Миленита: София може да е всякаква, но не е глупава. Ако ще и да е пълна с глупаци. Пробвай да я излъжеш – ще ти отговори с оглушително мълчание.

Гласът те отнася, музиката не позволява да стоиш на едно място, а текстовете... Хващат те моментално. Няма как да не си я пуснеш пак. Минаваш през заглавията на песните и ти се иска, ако можеше да ги чуеш всичките накуп. Миленита е от онези артисти, които не играят, не позират, не фамилиарничат. Тя си ти... И толкоз. Безобразно честна със своята публика. Откровена в текстовете си, открита в разговорите. Става ли дума за София, е немислимо да не поканим на разговор Миленита, която ни провокира с всеки ред на нейната „София-град, душеяд“.

Защо написа „София-град, душеяд“? 

Тя сама се написа, по улиците, по светофарите... Повече привързаност към този град, отколкото каквото и да било друго чувство роди текста на тази песен. Някакъв вид цигарена поезия е. Не е актуална, моментна снимка на София, а плод на близо 30 години живот в нея.

Откога я помниш? 

Не ми е роден град. Помня я от времето, когато Борисовата беше Парка на свободата. От времето, когато баба ми ме пращаше за белина, за да чисти входа, а на шишето пишеше, на чиста кирилица, само това „Белина“. Нямаше марки. Помня първия път, когато чух най-готиния пич на „Кравай“ да произнася „яко“ вместо „жестоко“. Помня как веднъж един бакшиш ми поиска 40 кинта, за да ме закара от Попа до Опълченска, щото било Коледа, иначе обедно време беше. Имам и съвсем пресен спомен отпреди няколко години, когато пожарникари гасяха огъня на един таван отсреща, а целият квартал помагаше.

Не че не съм я виждала да се обединява и по други поводи. Паяк вдига кола в центъра – е няма по-бърз начин за сплотяване на гражданите ѝ. Абе – София. Обезверена, обидена, разхайтена, уморена, наивна, безпомощна, безучастна, омерзена, злобна, полувлюбена, полудива... Противоречаща си. Също като мен, когато говоря за нея. Всякаква я помня, в рамките даже само на моя си незначителен животец. И след всичко си остава достатъчно човешка, че да не ѝ се сърдя за нищо. Почти всичко ѝ прощавам. Почти всичко винаги ми е прощавала и тя.

Почти? 

Е да, почти. Не ѝ прощавам, когато видя луксозна компанийка в ресторант да разкарва дете, старец, просяк. Бездушно, а понякога и свирепо „изчезни“, а после продължават лигаво да се кикотят. Когато мина покрай невидима баба, свита в някой ъгъл, непротегнала напред ръка – не знам от немощ, отчаяние или заради малкото гордост, която ѝ е останала. Когато лекарят си иска рушветчето, и цялата болница си трае. Ама иначе – страшен специалист, нали! Недопустимо е това. Политикът може и да може. Лекарят – никога. Когато съсухрена жена проси между колите с недъгаво дете на ръце, а боклукът в аудито отпред я отпраща с мързелив, презрителен жест с ръка. Даже не си прави труда да ѝ проговори. Да, ясно, че това го има навсякъде по света. Но тук някак си го приемам най-лично. Чалгата, кича, мръсотията даже – простими неща са, човешки. Но това не е.

С какво е различна София на Миленита от нашата?

Едва ли е много различна. Едва ли много се различаваме, вие и аз. Сещаш ли се за двама души в тоя град, които да нямат какво да си кажат? Все някоя допирна точка ще намерят, баткото с джипката, дето слиза от Драгалевци и циганинът, който продава каше дини в една пряка до Окръжна. Ако ще и само за да си теглят по една майна. Всеки на своя си език, воден от собствените си богове. Или воден от липсата им. 

С какво те променя този град?

С годините се научих да му имам доверие. Автентичен е. Малко циничен. Свикнал да приема всичко с черния си хумор. Неебателно толерантен. Турското посолство на булевард Левски... Кубетата на Руската църква, които се виждат през разцепената глава на паметника на Стамболов... Моргата на улица Здраве. И след всичко – все пак преобладаващо миролюбив. Ако ще идваш тука – Come as you are, няма проблем, стига да не налиташ на бой. Ако ще оставаш – по-добре не се пра’й. Добре го каза Жлъч в ремикса на София-град: „Ако искаш ще има надежда, вяра и любов. Ако не искаш - София много бързо ти дава урок“. 

Порочна ли е столицата?

Нямам прясна база за сравнение с други столици, защото в последните 20 години почти не мърдам от тука. Но знам как ще изглежда булевард Гран Вия в Мадрид тоя петък срещу събота. И вярвайте ми, на тоя фон София е направо няк‘ва аскетична. Тя не обича много-много спектаклите, представленията, не обича кой знае колко да се излага на показ. Има ексхибиционистични градове като Барселона, където бохемството е издигнато в някакъв култ. Понякога самоцелно, до самозабрава, до пълна кома. Даже в рамките на България ги има. Сравнена с Пловдив, да кажем, София изглежда като пълен темерут. Като аутсайдер, маргинал. Това е град без публика. Но той сякаш и не иска да има.

Кой е символът на София, според Миленита?

Слънчев бряг? Шегувам се. Де да знам. Във всеки случай не е някой паметник. То паметник да не си тука – всичките го отнесоха, милите. Символът на София – ами хората, кое друго? София значи мъдрост. А то кои са най-мъдрите тука? Бакшишите, кой! Бакшишите, които и помежду си даже си викат „бакшиш“. Всичко знаят те, всичко. Мъдри хора. Повози се да ти налеят малко мъдрост от извора, само за 22 стотинки на минута. Струва си.

Коя е най-голямата лъжа на София?

София може да е всякаква, но не е глупава. Ако ще и да е пълна с глупаци. Пробвай да я излъжеш – ще ти отговори с оглушително мълчание. Пълен пас. Викаш си – страшен балък. Но не, батко! Тя те лъже тебе, че ти вярва. Ще ти гледа сеира, докато накрая се спънеш сам, в себе си. Тука, което е било фалшиво, не е оцеляло дълго. Не е разхитителен град. Не обича да се изхвърля. Не минават много-много модите, прекаленият лукс бързичко се излющва... Не се лъже София лесно. Това да не ти е Варна? Ха-ха, шегичка!

А най-голямата истина?

Най-голямата истина са децата. Истината винаги, винаги е погледът на дете. Питайте ги тях!

Ти лъжеш ли София? Изневеряваш ли ѝ? 

Не, само леко тарикатствам понякога. Като слизам към Орлов мост всеки път карам в най-лявата лента, че е по-бърза, и се шмугвам в последния момент вдясно, пред някой заблеян. Винаги има по някой заблеян на това кръстовище. Както и винаги има по някой изпреварващ тарикат. Ако спре да ги има, сигурно ще изгубя вяра в тоя град, ха-ха.

Къде бягаш от София в София? Къде успяваш да се скриеш от прозрачните хора?  

Не е бягство, по-скоро е уединение. Хубавото е, че може да се случи навсякъде и по всяко време, най-ненадейно. Може да е в трамвая рано сутрин, на път за гарата. Може да е следобед в жегата в някой плод-зеленчук, където мирише на чушки и продавача пита да ми ги сложи ли в „чантичка“. Може да е някоя нощ в „Младост 4“ с гледка към затихващия град. Много е хубаво, че София затихва нощем. В ръцете ти понякога. Обръща ти гръб и заспива. И те оставя да си помислиш малко, сам за себе си, сам със себе си. Не се живее в град, който никога не заспива.

„‚Да, бате, аз съм ти“. А ние кои сме?

Ами чакай да помисля малко. Вие май би трябвало да сте аз? Ами – ето ни:

След края на този разговор, на метри от Попа, по заръката на Миленита Нула32 попита Филип, 8 г.,  коя е неговата най-голяма истина за столицата: „София не оживя от ремонти“, каза ни той в лятната си ваканция и с ролери в ръцете. „Истината винаги, винаги е погледът на дете“.|32

Фотография: Кирил Кръстев

Защо... София, вечна любовнице
95 мили история
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.