Пловдивчани са подвластни на изкушението, а празните часове единствено обезсмислят съпротивата. Градски хедонизъм в най-чиста проба. Обичаме да си угаждаме.

Панайот Стефанов: Позволяваме си следния разговор в плен на заблудата, че на тази наивна възраст, увлечени от въпросите на идентичността и все още непремазани от повсеместното световно уеднаквяване, познаваме достатъчно този град, за да снемем поглед от добродетелите му за момент и да обърнем внимание на неговите пороци. И не за да го съдим, а за да научим и повече за себе си между редовете или поне за онова, което досега сме успели да регистрираме като липса. Обекти на следната размяна на мисли са онези несъвършенства в характера и поведението на пловдивчанина, които го правят необикновен и ни помагат да го разпознаем, където и да се намира на планетата.

Някой от нещата, които ще коментираме, може би са универсално човешки и в същата степен биха важали и за други единични случаи, но поставени в контекста, а и във времето, на няколко тепета и река, те са способни да придобият онази очарователна пловдивска безподобност, която сме избрали за наша полярна звезда и която ни разкрива пътя напред. Разбира се, в непринудената си откровеност подобно изобличително занимание крие известни рискове, но сме убедени, че самопризнанието е и начин да се самоусъвършенстваме и да скъсаме с пороците си. Или по-скоро да подобрим упражнението им. Защото, както стана ясно дотук, те са неделима част от живота на съвременния човек. В този смисъл от кой вреден навик не можем да се откажем?

Илия Димитров: В началото трябва да кажа, че онзи ден, докато работих по броя, си помислих, че думата порок май е със старобългарски произход. Отворих речника си по старобългарски и наистина се оказа, че е така. Срещу думата пише следното – постоянен недостатък, заслужаващ порицание (Стоян Стоянов и Мирослав Янакиев, 1976). И си мисля, че ключът към разбирането на нашите несъвършенства е точно в порицанието. Някакво качество от характера, светогледа, ценностната система, или каквото е там още, се превръща в порок единствено при досега си с обществените нагласи, които спрямо своя културен код, посочват качеството и го осъждат като порок, като нещо, което би нарушило баланса на общото ни живеене. Самò по себе си всяко качество е просто функция на човека, която в определена културна среда би била оценена от колектива по различен начин.

В контекста на тези мисли, за да определим някакъв навик на човека тук като вреден и неотменим, първо трябва да дефинираме общите черти на светогледа на обществото в тази част от света, която наричаме роден град и дом. И дали можем категорично да твърдим, че те се различават с нещо от тези на цялата българска общност, а и останалия свят, все пак ние живеем във време на глобализъм и няма как нашите навици да не се срещнат с тези на някои финландец например. Дали в тази антично-средиземноморска темпорала (по Светлозар Игов) сме една идея по-отстъпчиви в порицанието си към някои качества?

Четиринайсетте ни броя досега трябва да саформирали вече някаква поне базисна представа за особеното отношение на пловдивчани към света, времето и нещата. Сещам се за няколко точки, които можем да изведем, за да подхванем отнякъде и обяснението за несъвършенствата. Но ми е интересно първо да чуя твоята класация. Какво тук ни прави различни, ако ни прави изобщо?

ПС: Да, досегът с чуждия елемент е това, което определя различието. В нашия частен случай обаче той е повече челен сблъсък, отколкото друга, по-лека форма на съприкосновение. Пловдивчани изпитват остра паника и негодувание, когато напуснат зоната си на комфорт (разбирай града си), което е израз на желанието час по-скоро да се приберате у дома. Тази нервност и отказът да се приеме алтернативна действителност предизвикват порицанието в очите на наблюдателя, за което говориш. Изостреното чувство на носталгия най-често е чуждо за наблюдателя, той недоумява от какво е провокирано неспокойството. Самите пловдивчани също няма обяснение, но намират спасението в мисълта за вкъщи.

Не е трудно да се разбере, че ти си Пловдив и често дори начинът, по който тази информация се съобщава ни е достатъчен, за да предположим с какъв човек се запознаваме и какво за него означава градът му. Майните сме надути и това го знае цяла България. Представям си досадата на всички онези хора, на които се налага да ни търпят, когато разказваме как Пловдив е най-красивият на света, но това са фактите. Съществуват нюанси на тази горделивост и на парадността ù, но истината е, че, както каза Катерина Георгиева, хората просто са поласкани, че живеят в този град. Това може би не е най-важното, но е нашето отличително качество-функция, което първо изплува на повърхността.

Ще се въздържа да го класирам към момента, но подчертавам, че тук не става дума за столицата, а за второто най-голямо населено място, което прави ситуацията извънредна, а самочувствието ни необяснимо високо за околните. Защото да си от София вече е скучно, изглежда всеки го може. Съвсем друго обаче е да се изкове егото на майните, освободено от провинциалния комплекс на втория, третия или четвъртия град. Като тук не говорим за надпревара, макар и историята да помни такива случаи. Тук сякаш въздухът наследява натрупванията и затова ни е толкова лесно да работим с тях; да ги подреждаме или поне да се опитваме. Но да се върнем на порока – въпросът е в мярата. Да се прекалява е опасно, а понякога и грозно.

ИД: Аз съм самото въплъщение на комфортната пловдивска зона, за която говориш. Сам знаеш, че дори в редките пъти, когато ми се налага да отида до София, оставам не повече от няколко часа. По магистралата към вкъщи вече всичко е спокойно. Сигурно смисълът на пътуването е в красотата на завръщането. Но по тази тема вече май имаме брой.

Но нека погледнем пловдивчани, когато така сладко се зареят в нехайството на комфорта си без изгледи да отива някъде. На всички ни се е случвало, преминавайки през града в най-обикновен делничен следобед, да се учудим на гледката от препълнени кафенета, пейки, ресторанти или просто бавно и видимо безцелно ходещи наши съграждани, които оглеждат града така, сякаш го виждат за пръв път. И не говоря единствено за Главната или центъра, нито за ученици и пенсионери, а за хора на възраст, в която модерният корпоративен човек вече трябва да се е набутал в калъпа на работното време от девет до шест, стерилна офис сграда и бадж със снимка, на която се усмихва нелепо.

И напук на всичко това тук хората като че ли обичат да си прекарват времето със себе си и с града в онази наша надвремева безтегловност и протяжност на часовете, за която неведнъж е ставало дума в Нула32. Тук обвинението веднага има правото да вдигне пръст и да изкрещи – мързел, безделие, лентяйство. И навярно с основание. Но геният на мястото моментално ще отвърне (ако изобщо може да си въобразим един такъв хипотетичен спор между светогледни нагласи) с думи като съзерцание, спокойствие и ай малко по-тихо. И всичко това е напълно в реда на нещата. Неизбежно е предвид съдбата ни да сме поставени на кръстопътя на цивилизациите. Носим Изтока и Запада в себе си. Застиналото ориенталско време в безкрайността на малките смислоопределящи ритуали като пушенето например.

И от другата страна онзи западен тласък, който внася в ежедневието ни напрежение, забързаност, график, гонене на някакви цели, кариера. И от двете страни имаме пороци, зависи кой е осъждащият. Интересна съдба, трудна за помирение, може би винаги една от двете същности трябва да вземе превес. Но бързината на корпоративния човек по пътя му към професионално развитие, може би ще му попречи да отдаде повече време в съзерцание и развитие на културно-историческия опит на погледа. А той вижда в средата не просто един пейзаж, а цяла съвкупност от екзистенции и взаимодействия. Как ще се разбират медитеранското (като еднo de profundis предопределяне) и новото, предстои да разберем.

ПС: А може би твърде много се захласваме със средиземноморското. Да се отдалечим за малко от клишетата за този ареал и да помислим за последиците от нищоправенето. Смятам, че можем да се отнасяме към него и като минало време на всички останали пороци. Пловдивчании са подвластни на изкушението, а празните часове единствено обезсмислят съпротивата. Градски хедонизъм в най-чиста проба. Обичаме да си угаждаме. Тук „леките пороци са винаги модерни“, както казва Б. Генович. А какво друго е лекият порок, ако не игра с времето? Да се въртиш със слънцето по кафенетата, а когато то започне да се скрива, да се качиш на някой хълм, за да откраднеш и последните лъчи. Удивителен ритуал и почит към светлината, която забавя всичко останало и го прави незначително. Защото кое е толкова важно, че да не може да почака още малко?

„Почивка“ и „лежане“ са ключови думи за Юга. Но не е ли тази небрежна отнесеност онова, което нерядко катастрофира в мързел, апатия и безпаметност, неблагодарност дори? Или и това можем да го отложим за кратко? Пловдивчани не се интересуват от злободневното, от актуалните дебати и от въпросите, които пряко ги засягат, докато проблемите буквално не се появят под прозореца им или някой не запали нещо на тяхната улица. Гражданското общество го мързи, а когато се сети за нещо, обикновено вече е твърде късно. Не е ли всъщност знамето „над нещата“, което развяваме наляво-надясно, вид евакуация от действителността? Но нека не сочим пръст, за да не изневерим на себе си. Последствията от сладкото безделие, за което говориш, са трудно проследими, за да си правим изводи.

Графикът не е непременно нещо лошо, предвид факта, че си разменяме тези малки писма дни преди да влезем в печат. На фона на тримесечната ни периодичност няма как да се похвалим с това. Не можем да измерим пропуснатото, но пловдивчани винаги могат да постигнат баланса с помощта на някой пиниз – също качество, към което мнозина съвсем основателно биха подходили осъдително. Идеята да надхитриш системата като ù направиш номер е фундаментално оръдие на местното трудолюбие. Когато се превърне в рутина обаче, желанието да минеш метър също започва да дразни. Какво, ако беше обратното? А

ко не бяхме отлагали, ако вършехме нещата на максимума на възможностите си и ако абсолютно винаги се опитвахме да надскочим себе си? Твърде утопично е дори да си въобразим подобен град, но по всяка вероятно е някъде в Китай и дано си остане там. Тук изглежда всички се занимават с дигитален маркетинг или с някаква друга професия, в която не се налага да правиш нещо, за да кажеш, че работиш.

ИД: Сещам се за думите на Христо Куфов, сина на преводача Георги Куфов, пред Александър Секулов в Петното преди месец. Вероятно ще сбъркам точния цитат, но той каза, че ние българите сме страхотни бойци, но като граждани и общество не струваме. По някакъв начин намирам това за дълбоко вярно. Не бих използвал думата егоизъм, най-вече заради масовото ù тиражиране, което в един момент обезсмисля всяка дума, но е факт, че сме по-силни единици с безкраен потенциал, които обаче, поставени в колектив, нещо трудно намират причина да пренебрегнат себе си за сметка на общото, поне извън идеята за нация и цялата ù емоционална гама. А всеки град сам по себе си е някаква форма на общност.

Но ако несъвършенствата на общността важат автоматично за нейните единици, то значи ли, че нашите егоистични слабости могат така с лека ръка да се приписват на нещо толкова условно, което наричаме пловдивчани. Отговор нямам, просто отварям едни полета, които в течение на разговора станаха прекалено широки и ще е много хубаво, ако ги оставим такива.

Наистина не знам какво правим. Опитваме се да си обясним колко сме нормални в порочността си или чрез разказването ù да смекчим критиката върху нас. Забелязвам, че всичко, което изброихме дотук, пловдивчани издигат до лозунг, житейско мото, гордеят се с него. С безделието, с високомерието и горделивостта, с хедонизма и нехайството. Докато масовата представа за порока е за нещо срамно, потискано, премълчано.

Ето виж – анонимните алкохолици. Ти познаваш ли анонимни алкохолици? Повечето, за които се сещам, са изключително горди с това, дори си колекционират празните бутилки като трофеи. В редакцията ритуално махнахме стрелките на часовника – теглихме една на летоброенето, откъде да знам кога влизаме в печат? Ние разказваме пороците си, правим си свят от тях. Случваме се най-добре в слабостта, в процепите в маската на благоприличието. И може би ни е комфортно така, защото това ни прави различни. И макар да крие големи рискове, това ни прави и човеци, съвкупност от индивидуалности.

ПС: Предполагам, че пловдивчани условнонаричаме себе си и хората около себе си, читателите ни и въобще всички онези, за които си мислим, когато правим това списание. Като не е задължително тези хора физически да са ограничени в някаква география. Смятам, че и двамата ще се съгласим, че тук става дума повече за състояние на духа. Малки ирационални недостатъци, които са ни белязали някъде по пътя и са направили така, че да се срещнем. Та ние се гордеем дори с това, че говорим неправилно – че и-каме и е-екаме. Излиза, че нямаме друг избор освен да приемам всичко това за свое, а единственият ни начин да се справим с него е да се вманиачим. Понеже крайността очертава порока, а респективно и границите ни. Какво обаче има отвъд тях и има ли нещо изобщо? Все още сме твърде далече, за да кажем, а може и да е мираж или някаква измислица (тайно име на всичко съществуващо1). Всеки сам избира пороците си. Явно тези ще са нашите. |32

1    Реплика от спектакъла „Дебелянов и ангелите“ на Драматичен театър – Пловдив

Сексът и градът
Светлината си отива на разсъмване
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.