„...Качете се на ринга и от позициите на социалистическия, комунистическия идеал изпратете със съкрушителен удар „в царството на сенките всичко отживяващо“. Ринг, на който Красимир Обретенов излиза от противоположната страна.

Тежко е да пиша за баща си, когото загубих неотдавна. Отговорно е да разказвам за Красимир Обретенов. Поривът на синовната обич и дълбокият респект към многопластовата личност на поета, журналиста и общественика отвеждат в различни посоки. Мислите са се вкопчили в своите тихи препирни за най-яркия и същевременно правдив рисунък на скъпия образ: как да бъдат приглушени чувствата и апотеозът, но и текстът да не попадне в плен на хладния неутралитет?

Взимам глътка въздух в голямата домашна библиотека, грижливо съзиждана от баща ми през целия му живот. Пред мен са стихосбирките му, „прегърнати“ от разказите на Здравко Попов и Христо Стоянов, от стиховете на Добромир Тонев... Приятелите по перо.

Взимам първата – „Небето под нас“. Разгръщам страниците и пред погледа ми се ширва „Поле“:

Очакват ме букети и прегръдки.
Знам, славата ще падне като плоча
над трепета ми, обещавал тътен,
но оцелял в красиво многоточие...
Очакват ме… Пред мене е полето.
Но не поле с тревица и цветенца,
а зла черта, съсякла редовете
в тетрадката с римувани претенции.

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - 

И днес – по навик – спазвам пак чертата.
Напразно я огъват тежки думи:
те не минават никога оттатък.
И нищо, че съм млад, красив и умен,

и нищо, че очакват ме букети,
че времето възлага ми задачи…
Поле непокорено в мене свети –
чертата му аз трябва да прекрача!

Решетката на моя кариран лист мигом избледнява. Стъпвам на чертата...

Беше юни. Бях на седем.
Вечер спираха игрите.
И се втурвахме безредно
след светулки, в здрача литнали.

(„Лов на светулки“)

Красимир Обретенов е роден точно в средата на века в Плевен, въпреки че любовта на живота му се оказва друг град със същата буква. Още като малък Ким-Бета (така се е самоназовавал поетът като дете и с този псевдоним е подписвал в гимназията първите си стихове) има силно зрение за вълшебното, което поражда живия му интерес към едва ли не всички учебни предмети – той ту пътува „от А за Б пеша“ , ту в ръцете му „фотонче светка“ , ту „рисува песен вместо птица пойна“ („Училище“). По-малкият му брат, художникът Александър Ташев, с вълнение си спомня как Ким-Бета му е устройвал цели химически спектакли със своята миниатюрна лаборатория, а също му е разгиравал приказни куклени представления. Не би било трудно да свържем разнопосочните интереси на малкия Красимир с многопластовата образност в стиховете на зрелия поет и превръщането му в личност с енциклопедични познания в много области.

Въпреки силната си обич към словото Красимир Обретенов решава да тегли „смело корена квадратен“ („Училище“) и да учи за инженер във ВИМЕС – Русе. Но „Малката Виена“ успява да задържи само две години неспокойния дух на поета при себе си. Явно осъзнал, че е сбъркал на кръстопътя между числата и буквите, в един летен ден той неочаквано се връща в родния Плевен. Картината на това изненадващо завръщане също оставя ярък отпечатък в съзнанието на брат му: „Виждам го като на забавен каданс. Идваше отдолу, от ниската част на улицата. Беше с голяма коса, с която стресна и съседи, и родители. Заяви твърдо, че няма да учи в тази специалност и че отива войник. Паника вкъщи и възторг в душата ми!“. (Впрочем заради същата тази дълга коса един път даже бива арестуван.)

Чака ме по-бял от съвест листа
в черните среднощни часове.
Чака ме душата ми най-чиста
в ненаписаните стихове.

След като отбива военната си служба като артилерист, където е принуден да зубри устави и с „ура“ да удря крак на парад („Бягаща мишена“), желанието на поета да скрепи отново връзката си с думите, като подмени инженерството с Българска филология, го отвежда към град, който не би могъл да се похвали с гордото прозвище „Малката Виена“, но пък има своя квартален „Малък Париж“. Именно в Студентския литературен клуб „Гео Милев“ към Пловдивския университет, чийто основател и ръководител е проф. Огнян Сапарев (тогава асистент), се ражда и израства яркото поколение на пловдивските поети, част от което е Красимир Обретенов. Там баща ми създава първите си значими творби. Това сам потвърждава в свое по-късно интервю: „... И аз като доста други плюх на жалките си псевдопоетични напъни и захванах да се уча на истинска поезия. И още се уча!“.

Пловдивската бохема бързо припознава като свой плевенчанина. Поради това често може да бъде видян в кръчма „Пловдив“ и най-вече в Клуба на дейците на културата „Кристал“ (днешният Rock Bar Download на ул. „Лейди Странгфорд“) на разпивка и раздумка с поети, писатели, художници, музиканти, актьори, журналисти. Червените плюшени завеси и застиналият във въздуха дим се явяват сполучлива сценография за това dolce far arte – тук сладкото безделие на звъна на чашите и екът на душите за изкуство сякаш се взаимопораждат. Кръстосват се словесни шпаги, подхвърлят се остроумия (често хапливи), кроят се творчески (a bassa voce – и политически) планове. Около масите се навърта с надежда за почерпка и в трескаво търсене на аудитория талисманът на клуба – добродушният особняк Велко Парашиков.

Ако скочим за миг в началото на 90-те, ще намерим в една вечер на късното лято Краси Обретенов с бъдещата му тогава съпруга (и моя майка) в двора на „Палитрата“ (вeче несъществуващо заведение, намирало се зад старата галерия на Дружеството на пловдивските художници на ул. „Гладстон“). Добри Тонев, развълнувано сърдечен, се присъединява и още едвам седнал на масата, разтваря найлонова торбичка. Сред няколко други придобивки той изважда с трепет чифт снежнобели, пухкави хавлиени чорапи. „Краси, за теб са!“.

А Краси... Той се притеснява – това е най-хубавото от всичко, което Добри си е купил. (В онова време по магазините почти няма какво да се купи, а няма и с какво.) Красимир се опитва да го отклони. А Добромир, като един нетипичен търговец стихоплетец, който всячески търси начин да убеди клиента в достойнсвата на стоката си (при все, че няма да вземе и стотинка), се навежда в желание да обуе краката на приятеля си, и с обич, кротост и възхита добавя: „Виж ги, като два бели гълъба са!...“. Два бели гълъба са сега душите им.

Пада. Ще затрупа всичко,
вчера свършено от мен,
някакъв си сняг безличен,
неграмотен и студен.
Резолюция ще сложи –
„Не!“ – и подпис мъртвобял.

(„Първи сняг“)

През 1984 г. излиза първата стихосбирка на Красимир Обретенов – „Небето под нас“. Тази първа рожба носи обаче повече болка на поета, тъй като бива безжалостно осакатена. Цензурата – така любимото оръжие на тогавашния режим за справяне с неудобни думи, не пощадява и него. Редакторът на стихосбирката – не кой да е, а Добромир Тонев – я приема в предадения от автора вид, но по пътя ù по „горните“ етажи биват подменени не просто отделни думи, а се пренаписват и изрязват цели куплети. И все пак този „сняг безличен, неграмотен и студен“ няма поетическата проницателност да регистрира и съответно заличи някои откровено бунтовни стихове.

Не вярвай, че летиш. Защото полетът
дула жестоки в себе си насочва.
Не вярвай, че летиш. С наплюнчен молив
ти пишем две по физика. И точка.

(„Не вярвай, че летиш“)

Отзивите от този творчески дебют са противоречиви и съвсем очаквано – в двете крайности. По-любопитни са негативните рецензии, които съдържат обвинения в неяснота по отношение на сатирично осмивания обект, водеща до злоупотреба с читателя, в липса на „изчистена концепция за отношението творец – общество“, в „лековатост, стигаща дори до естрадност“. Даже една от тях завършва с лицемерно пожелание за по-сполучлива следваща стихосбирка и със следния пламенен призив към автора: „...Качете се на ринга и от позициите на социалистическия, комунистическия идеал изпратете със съкрушителен удар „в царството на сенките всичко отживяващо“. Ринг, на който Красимир Обретенов излиза от противоположната страна.

Аз ще стрелям неистово точно,
без да жаля патрони и глас.
Аз ще стрелям, защото започна
да се цели мишената в нас.

(„Бягаща мишена“)

Страшен дъжд ни очаква, приятели.                                                                                            Страшен дъжд във средата на лятото.                                                                            
Дъжд за вашите клетки бетонни.                                                                                                    Дъжд за нашите пясъчни замъци.                                                                                                

(„Прогноза“)

Бунтът на поета не остава заключен в рамките на думите. Кристално чистият граждански морал на човека, който заявява в своето „Творческо верую“, че обича истината, а мрази равнодушието, подлостта и празните думи, е в органично несъответствие с тоталитарната власт. Затова и неговата квартира (едно мазе на ул. „Петьофи“) се превръща в сборен пункт за дисиденти. Тук се срещат много от познатите лица от „Кристал“. Отново все хора на изкуството – защото любовта към него неминуемо води със себе си копнежа за свобода. 

През заветната 1989-а година Красимир Обретенов застава на първите редици като един от водачите на промените. Запечатан в черно-бяла снимка, с вдигнат към небето юмрук.

Десети ноември.

След паметната дата, освен че продължава да пише стихове, поетът открива за себе си още едно словесно поле – журналистиката. До средата на 90-те е управител  на вестник „Глас“ и кореспондент на вестник „Демокрация“, а изцяло негово дело е създаването, списването и графичният облик на вестник „Пловдив Номер 1“ – трибуна на свободното слово и независимата журналистика. Безкопромисната честност остава и тук неотменен принцип. През този период излиза стихосбирката му „Камък в огледалото“, където, както и в първата му стихосбирка, съжителстват в неочаквана симбиоза лирически притчи, разнищващи със съчувствие същността на човека, и сатири, безпощадно и същевременно елегантно разобличаващи душевните му недъзи.

Потъвай в своя мрак,                                                                                                                              умирай бавно като мисъл чиста. 
Не вярвай, че на онзи светъл бряг                                                                                                      един човек продава твоя бисер.                                                                                              

(„Мида“)   

„Патологичният“ идеализъм (ако изобщо идеализмът може да бъде болест) на поета, спечелил му прякора „Дон Кихот“, някак успява да надделее над липсата на амбиция у него за място под светлината на прожекторите и го подтиква да влезе в политиката. От позицията на ключовия пост на председател на Общинския съвет на Пловдив следва неотлъчно линията на задълбочаване на процеса към демократизация – в неговия мандат се провеждат знаменитите „пловдивски референдуми“, една от най-успешните прояви на полупряка и същевремнно информирана демокрация.

Все пак се оказва, че политиката не е за поети. Въпреки немалкото победи в това поприще, Красимир Обретенов го напуска непосредствено след края на мандата си, изпълнен с още повече разочарования от избягващата празни (разб. „човеколюбиви“) ходове машина на властта. Година след това се появява на бял свят неговата трета и последна стихосбирка – „Сатири“, в която поетът надига най-силно своя глас срещу мухлясалите, сляпо следвани принципи, еснафщината, безсмисленото живуркане, бюрокрацията, демагогията на властта, човешката подлост... Не пощадява дори себе си.

Тук е мястото да се изтъкне фактът, че както отбелязва неговият добър приятел – литературният критик доц. Владимир Янев, „даровитият автор рядко публикува, но творбите му ангажират читателското съзнание“. Можем да отдадем това на прекомерната му самокритичност  (неслучайно в с стиховете му често се долавя копнeжът по недостижимото) – поетът, както може да се съди по ръкописите му, с особена бдителност пресява съдържанието на всяка своя стихосбирка. Поради същата причина той оставя след себе си огромен архив от непубликувани стихове, радио- и театрални пиеси, приказки, разкази и др.

Красимир Обретенов не смесва огорчението си от политиката с отношението си към любимия Пловдив и продължава да работи за своя град, първо, в дирекция „Култура“ на Община Пловдив, а по-късно в туристическия център до Пощата – една вече разрушена емблема на пловдивския туризъм.

Поетът не успява да осъществи последните си творчески начинания – написването на поредица от приказки и на сатиричен роман. Отива си скоро след пенсионирането си по мъчителен начин, след поредица от лекарски грешки, но това не му попречва да остане сатирик до сетния си дъх и не успява да потисне борбения му дух. Скъпият му приятел и блестящ хуморист Здравко Попов все още помни как Краси Обретенов, часове преди да издъхне, го посреща в смълчаното интензивно отделение на една пловдивска болница с бодрия възглас: „Здравко, ще ядем жито!“.

Духът, изстрадал тялото, си тръгва.
Върви, навлиза в здрачната алея.
След миг ще свърне там, зад онзи ъгъл
и световете ни с един ще намалеят.
Отива си тъй жаден за забрава
духът, прегризал на плътта юздата.
И сянката му бързо се скъсява,
защото наближава  с в е т л и н а т а.

(„Раздяла“)

Месеци след неговата смърт отварям едно от шкафчетата му. Сякаш самò се настанява в дланта ми едно виолетово (впрочем любимият цвят на баща ми) листче. Никога не бих могъл да объркам този eдновременно красив и непретенциозен почерк. Пише: „Заглавие на книгата: З а в и н а г и“.
Татко изпраща знак отгоре.

Оттам, където човек най-после надмогва морето в себе си („Морето е човек, забравил нещо“), където не затиска сам вратата си („Врата“), където не измъчва светлината и не мами звездата си („Лов на светулки“ и „Звезда“), където бисерът му никога няма да бъде продаден („Мида“).

Където вече няма полета за покоряване и черти за прекрачване.

Където среща своето „завинаги“. |32