Европейска нощ на музеите – София
Schneider Electric подкрепя Европейска нощ на музеите – София 2022
05/05/2022
Иван Кирков, „Вселена“, Галерия Джуркови
Необходимият Иван Кирков
11/05/2022

Портрет на двама, които са един – Русалия и Димитър Кирови

Русалия Кирова

В самия копнеж по изкуството сякаш Русалия и Димитър Киров увековечават любовта си. Не бих използвала тази толкова тежка дума „увековечават“, ако не вярвах силно, че любовта в изкуството има странната способност да не умира като човеците и телата им. Тя се носи свободно и постоянно се възражда.

Всеки нов текст започвам с особено чувство за тревожност. То е като мига, преди да скочиш някъде, в нещо, секундата, преди да се пуснеш с въже над язовир, да се плъзнеш по стръмното, онова кратко оставащо време между теб и изпитанието. Тъмното, в което чуваш дихание от някого другиго. И с този ще е така. Още по-осезаемо и уплашено, защото да пишеш за музи може да е свързано с разпускането на някаква много прастара магия от оковите ѝ. Магия, която претършува всичките ненамерени слова и ги превръща в благородна шега, тих разказ или сподавена лирика. Такова е усещането, което носи първата среща с Русалия Кирова – усещане за свят, който сякаш си живял, но някъде другаде, някога друг път.

Откакто се занимавам с театрални архиви, се виждам носеща се из просторите на романтичното минало, с бижута и аромат на аристократка, но бохем, пиеща в малка чашка някакво староградско кафе, прелистваща френските поети, вярна единствено на собствените си женски въздишки.  И ето че тя съм аз в един мой измислен живот, който често си фантазирам и изживявам като момиченце в детска игра. Носи слънчеви очила, огромни с някакъв средиземноморски цвят, „от някъде в чужбина“, отвръща на моето първично „много яки очила“ („яки“ сигурно не е подходящо за дама като Русалия Кирова, но липсата на претенция в присъствието ѝ отприщва в мен спокойствие и добро настроение).

Срещаме се двора на Стамболовата къща, където днес се намира постоянната експозиция на Димитър Киров. Мъжът, чиято муза е само една, за разлика от Пикасо, Дали, Ривера. Тя посреща всеки нов човек с усмивка и го подканя да разгледа картините. Няколко души снимат само къщата и си тръгват. „Нямат възможност хората“, помрачавам се за кратко, после забравям, знаейки, че нищо наистина не може да те спре, ако искаш да си платиш билет от 6.00 лв. за изложба. Освен ако не си наистина съвсем закъсал.

Диммитър Киров, „Миниатюра“, м. б. фазер, Галерия Джуркови
Диммитър Киров, „Миниатюра“, м. б. фазер, Галерия Джуркови

И така, събота в Пловдив е пролет, печем се срещу слънцето и току се смеем за нещо. Усещам, че почти никакви конкретни въпроси не съм измислила и така се чувствам много добре. Искам просто за малко да постоя така, защото от нея разбирам без много думи толкова за Димитър Киров, колкото не бих разбрала и от най-добрия изкуствовед. Това безвремие на срещата изглежда опияняващо, разглеждам палтото ѝ, изглежда дебело и ретро, като палто, което е носила баба ми, когато е била романтична (и жива). Харесвам шапките, нейната е артистична, споделям ѝ го, пак се смеем.

И тогава някак неусетно се предавам.

Разбирам, че срещата няма да е интервю или разказ за художника, чиято муза тя е била цели 45 години, а ще е един бавен, топъл и уютен обяд извън клопката на времето. И в него се потапям в откъслечните пътешествия, вдишвайки аромата на Истанбул, Париж, Тайланд, Япония, движейки се на пръсти между различните континенти, в които муза и художник съединяват пътищата си, вкусовете от новото, неусетеното, недокоснатото, непознатото, любовта към скритите пейзажи на живота и света, в който се крият толкова много ненарисувани и недовършени картини. И не са ли именно те най-красиви?

Димитър Киров, „Алафранги“, Галерия Джуркови
Димитър Киров, „Алафранги“, Галерия Джуркови

В самия копнеж по изкуството сякаш Русалия и Димитър Кирови увековечават любовта си. Не бих използвала тази толкова тежка дума „увековечават“, ако не вярвах силно, че любовта в изкуството има странната способност да не умира като човеците и телата им. Тя се носи свободно и постоянно се възражда. Над покриви, раздумки, вдишвания, издишвания, прозявки, прозорци, градини, тезгяхи, омрази, красоти, пиянства, безсъния и тъги. „Особено винаги ме е занимавала тази идея, че в изкуството няма смърт. Чрез него ние можем да се спасим.“ Русалия е балерина почти през целия си професионален път, до момента, в който не я улучва куршум посред бял ден и това впоследствие не поражда здравословен физически проблем, който обаче не я сломява и тя започва усилено да се занимава с хореография и танцова режисура. Нищо не я спира да бъде близо до балета, въпреки че още от малка е искала да свири на цигулка.

Между балета и музиката среща Димитър Киров.

Любима сцена ми е разговорът между него и майка ѝ, докато тя е в Москва на обучение. Майката пита дали има работа, заплата, дом и какво ще яде дъщеря ѝ. На всичко художникът отговаря със звънкото „не“, а на последното мълчи. И в това мълчание отново се побрали всичките излишни въпроси на земята и сякаш завинаги стихнали. Той трябвало да живее със своята „единствена муза“. Искам да я питам за „единствената муза“, но нещо в мен не намира правилната формулировка на въпроса. Какъв въпрос е това? Банален, изтъркан, смешен, необходим ли е и защо?

Музата е тук, пред мен, и сякаш разбирам, без да ми казва, че тази титла се носи с женственост, но и много сила, с вдъхновение, но и търпение, с абсолютно и достойно отдаване и доверие. Само тогава тая магия се случва и надживява всичко друго. Спането сред бои, пътуването, отсъствията, болестите, но и споделеността – всичко това е една сплав от избори, които изглеждат съдбовни, древни и неоспорими.

И сега, вглеждайки се в спокойното и благородно лице на Русалия в картините на Димитър Киров, които надничат и от картини с други заглавия, уж с други вдъхновения и извори, разбирам, че това лице е давало на художника пристан. Именно пристан, където да седне, да отдъхне от вечния бохемски живот, да се приюти, да задреме като котарак на селски покрив, знаейки, че до него е неговата добра стопанка, която няма да го остави незавит, гладен и самотен. Защото вдъхновението не е само животворна сила и стихия, то е и онзи миг на съзерцание, в който можеш за малко да спреш и да се върнеш в забравените си светове.

Разгледайте отново експозцията в Стария град и вижте скритите лица – те винаги са сякаш на Русалия и гледат с онзи поглед, който успокоява, приземява, но и ти подава  ръка за разходка по небесата, из незнайни хоризонти, през планини и хълмове, подканя те да пътуваш и да откриваш. Музата, която събужда и приспива едновременно. 

Димитър Киров, „Пловдив“, м. б.  пл., Галерия Джуркови
Димитър Киров, „Пловдив“, м. б. пл., Галерия Джуркови

„Как живеят мъж и жена цели 45 години заедно?“ – питам наивно, развълнувана наивно от темите и на моя живот. 

„Ние всеки ден сме различни. Така ме виждаше Димитър Киров.“ Приемам го като най-добрия отговор и продължавам да разпитвам за срещите му с Дали, Марсел Марсо, чието писмо лежи нейде в къщата им в Стария град, за условията да си художник тогава в България, Академията, приятелите, Слона като един от най-верните, общия споделен живот с всички артисти по това време, театрали, музиканти, танцьори, въздишка след въздишка, обедите в театъра с Катя Паскалева, Любен Гройс, Коко Азарян, взаимното ходене по премиери и изложби и тази топла, топла дума „приятели“. „Всички бяхме заедно“. Споделям ѝ, че не го чувам за първи път, че много драматични и куклени артисти са ми разказвали за Млечния бар, поздрава към Златю Бояджиев, общото горене в изкуството и влагам цялото си старание да прикрия обичайната си носталгия и помрънкване, че сега не е така. Сега е различно. Какво ли е сега? 

Денят си вали, не дъждовно, а слънчево. Пием кафе в малки очарователни чашки (чувствам се почти като във фантазиите си) и пътуваме във времето. От време на време тя се опитва да си намери място, на което главата й да е на сянка, а краката на слънце. Смеем се на тази така трудно осъществима хореография и смехът ни се носи във въздуха като някакъв странен поздрав към всички художници. Като смеха на музата, която изкарва твореца от човешкия му бит и рутина и го тласка към опасностите. Този смях, хубавият женски смях, който се излива от самите недра на земното кълбо и се извисява над всичко, устремен към небесата и отвъд тях. Смехът като онова възможно изричане на всичко важно, всичко специално и съкровено, без да си обелил думичка.

В този смях открих другата Русалия – тази, с която бих скитосвала по изложби, премиери, концерти, бих си шушукала с нея невъзпитано на някой коктейл за облеклото на някоя оперна кокона, бих хапвала кюфтета в сянката на някой малък град, бих обменяла мисли за поети, бих просто пила глътките си кафе като с непознат, но близък човек, който се смее заедно с теб. 

Тогава времето напредва, тя ми предлага да ме заведе до къщата, където е и ателието на Димитър Киров.  Отгоре на външната врата има мозайка с двамата. Извисени нагоре. Оставили лицата си едно до друго, успокоени, ведри и смирени. И сякаш всички други творения изчезват. Големите платна, световните изложби, шумните галерии, комплиментите, статиите, думите, приветствията, отличията, продажбите, наградите, трудностите. Всичко изчезва, за да остане само той – портретът на двама, които са един. 


Защо… „Град на художници, част втора“

Свежестта на погледа – разговор на Нула32 с проф. д-р Галина Лардева

Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков


Заглавна фотография: Русалия Кирова © Катерина Георгиева

Катерина Георгиева
Катерина Георгиева
Веднъж на всеки три месеца Катето пише нещо като разказ за Нула32. Невинаги я питаме какво е искал да каже авторът, но тя самата определя участието си в списанието като комбинация между ролята на шута, притихналия поет и борещия се с театралните реплики в себе си суфльор. Понякога и в обратен ред.