Единствената цел на това пътуване е да се сдобием с още наркотици.

Сухопътното разстояние от центъра на София до центъра на Пловдив е точно 144 километра. Някои казват, че с автомобил се стига за час и 44 минути при нормален трафик. Возя се на пасажерската седалка в тъмнозелена шкода с приятеля си Ману. Познавам го от няколко години, но с времето се научих, че мога да му имам доверие за всичко. Точно затова го оставих да шофира. Единствената цел на това пътуване е да се сдобием с още наркотици. Хората вярват, че когато правиш нещо, което ти носи щастие, времето минава по-бързо. Не зная дали са прави. Всъщност не зная нищо. Не съм спирал да друсам през последните 24 часа. Ако има едно нещо, което мразя в нелегалните наркотици и субстанции, е това, че свършат прекалено бързо, а когато свършат си готов на всичко, за да намериш още.

Стигаме до центъра на Пловдив за час и 32 минути. Обяснявам бързото ни пристигане с прекомерната употреба на кокаин по пътя. Колите по магистралата бяха като спрели, докато ги изпреварвахме. Изглежда, че сме подранили за срещата ни с местния продавач на екстази – познат на Ману. Един от жаргонните синоними на екстазито е „копче“, главно поради факта, че на външен вид формата му наподобява именно този детайл от облеклото. Уговорката ни беше да се срещнем по обяд на Копчетата. Смешно, нали?

Минава известно време, в което успявам да се потопя в обстановката на града. Взимам си бира от близкия магазин. През пролетта тук наистина е прекрасно, главно, защото жегата още не е дошла и не необходимо да се притеснявам за дехидратация-
та на тялото си, за която и без това са се погрижили веществата, които съм приел през последния ден. Гъмжи от народ навсякъде. Силната болка в главата не ми пречи да чуя смътни музикални ритми в една от пресечките на Главната улица. Явно става някакъв купон наоколо. Това обяснява навалицата от хора в главните артерии на града. Всички са дошли да намерят нещо ново, да се видят със стари приятели, да се забавляват и да разпуснат от изморителната зима, която вечно не прощава на местните тарикати. Но не и ние с Ману. Дошли сме за наркотици. И по първоначалния обзор на заобикалящото ни, изглежда, че сме единствените с тази цел тук. Поне на пръв поглед.

Телефонът на Ману позвънява и ме вади от психаделичната пауза, в която се бях загубил, докато разглеждах отдалеч цветовете на едно от тепетата. Дилърът пристига и бавно присяда на една от пейчиците до нас. Първоначално не успявам да го разгранича от софийските дилъри на външен вид. Имаше всичките отличителни знаци на един продавач на наркотици– черно спортно облекло, тъмни очила тип авиатори и чанта „диагоналка“, препасана на една страна. Това, което издаде пловдивския му произход обаче се криеше в начина, по който този човек говореше.

– Ква хава, мaйна? Бонбони, а? Колко ще искате? – дилърът изстрелва три бързи-бързи въпроса.

– 20 – отговаря Ману.

Двадесет екстазита!? Да не се е побъркал! Ние сме само двама, в град, който не познаваме особено. Но това, което ме различава от Ману, е, че той винаги е бил визионер. С поглед към бъдещето, доколкото то съществува за нас в този момент. Знае, че рано или късно екстазитата ще свършат и ще ни се наложи да търсим нови.

– Младежи, имам само 5 в мен. Мога да ви ги дам и ако искате да дойдете с мен до едно място, за да взема още? – казва дилърът, докато пали цигара.

Нямаме избор. Трябва да се съгласим. Преглъщам едно от копчетата с вече не толкова студената си бира. След минути тримата се озоваваме в паркираната наблизо шкода. Ману пали двигателя на колата, а дилърът, който по-късно ни се представи като Наката, каза да караме към Кичука. Нито аз, нито Ману знаем как да стигнем до там. В главата ми се появяват разнообразни илюзорни представи за Кичука. Квартал, в който намирането на наркотици е детска игра и просто очакват да бъдат взети от нас. Неочаквано обаче Наката ни моли да минем през Гагарин. Има неотложна работа. Пътят до Гагарин е доста приятен, а от радиото на колата звучи бясно техно. На един от светофарите до нас спира черен автомобил, от който също се чува електронна музика. Изглежда, че се вписваме добре тук.

Разстоянията в Пловдив са къси, което доста ни се понрави. Успяваме да се разминем с патрулите на пътна полиция и след около половин час шофиране в крайно нетрезво състояние, лутайки се из кварталите, стигаме до съмнителна улица в Кичука. Наката ни казва да го изчакаме тук и слиза от колата, а само секунди по-късно се скрива в една от близките пресечки. Докато чакаме усещам странни движения в стомаха си. Не съм се хранил от снощи. За мое щастие наблизо виждам магазинче за закуски. Прави ми впечатление, че до витрината има табела, на която пишеше „Пазете тишина! Баници, роле, митове!“. Намалям звука на техното и излизам от колата. Поръчването на храна, докато все още си под ефекта на кокаина, е трудна задача. Докато изяждам препечената баница, наблюдавам как Наката идва от другия край на тротоара. Ходи по доста странен начин. Със сигурност изглежда подозрително в очите на обикновения човек. Отваря вратата и казва, че всичко е в плика, който оставя на задната седалка, скрит в кутия от цигари. Уверява ни, че е най-доброто качество, което ще намерим в града. Разплащаме се и си взимаме сбогом. Не се знае дали някога отново ще се видим с него. Задачата на нашето пътуване е изпълнена. Или поне така си мислим.

Решаваме, че е време да се върнем в София, но екстазитата, които вече бяхме взели, започват да работят. Това разбирам по потта, която избива на дланите ми. Цветовете навън се изострят. Звуците на техното в колата стават по-ритмични. Жега ми е. Мисля, че за пръв път в живота си се чувствам клаустрофобично. Оставаме още малко тук, но имаме спешната нужда да излезем от колата. С много упоритост все пак успяваме да се върнем в центъра на града и да паркираме в един от близките паркинги. Нямаме идея какво се случва, а градът е необичайно шумен, разнообразен, жив. Време е да се впишем отново. Смътната музика, която дочух преди час, е много по-силна. С Ману взимаме по бира и се насочваме към източника на звуците. Капана е пременен в многоцветна рокля, а музиката е приятна. На сцената е алтърнатив рок група. Наоколо има много млади, ентусиазирани, пияни, весели хора. А може би всичко е изглеждало така благодарение на опиатите? Без колебания се присъединяваме към тълпата, защото така или иначе нямаме друга цел. Пред сцената е претъпкано, но танците наоколо ме примамват и се пускам в един алтернативен свят, погледнат през наркотичната ми призма. Изпадам в нещо като екзистенциално прозрение.

„Какво ме различава от всички тези хора наоколо? Защо те приемат приемането на наркотици непременно като порок, който е обременен с много по-тежък негативен смисъл от всички други пороци? Това, че от време на време употребявам забранени субстанции, прави ли ме наркоман? Толкова ли е лошо, че искам да изпитам всички тези усещания и чувства, които не биха били възможни без дрогата? Защо въобще ми пука какво мислят другите? Тръгнал съм по този път и ще си го извървя.“

Докато водя този важен монолог със себе си, нечия ръка ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам трима мои колеги от университета, които също танцуват пред сцената. Сигурно изглеждам странно в техните очи. Косата ми е разрошена, лицето зачервено, челото изпотено, а зениците ми... Зениците ми най-вероятно са огромни. Оприличавам ги на черни дупки. Моментално изпитвам чувство на несигурност. Може би ще е по-добре да се махна от тяхната компания. Поздравявам ги набързо и с огромна крачка се запътвам към бара, откъдето си взимам още една бира. Почва да ми се гади. Загубих Ману в тълпата, а батерията на телефона ми отдавна е изтощена. Как ще успея да се върна вкъщи? Какво да правя сега? Какво търся тук изобщо? Чувствам се изгубен. Един от основните проблеми при употребата на наркотици е, че често водят до параноично депресивни състояния, а аз съм на прага на такова.

И точно тогава се появява тя. Вики. С времето съм забелязал, че почти всяка трета наркоманка се казва така. Червенокоса, облечена в тъмни дрехи. Красива е.

– Хей, изглеждаш мега странно. Да не би да си надрусан? – разстрелва ме с един въпрос.
Късно е вече да я лъжа. Не я познавам, пък и не си падам по лъжите.

– Да. И то много.

– Искам и аз. Имаш ли още?

Останали са ми няколко бонбона в джоба. Давам ù два. Изяжда един от тях, без да се замисли. Впечатлен съм. Разменяме по няколко опознателни реплики и се опитваме да не изглеждаме чак толкова странно в очите на другите.

И докато размишлявам над току-що случилото се, отнякъде във въздуха се разнася силна и ясно доловима миризма. Марихуана. Опитвам се да проследя откъде идва, а след по-малко от минута го виждам. Ману се подпира на една от музикалните колони, точно до сцената, а от устата му излизат плътни кълба от дим, придобиващи формата на феникс, който тъкмо излита. Хващам Вики за ръка и тръгваме. Успявам някак си да се промуша измежду всички и да стигна до Ману, който веднага ми подава цигарата. Опъвам си няколко пъти от дебело свития джойнт. Подавам и на Вики. Обичам марихуана. Успокоя ва ме и ме кара да забравя за всички глупости, които светът ми предлага. В канабиса често пъти намирам спасение от всички заобикалящи ме проблеми.

Имам чувството, че тук, в Пловдив, марихуаната е орисана да носи със себе си дори по-голямо чувство за комфорт и спокойствие. Оказа се, че Наката частично ни е измамил. Вместо всички наркотици, сложил е само 10 бонбона екстази в кутията, а другата част е напълнил с марихуана. От моята гледна точка това е повече от приемлива сделка.

Концертът на рок групата продължава до късно, а в навалицата вече мога да откроя няколко души, на които им личи, че са надрусани. Способността да различаваш хората, които употребяват наркотици и се крият от другите, се придобива с времето и опита, както в почти всички други сфери на живота. Някои биха казали, че наркоманите са страхливци, които се крият от реалността в своите илюзорни светове, но тук, в сърцето на Пловдив, виждам доста хора, които досущ като мен, Вики и Ману, бяха употребили нелегални вещества и не се страхуваха от нищо, а просто празнуваха живота. Правеха това, което ги забавлява и им носи щастие. Дори и по един малко по-различен, по-опасен начин. И това ми стига. Но не и на Ману. Както вече споменах, той е визионер.

Копелето ми казва, че е сложил две дози LSD във филтъра на джойнта, който преди минути изпушихме. По дяволите! Този наистина е луд. В началото всичко е прекрасно. Музиката продължава да бъде добра, дори става все по-хубава, но с течение на времето забелязвам как лицата на Вики и Ману се променят. Особено на Вики. Вече и нейните зеници са като черни дупки. Картината около мен се разстича все едно е нарисувана с акварелни бои. Цветовете се преплитат и трудно ги разграничавам, защото не спират да се мърдат и въртят в кръг. Откривам чудати фигури във всяко второ нещо, върху което спра погледа си. Започва да вали. Дъждът капе върху мен, а аз съм объркан. За момент си мисля, че всъщност аз съм капките на дъжда, че аз капя върху себе си. Съединявам се с водата и ставаме едно цяло. Сега вече валим върху всички тези хора наоколо. Но този дъжд не е хубав. Не е пречистващ, а по-скоро порой от объркани емоции и чувства. Опитвам се да се абстрахирам от всичко, което се случва, но е прекалено трудно. Особено, докато си на LSD. Поройният дъжд се засилва, а на мен ми е студено. Локвите по земята се превръщат в хора. Всичко е толкова объркано, че е трудно да се опише с думи.

– Да идем вкъщи? Живея наблизо и имам много амфети.

Въпросът на Вики е реторичен. Все едно знае, че с Ману веднага ще се съгласим. Бързо стигаме до малкия ù апартамент. Докато чакаме да ни донесе някакви кърпи и сухи дрехи, забелязвам как постерите по стените на дневната ù се движат и се завъртат около оста си. Що за глупости! Та постерите дори нямат ос. Излиза от стаята си с две тениски и малко огледало, върху което има начертани линии амфетамин. Вадя банкнота от портфейла си, навивам я и веднага опустошаваме всичко, което преди секунди стоеше на огледалото. Животът се завръща в мен. Усещам силни пулсации в слепоочието си и как тялото ми мигновено се затопля. Поглеждам към Ману, щастлив е. Той обожава амфетамин. Хрумва ми щура идея. Отивам до Вики и я питам дали иска да правим секс в нейната стая. Първоначално ми отказва. Не ми пука особено. Тримата пушим още един джойнт. Вики се отпуска и ме вика в стаята си, а на Ману оставя пликче с няколко вида дрога в дневната. Трудно е да правиш секс, докато си приел толкова наркотици, но някак си се справяме.

– Чувстваш ли се променен? – ме пита тя.

– Дааааа! – отговарям с колкото емоция ми е останала.

Връщаме се в стаята, където Ману вече лежи на дивана и гледа тавана с празен поглед. Чувствам се много изтощен. Ефектът на дрогата започва да се износва и усещам как тялото ми спешно се нуждае от почивка. Но това не е най-лошото. Обзема ме странно чувство на вина и депресия едновременно. Не мога да контролирам емоциите си. Получавам паник атака и лягам на пода. Тотална параноя. Искам всичко това да спре, но не знам как. Вики също не се чувства добре. Обстановката в апартамента ù става все по-гадна. Вече няма много преплитащи се цветове, музиката отдавна е спряла, а в главата ми кънти празнина. Ману и Вики заспиват. Започвам да се разкайвам за всички глупости, които направих през последните дни. Неусетно умората взима превес и се предавам в нещо като сън.

Събуждам се след няколко часа. Все едно не съм спал от години. Почуквам Ману по рамото, за да го събудя. Набързо събираме всичките си неща. Прибираме останалата дрога, която не е особено много. Свивам един джойнт за из път и тръгваме от апартамента на Вики, без да я събудим. Надявам се да не я видя никога повече

Сухопътното разстояние от центъра на Пловдив до центъра на София е точно 144 километра. На връщане Ману шофира по-бавно. Даваме си обещание, че няма да взимаме наркотици повече. Или поне не в толкова големи количества. Или поне до следващия път. Ако има такъв. |32

*Текстът не насърчава употребата на наркотици, нито цели тяхното популяризиране.

Порочни размисли
Сексът и градът
Светлината си отива на разсъмване
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.