не губят надежда за по-добър обрат“. (7)

Двете лица на признателността

Немалко от „българските чехи“ остават завинаги по бойните полета на Балканите. На тази саможертва Иван Вазов посвещава стихотворението „На чехите“ (1912 г.), в което пише: „триумфът наши/ превръща се във ваш триумф“. В края на произведението с типичния си патос поетът пита: „Ще видя ли деня неоценими,/ на вашата борба, света, о, братя,/ кога за тази ви любов, симпатья/ с кръвта си вам ще отплатиме?“.

56 години след риторичния въпрос на Вазов обаче се случва обратното – идеологическите ветрове изпращат части от българската армия да застанат срещу свободолюбието на чешкия народ. Любопитна подробност е, че по улица „Антим I“, на метри от пловдивския дом на народния поет, студентът по история от Софийския университет Валентин Радев разпространява позиви, които осъждат нахлуването на войските на Варшавския пакт в Чехословакия през 1968 г. (8) Подготвени с неговите колеги Едуард Генов и Александър Димитров и разпространени по пощенски кутии в София и Пловдив, тези няколкостотин позива остават единственият акт на съпротива у нас срещу намесата на България в потушаването на Пражката пролет.

В наши дни

През 50-те на 20. век новото чехословашко правителство е отправило покана към разселените из Европа чешки и словашки колонии да се завърнат като им предоставя възможности за живот и работа в Прага, Бърно и Братислава. (9) Значителната част от семействата в България приемат, особено след национализацията на имуществото им. Постепенно за западните славяни България се превръща предимно във ваканционна дестинация. В Източния блок културният обмен между двата народа променя характера си, но чешките следи на всички нива в обществения ни живот все още са навсякъде около нас и чакат да бъдат осмислени и разказани.

Без излишна идеализация, със знанието, че в отделни случаи и по различно време изявени представители на общността са били обект на незаслужена непоносимост (10), наследството на „българските чехи“ си заслужава да бъде разказвано. Наследството на чужденците, които посветиха сърцата си на младата държава, така както никой друг, без да искат нищо в замяна. Които обичаха родината си, но бяха влюбени и в българската идея. Така както малцина българи са влюбени днес – с непоколебима вяра и просветено себеотрицание.

„Мога да кажа, че чехите споделяха младия и буден възторг на българския народ. Мисля, че този възторг, който у тези чехи не беше лишен от жертвоготовност – и това бих подчертал, – даваше вяра на целия чешки народ в собствените му сили и в собствените му възможности. Несъзнателно в тях нарастваше самоувереността, която след това незабелязано и ненадейно се разпространяваше сред целия чешки народ...“

Цитат от „Как пристигнах в България. Спомените на проф. Иван Мърквичка“

Още от темата на броя „Plovdiv Calling“:

И ще бъдеш вече „един от нас“ – проф. Мария Шнитер за „прага“ между тук и там

По стъпките на минувачите – градът през погледа на чужденеца преди и сега

Следваща спирка – Пловдивъ или шест важни истории след Освобождението

(1) Цит. по: Балчев, Владимир. Пловдив – другият бряг на Европа: Жанет 45, 2014 г.

(2) Върбанова, Валентина. Чешки приноси в културно-историческото наследство на България: Парадигма, 2018 г.

(3) Пак там.

(4) Минчев, Емил. Чехите в Пловдив (1860-1945). Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2014 г.

(5) Милушев, Явор. Чешки профили в общественото развитие на следосвобожденска България: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2009 г.

(6) Самоинициатива на опълченеца и съединист Илия Куртев, който призовава за образуване на чети за освобождението на Македония. Издаденото от него Възвание е причина да бъде арестуван и обвинен в действия против правителството на Източна Румелия. В рамките на своите правомощия Бернкопф и Майер отказват да подведат под съдебна отговорност Куртев и освобождават задържаните му съучастници. (бел. ред.)

(7) Сис, Владимир. Критичните дни на България: Българска история, 2019 г.

(8) Праматаров, Веселин. На конци. 1968. Една действителна история: Кибеа, 2021 г.

(9) Върбанова, Валентина. Чешки приноси в културно-историческото наследство на България: Парадигма, 2018 г. 

(10) Милушев, Явор. Чешки профили в общественото развитие на следосвобожденска България: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2009 г.

Заглавна фотография: Полагане на основния камък на Дома на изкуствата и печата