По пътя на субкултурите

Публикувано от: Виктория Готева на 23/06/2016

Броеве

Тагове

Споделете

„Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват.“
Из „По пътя“ на Джак Керуак

Улицата е техният дом. Музиката е тяхната Библия. Нетрадиционната визия е тяхната характеристика. Жаргонът е техният език. Свободата е тяхното верую. Различието е техният стил. Защото те са другите, те са бунтарите, те са представителите на колоритната палитра от субкултури. Често са приемани, често са отричани… но винаги са и ще бъдат забелязвани.

Забелязахме ги и ние и тръгнахме по пътя на субкултурите. Оказа се, че те не спират да съществуват, прераждат се като феникс отново и отново. Разликата между тях и красивата птица е, че субкултурите винаги са различни. Специфични са по своята същност и времеви пояс. Пораждат се в настоящето и са олицетворение на човешкото отрицание на действителността. Те се преливат една в друга като нежните цветове в картините на Пикасо.

Някои от субгрупите са социално ангажирани, други духовно, а трети просто се забавляват. Противодейството, бунтарството е общото им ядро. Техният стил е неестествен, предизвикателен и крайно индивидуален. Антрополозите изучават тези групи, защото те поддържат едно символично равновесие в обществото и чрез тях се осмисля същността на културата като цяло. Според доц. Вихра Барова „Субкултурното внася необходимото различние, внася „дивото“ в „културното“. Нейните проучвания доказват, че субкултурите възникват предимно сред младежите. „Те съществуват само за определени хора, дори само в определен период от време. Всеки опит за превръщане на една субкултура в масова я превръща в униформена утопия.“

Откъде започва всичко

Първите белези за проява на субкултурност се забелязват през 50-те години на ХХ век (след края на Втората световна война). Тогава младежи от Ямайка се преселват в Англия. Те впечатляват някои от местните със своята музика и така популяризират позната ни днес „реге култура“.

Хипи движението от 60-те години обаче поставя една младежка култура в центъра на общественото внимание. Представителите на хипи културата са смятани за най-големите пацифисти. Те се опитват да създадат ново общество от свободни хора, където никой никого няма да потиска. Всички ги познаваме и понякога тайничко им завиждаме – захвърлили са всичко материално и се наслаждават на спокоен живот.

Но да не се размечтаваме, а да погледнем към друга субкултура – тази на пънка. Черни дрехи, цВетни перчеми и синджири, които изскачат из джобовете на готини кожени панталони. Впечатляващо! Почитателите на тази субкултура не са многобройни, но пък са истински, до гроб. Неслучайно надписите „Punk’s not dead”привличат скромното ни внимание от фасадите на стари и нови постройки.

След пънка е време за гръндж – субкултурата на Кърт Кобейн от 90-те години на ХХ век. Култът към музиканта бил толкова силен, че почитателите му дори създават „Църква на Кърт Кобейн“ в Америка. Името му говори достатъчно – един самоубиец, отправил се към своята Нирвана и превърнал се в светец за всичките си почитатели. Неговият образ с трънен венец на главата – като икона, Фи днес ни гледа от тениски, стени на музеи или клубове. И ние те гледаме, Кърт!

Споменатите субкултури поставиха началото, за да създадат многообразието, което наблюдаваме в момента. Различните представители на субкултурите са обединени от общи ценности, интереси и идеи. Те обръщат сериозно внимание на изкуствата като без съмнение преобладават музикалните субкултури.

Субкултурност в България

Биологичният часовник на България е по-различен. При нас субкултурите навлизат едва след промените – през 90-те години на ХХ в. Представата за Запада е идеализирана и родните бунтари започват да подражават на западните културни стилове. Младежите търсят свобода. Намират я в тъмните местенца, изоставените къщи, градинките и тайните клубове, които се превръщат в техни сборни пунктове. За разлика от чужбина, където субкултурите са ниските слоеве на обществото, у нас субкултурите се формират в повечето случаи от деца на високо образовани родители предимно в големите градове – Пловдив, Варна и София. Появява се и феноменът за своято време в рок музиката – групата „Нова Генерация“. Всички български субкултури се вдъхновяват от нея. Текстовете на песните се превръщат в идеология, защото улавят целия болезнен дух на времето си.

Днес субкултурите са по-богати от всякога. Те пазят спомен от миналото, в крак са с настоящето и са с поглед към бъдещето. Нели Благова, експерт социална антропология, смята, че към „повечето пост-модерни и пост-субкултурурни теории разглеждат модерността през индивидуалното участие. Тоест, все по-рядко могат да се наблюдават ясни колективи от младежи, които се характеризират с конкретна субкултура (пънкари, хипити, модс, скинхедс, т.н.) Това, според мен, се дължи на глобализиращия се свят и достъпа до все повече информация, образци и стилове на живот. Смятам, че младежите формират общности по интереси и потребление на музика, филми, игри, идеологии, практики в доста по-флуидни граници и могат непрекъснато да избират – да принадлежат или да се дистанцират, да променят, да смесват, да отхвърлят.“

Да обикнеш субкултурите

Субкултурите въплъщават умението да пееш, да свириш, да танцуваш, да пишеш, да рисуваш, да имаш позиция или просто да се любуваш. Те обединяват индивиди, които се чувстват различни. Тези индивиди се превръщат в медиатори на нови идеи. Медиатори, които заслужава да бъдат наблюдавани. Защото само когато ги наблюдаваш осъзнаваш, че възможността да се влюбиш в някое от техните убеждения е голяма. Не е нужно да подкрепяш възгледите им напълно, трябва просто да ги оцениш подобаващо.

Всяка субкултура е различна вселена. А кой не би искал да се превърне в изследовател и да опознае различните светове? Не ви ли се е случвало тайничко да завидите на безгрижните хипита, да се преоткриете в някой текст на Nirvana или да се вдъхновите, докато четете „По пътя“ на Джак Керуак? Субкултурността е свобода. А на човек му трябва малко, за да се почувства свободен – вятър в косите, докато си кара мотора, вятър в косите на морето или вятър в косите под тепето. Понякога просто трябва да се въоръжиш със смелост, за да тръгнеш на автостоп, гуменки, за да не ходиш бос и малко култура, за да се чувстваш пълноценен. Пък и скоро набллижава Джулая. Къде ще го посрещнете? Пътищата са много. Нула32 си избира паметника на Альоша.