Пловдив през погледа на другия – на външния човек, на чужденеца, е образ, който едновременно остава не напълно обяснен, но някак цялостно почувстван. Минаващите оттук и през 16., и през 21. век много бързо усещат, че се намират на необикновено място. Много несъвършено, разбира се, с всичките недостатъци от съжителството между антично високомерие, ориенталски бит и българско колебание. Град, който превръща всички ни в минувачи.

Едва ли има ден, в който да не включим телевизора и да не попаднем на човек, бил на някакво различно и ново място и разказващ своята история – какво е видял, срещнал и научил по света. Пътуващите хора открай време са предизвиквали интерес, понякога не толкова със себе си, колкото с местата, които са посетили. Разбира се, някога пътуването далеч не е било толкова лесно и достъпно, колкото днес, когато след няколко секунди взиране в телефона разбираме всичките ни приятели къде са, какво правят и дори как се чувстват във всеки край на света. Назад във вековете обаче пътуването е привилегия, позната на малцина. И ако тези малцина, заедно с пътуването, са хващали белия лист, те могат, понякога дори случайно, да намерят място в историята. 

Съдбата на града му е отредила кръстопът.

Място, откъдето няма как да не се отбиеш по древните пътища, понякога да останеш и почти задължително – да си тръгнеш. Римляните са си отишли, гърците и османците също, всичките те, разбрали, че хълмовете и реката може би не им принадлежат, неуспели никога да подчинят времето и изтекли по течението на историята, оставили ни само някой друг камък да напомня, че и те са живели тук. Нещо подобно навярно ще се случи с нас и някога, много напред в дните, бъдещите пътеписци ще ни наредят сред многото култури, минали оттук. Поредните минувачи от миналото.

От десетте ключови града в Европейска Турция, първи е Одрин, който е втора столица. След него иде Солун. После Сер, Лариса, София, подобният на рай Белград, мюсюлманската отбранителна крепост Буда, богатият град Сараево, чудният укрепен град Скопие и най-подир иде Пловдив, който е най-хубав от всичките – възкликва Евлия Челеби при идването си в Пловдив през 1660 г. 

Потокът от минувачи в Пловдив не спира от Древността до днес.

Попадат европейските дипломати сред това чудновато място и се дивят на щрихите, неволно начертани от природния релеф. Първата, може би напълно несъзнателна асоциация, която пътешествениците преди няколко века правят, е уподобяването на Пловдив с някои от познатите им европейски градове. Австрийският дипломат Волф Андреас фон Щайнах вижда в града любимата му Виена, в хълмове му други пък разпознават Будапеща, Марица напомня на много от пътеписците на река Лоара, Тибър, Търнава. Евлия Челеби разказва как часовниковата кула бие толкова силно, че звукът ѝ откънтява на разстояние от два дни път. Очевидно е, че сред първите пътеписци, разказали на съвременниците си за Пловдив, най-често срещаното впечатление е красотата на града и природните дадености. И нещо повече – в техните представи Пловдив е равен с другите европейски градове, те не споделят каквато и да е снизходителност, нито пък подхождат с източна екзотичност към града. За пътешествениците от миналото Пловдив е неизменно свързан с Европа, а населението му е европейско и цивилизовано. 

Още при влизането си в Пловдив около Ламартин започват да се тълпят десетки хора само за да видят именития гост. Като отсяда в пищния дом на Мавридис на върха на Джамбаз тепе, френският поет е толкова впечатлен от европейската мебелировка и пищната градина, че възкликва: „една от най-хубавите гледки на света“ (1). Голяма част от неговите пътеписи обаче са свързани не толкова с градския пейзаж, колкото с живота и нравите на обикновените хора. Ламартин описва българите като „кротки, трудолюбиви, пълни с уважение към своите свещеници и ревност за своята религия“ и ги сравнява с швейцарските и савойските селяни. Веднага забелязва, че българките не ходят забулени като туркините, „виждат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност“ – настроенията сред българите спрямо несправедливите данъци на империята впоследствие ще се превърнат в силен коз при политическите му речи във Франция в защита на българите под робство. Друг пътешественик – Том Алон набляга на гостоприемството на българите и разказва как, когато чужденец пристъпи входа на някое село, цялото село се събира при него, за да му помогне и да се поинтересува кой е, откъде идва и от какво има нужда. Райнхолд Лубенау още през 1587-а сравнява българите с немците и ги нарича войнствени хора и борци. Така за някогашните пътешественици не само Пловдив е част от европейския градски пейзаж, но и българите не са диви и чорлави балканци, а цивилизовани и отзивчиви хора. 

Далеч от днешните времена на туристическите екскурзии и лайфстайл, когато цели институции работят с идеята да покажат града в най-добрата му светлина, минувачите от миналото не са се сблъсквали единствено с хубавите страни на Пловдив.

Според писанията им, след магичния земен релеф и богатото историческо наследство, на преден план излизали лошото управление, разбитите пътища и дори липсата на такива, мръсотията по улиците, разбойническите банди, които периодично вилнеели из града и неговите околия. Нерядка гледка били застояли със седмици трупове на умрели животни, а в някои дни гъста кал правила улиците на града непроходими. Пътешественикът Адолфо Бланки през 1840-а година едва не се пребива в Марица, след като опитва да премине с каруцата си през разбития мост. Всъщност сюжет, който до болка познаваме и днес.

Така през вековете и хилядолетията безброй минувачи идвали и си отивали, хвърляли по някой друг спомен за историята, насищали се с емоции, после ги забравяли и продължавали по пътя си. За някои Пловдив се превръщал в дом, за други – в поредния град от картата на света. Политическите оттенъци рядко променяли ритъма на града. Древните градове успяват някак си да смилат в себе си ежедневието, да го игнорират и претопяват в хода на времето.

И ако ни се струва все по-трудно да си представим как пътешествениците отпреди векове са прекрачвали неясните граници на града, захласвали са се по някой хълм или гръцки камък, а после ужасени побягвали от българските ни неуредици, то днес съвременните пътеписци имат доста повече възможности да разказват. Няколко века напред от горната картинка ни пренасят в наши дни, където да пътуваш се е превърнало в социална норма за оползотворяване на живота. Пътуваме достъпно и за часове, знаем всички маршрути, подозираме какво има зад близкия ъгъл и имаме едновременно ужасът и привилегията да планираме всяка стъпка. Пътуването е лесно и достъпно, каквито вече са и доста от достиженията на техниката. Напълно всеки с минимални средства може да си купи камера, да отиде до другия край на Европа и в модерния жанр на „травъл“ влога да покаже всичко, което му се случва на новото място. 

Десетки дигитални пътеписи се появяват всяка година за Пловдив.

В последните две-три години Пловдив си е истинския рай за травъл влогърите, които, в търсене на някой нов последовател, да покажат един малко известен, но пък незаслужено подценен град. Новите пътешественици, водени може би от напълно същия импулс, с който преди четири века Евлия Челеби тръгва из Балканите, усмихнати и щастливи, ще ви разкажат всичко, което им се е случва – какво ядат, къде спят, какво е времето, каква котка са срещнали из улиците. Ако направим бърз преглед на видеопътеписите из Пловдив, може би ще се окаже, че няма да открием кой знае какви съществени разлики от първите впечатления на чужденците отпреди няколко века.

Ухилените западняци попадат в някакъв град, в който няма кой знае какви тълпи от туристи и привидно не изглежда като да има нещо особено интересно. Няколко минути по-късно обаче всичките те остават страшно учудени защо тук липсва потокът от хора, присъщ на Рим например, като можеш да видиш почти същото, каквото и във Вечния град. В някой момент редица от тях възкликват нещо от рода на „не си губете времето със София, просто идете в Пловдив“. 

Те също са впечатлени от наслояването на култури и епохи, от повсеместните руини и останки от цивилизации, мигат умно пред Римския стадион и Античния театър в недоумение как всичко това някога е било зарито, а накрая с нескрито щастие констатират колко е вкусно и евтино едновременно всичко. Джак и Габ, двойка американци от Сан Диего, започват видеоисторията си от Пловдив с чаша розе от върха на Небет тепе, после споделят колко им е трудно да се качат догоре, заради едрия калдъръм, оплакват се, че са наядени от дървеници, а накрая изтръпват от притеснение, което един от безсмъртните местни луди по Главната им нарушава неприкосновеното западно лично пространство. Друга двойка, именували се Дабъл енд Травъл, пък чаровно прекарват доста минути на Небет тепе, като се опитват да изкарат тепетата на хоризонта седем на брой, понеже така прочели някъде. Преди десетина години в пътепис за Ню Йорк Таймс друга американка – Карън Лей, като се разхожда сред познатите ни улици, стига до може би фаталистичното заключение, че „местните не могат да пренебрегнат миналото си, дори да искат“. 

Пловдив през погледа на другия – на външния човек, на чужденеца, е образ, който едновременно остава не напълно обяснен, но някак цялостно почувстван. Минаващите оттук и през 16. век, и през 21. век много бързо усещат, че се намират на необикновено място. Много несъвършено, разбира се, с всичките недостатъци от съжителството между антично високомерие, ориенталски бит и българско колебание. Град, който превръща всички ни в минувачи, без значение колко силно се опитваме да откраднем част от хилядолетното му спокойствие. Минувачи от реката на историята, чиито думи и погледи ще се слеят в грамадата от време, където в края на всичко ще виждаме себе си – преминаващи по паважа и чезнещи.

Още от темата на броя „Plovdiv Calling“:

Следваща спирка – Пловдивъ – шест важни истории след Освобождението

„По-големи българи от българите“ или „чешката културна инвазия“

От Пловдив с любов – петима чужденци, които отдавна вече са местни

(1) Цит. по: Балчев, Владимир. Пловдив – другият бряг на Европа: Жанет 45, 2014 г.

Заглавна фотография: Пловдив, Централна гара, заснета от Дмитрий Ермаков © НБ „Иван Вазов“