Последната симфония на този свят. За Пловдив футболът е осмо тепе, втора река, часовникова кула, която ще продължи да отмерва часовете до следващия мач.

Всички живеем в една голяма социална игра. Имаме определени роли, позиции в обществото, създали сме с времето собствена територия. Там ни е удобно и гледаме да не я напускаме особено често. Доброволно или не, сме станали част от организацията на ежедневието. А тя е глобална, може би донякъде адаптираща се към културите, стерилна и болезнено скучна. Социалната игра има свой съдии, делегати и цялостна йерархия, където най-обикновено ти стоиш около дъното с безкрайната надежда за отскок. Имаме представа кое е позволено и кое се санкционира, правилата са налице.

За да си в играта, не трябва да се различаваш много от другите – екипите са еднакви, само имената на гърба са различни. Разумната игра, играта на планирането. Емоциите често се оказват извън правилата, ако ги има – дотолкова, че да не нарушават структурата. Някой е свирил старта на този мач, без да ни каже, и докато се усетим, вече първото полувреме е към края си.

Но една друга игра ни вади всяка седмица от всичко това. Тя ни кара да си спомняме за изначалната си същност, тя бие лудо в слепите ни очи, тя ни кара да летим. Футболът – последната симфония на този свят, както го нарече Елин Рахнев. Прекрасната лудост в света на рационалното, викът в тишината на корпоративното фабрикуване на длъжности, споменът за някогашна детска мечта – смела и наивна. Забравеното изкуство, което разказва форми и движения от сътворението.

Онзи така необходим срез в организацията на модерното ежедневие, който ни връща първичността на емоцията. Крясъка, изпълващ съществото ни в секундата на гола, който изглеждаше невъзможен и нелогичен. Горчивата тежест в гърлото, сълзата от гадната несправедливост след последния сигнал. Все моменти, когато всичко друго спира да има значение, войните, смъртта, времето, любовта, поетите, светът навън е неважен и излишен. А цялото ти познание, всичките философии и идеи, умения, социални роли, културни рамки, изпадат от теб, ставаш лек и се понасяш по песента на тълпата, за да се пръснеш по вятъра, ехото и светлинните прожектори.

Стадионите са едни от последните места, където можеш да видиш неподправената радост и искрената болка. За разлика от света навън, ако си фалшив – ще те познаят, ако носиш със себе си обществената маска – остави я на входа, всичко остави отвън. И годините си също. Влез дете, един цвят и един глас само си вземи. Позволи си отново да помечтаеш, изхвърли лъжите, обидите, разочарованията. Футболът е сито, след което остава оголено само най-човешкото в нас.

И се огледай. Хиляди хора, с които животът по друг начин едва ли би те срещнал. Какви ли са били преди да дойдат? Адвокати, лекари, учители, обикновени работници, шофьори, богати и бедни, женени, разведени, музиканти, безработни… От социалните висини до маргиналното дъно. Но вече без значение. Мачът е карнавален ден, в който можеш да бъдеш нещо друго, да не си същия човек от вчера, да повярваш, че от теб зависи чудната парабола на топката, след която може би нищо няма да е същото. Играта отдавна вече не е само на терена. Зрителите още с влизането си стават част от една своеобразна игра, на моменти близка до онова, което в предния брой нарекохме порок.

В Homo ludens Хьойзинха твърди, че съвременният спорт изцяло е изгубил връзката си с култа, че той окончателно се е профанирал и няма органическа връзка с обществената структура. Ако това е вярно за играчите, то на трибуните нещата стоят по друг начин. Там сякаш всичко покрай футбола е ритуал. Свещенодействие, което си има своите канони. Неслучайно в песните и рефрените си много привърженици отъждествяват клуба с религия. За част от тях – цяло тайнство, със свои сакрални знаци и символи, хералдика и песни, знамена, осмислeни напълно като войнски елемент, бранени и освещавани. Разбира се, с рискованата негативност, която всеки фанатизъм може да носи.

Затова и футболът в модерния свят все повече иска да се отдалечи от първоначалната си магия, ритуалността трябва да се снижи до план, а емоционалността да се ограничи и заглуши. Рационалната социална игра не може да допусне такъв плашещ процеп в себе си, защото футболът не е тясно естетическо удоволствие, той е заплаха със своята масовост, с възможността всеки да стане част от него, да увлече онази тълпа, която неконтролируемо напомня за стихия и видимо най-разумният човек в миг крещи и излиза извън себе си, забравил какъв е бил и какъв ще да бъде. Изглежда като излишна чувственост, която новият свят ще иска да си спести.

Футболът пази памет за класическите добродетели. Крие в себе си тъгата на всяка изпусната дузпа, чистата омраза към всеки подкупен съдия, болката от няколкото сантиметра, които не стигат на топката да влезе във вратата. Но там е и онази велика радост, след която не си нищо повече от плющящо от вятъра знаме.  Исторически епос за човека на предела, на ръба на възможното, над пропастта на края на света. Изначалната битка за доброто, чийто край няма да видим, но ще продължим да разказваме за коженото кълбо, което лети над Земята, а с него и ние – с ръце вдигнати високо горе, раздразнени гласни струни, омалели крака и едни блъскащи отвътре сърца.

За Пловдив футболът е осмо тепе, втора река, часовникова кула, която ще продължи да отмерва часовете до следващия мач. Принадлежност, която бележи почти всеки местен. Спомени от разкази на бащи и дядовци за славни футболисти със славни имена.  Двойното дъно на житейския куфар – там, където винаги ще ни приемат, където няма значение в какво сме успели и в какво сме се провалили, където не е важно кои сме, и където винаги ще има едно рамо за прегръщане, едни хиляди непознати, но някак близки очи, един неизказан смисъл. |32

Защо... Градът е футбол?
Паметта на битката
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.