Никой не може да ни отнеме любовта на хората
юни 14, 2019
Blue canary
юни 14, 2019

Поезията на запалянковщината

Място в настоящия брой намериха и думите на Манол Пейков, отпечатани преди години във вестник „Капитал“ .


Трябва да съм бил на четири-пет години, когато разбрах, че трябва да си избера отбор, когото да подкрепям. Не знаех как се прави това. Реших да попитам дядо ми.

– Дядо, ти от кой отбор си?
– От „Ботев“.
– А защо от „Ботев“?
– Защото е бил герой!
– Тогава аз ще съм от „Левски“ – отсякох.

Оказа се, че съм единственото дете от цялата махала, което държи за „Левски“. Къщата ни беше в близост до игрището на „Локото“ и почти всички в квартала бяха локомотивци. Имаше един-единствен батко от „Левски“ – при това от съседна махала, появяваше се единствено по време на игрите на калами, които за нас тогава си бяха истински олимпийски спорт.

Като единствен поддържник на „Левски“ имах честта да събирам фунийките, след като си ги изстреля и да му ги нося. Бяха суперлуксозни: моите си ги правех от „Българо-съветска дружба“ (единственото гланцирано списание, за което беше абонирана баба ми), а тези бяха от оризова хартия, при това цветна! Магическа работа.

Това трябва да е продължило всичко на всичко няколко месеца. Не помня дали баткото изчезна пръв, или „увлечението“ ми по „Левски“. Скоро и аз, като всички останали, виках за „Локото“. И така от четирийсет години насам.

Да си футболен запалянко нито е лесна, нито е проста работа.

Запалянковщината притежава своя собствена поезия – напълно неразгадаема за неизкушения читател, ала наркотично опияняваща за малцината просветени.
Преди месец BBC публикува истинската история на Питър Абът от Ипсуич, който от 37 години не е пропускал домакински мач на любимия си отбор. Проблемът е, че бил фен на „Улвърхямптън“, чиито домакински мачове се провеждат на 250 километра от града, в който живее. Затова на г-н Абът му се налагало всеки уикенд да минава 500 километра, за да гледа „вълците“ на живо. Поводът за самата публикация беше сватбата на дъщеря му, заради която му се наложило да прекъсне серията от 1912 последователни мача, прекарани на стадиона.


При това – забележете! – става дума за отбор, който през всичките тези години едвам е додрапвал до място в най-горната дивизия и от 1950 г. насам не е печелил титла.

Подобно на „Улвърхямптън“, моят любим отбор често изпадаше от А група в младостта ми и никога не беше печелил шампионската титла.

Имахме най-слабата защита и най-великото нападение. Дори когато едва се крепяхме в групата в началото на 80-те, ние играехме най романтичния футбол; губехме от опашкарите, но редовно изпращахме фаворитите за титлата с наведени глави. Всяка победа срещу ЦСКА беше за нас почти равносилна на спечелен шампионат. (Особено имайки предвид, че те винаги бяха с човек повече на терена.) Спомням си поне четири такива победи (което си е жив подвиг – по това време ЦСКА редовно завършваха първенството с една или две загуби, а победите в провинцията им бяха гарантирани с предварителен абонамент), последвани от еуфорични многочасови шествия по главната улица.

За битките с „Ботев“ няма да говоря: ако на мача „Левски“ – „ЦСКА“ му казват „вечното“ дерби, то „Локо“ – „Ботев“ сигурно ще трябва да е „предвечното“.

Макар мачовете с „Ботев“ винаги да са били най-важните в годишния ни футболен календар, никога не съм изпитвал омраза към „Ботев“ и никога не ми е било приятно да слушам обиди и подхвърляния по техен адрес. Пред схващането на древните римляни, които винаги изобразявали врага си като дребен, нищожен и незначителен, за да подчертаят собственото си величие, винаги съм предпочитал подхода на древните гърци. Те рисували победения враг като снажен, силен и доблестен. Така победата имала по-голяма стойност.

И до ден днешен не зная кое всъщност е определящо, когато човек си избира любим отбор. Струва ми се, че емоциите винаги вземат връх над разума – семейната традиция, пристрастията на близък човек, паметен момент от детството, свързан с някой мач, с виковете пред телевизора, със сцените на радост по терена и на трибуните. Или нещо още по-просто – любим цвят, подарена фланелка, плакат, видян на нечия стена.

Може би тъкмо поради силната емоционална връзка, родена в детството, когато човек е много по-уязвим и по-впечатлителен, повечето хора никога не сменят клубните си пристрастия. И това май си е съвсем в реда на нещата.

Странното (и страшното) е, че много хора – поне в България – определят политическите си пристрастия по същия начин, по който си избират любим отбор: на емоционална основа, по семейна традиция, въз основа на криво разбрана лоялност, първосигнално, без вглеждане в онова, което стои зад партийната фасада, без размисъл, по пътя на удобната инерция.

Не зная дали любовта към „Локото“ ме е формирала като човек, или съм избрал „Локото“, защото ми подхожда. Винаги съм подкрепял аутсайдерите и съм ненавиждал голиатите. Един мой приятел американец, когото заведох веднъж на мач с „Левски“, беше потресен от факта, че не спираме да пеем оди за отбора си, дори когато губим с три на нула. Такъв съм и в личния си живот – винаги се надявам, никога не спирам да вярвам, че мога да обърна и най-неблагоприятния резултат в своя полза.

Страстта ми към любимия отбор постепенно започна да изтлява, когато на кормилото му взеха да се изреждат бизнесмени със съмнителна репутация и „Локото“, за пръв път, откакто се помня, започна да печели съмнителни победи, вместо да инкасира честни загуби (дори и когато противникът прибягва до нечестни средства, стихът „шепа спартанци под сганта на Ксеркса“ винаги ме е привличал повече от формулата „целта оправдава средствата“). Дори и титлата от 2004 г. – макар и до днес да я смятам за напълно заслужена – не ми беше толкова сладка, колкото един-единствен седемдесетметров голов пас на Христо Колев-Бащата, който само няколко секунди преди това е обирал псувните на по-буйните фенове заради прословутата си стойка „делва“, в която обичаше да прекарва половината мач.

Защото честната битка винаги е по-важна от победата. И красивият футбол винаги е по-важен от безскрупулната ефективност.

Защото любимият отбор е преди всичко идея. За това какъв би искал да бъдеш ти самия. |32


Фотография: Илко Ранджев