От мойто село виждам колкото се вижда от земята към всемира...
Затуй селото ми е толкова голямо, колкото и друга всякоя земя;
Аз съм с ръста на каквото виждам,
А не с ръста на височината ми...
В градовете по-малък е животът,
Отколкото във моя дом връз тоя хълм,
В града къщите големи с ключ затварят изгледа,
Скриват кръгозора, изтласкват погледа ни далеч от небосвода,
Малки сторват ни, защото ни отнемат, каквото с очите могат да
ни дадат,
И правят ни бедняци, защото нашето единствено богатство е
виждането.

Оставям тук това стихотворение на португалеца Фернандо Песоа, защото пасва прекрасно на идеята, която ще се опитам да пресъздам в следващите редове. Във въображението ми на един смачкан глобус Пловдив и Лисабон (като роден град на поета и също със свои седем тепета) в компанията още на Атина и Рим, по един странен и лишен от географска логика начин заедно образуват мързеливо-вечната южноевропейска дъга, под която, според емпиричните ми проучвания, животът си върви по-бавен, по-сладък и със сигурност по-лесен за мечтаене. И тъкмо върху тази лекота ще се концентираме, а не върху останалите четиредесет и един града, според Уикипедия, които също се хвалят или поне претендират да са постреоени между седем хълма.
В търсене на най-високите точки за живеене в Пловдив се озоваваме на ръба на Джамбаз тепе, което, за тези които не могат да се ориентират, пояснявам, че гледано от Сахата, се намира в дясната част на Трихълмието. Поканени сме най-гостоприемно в дома на семейство Общински (фамилията идва от връзката им с общинските дела след Освобождението), от които разбираме, че през 2017-а ще се навършват точно двеста години от построяването на къщата им, чийто единствен етаж можем да определим и като един от последните обитаеми за града. Сградата попада в рамките на архитектурно-историческия резерват на Стария град и притежава статут на културен паметник. Подобно на гръцки манастир е кацнала буквално отвесно на скалата и погледът надолу предизвивка само болезнени, гипсирани, дори и смъртоносни продължения на мисълта. С погледа напред обаче е различно. На практика не виждаме нищо ново – сградите, улиците и булевардите, планината и небето са си все същите, но ъгълът, от който ги наблюдаваме тук, е съвършено различен и непознат за окото ни и затова за няколко минути оставаме със зяпнала уста и усещане за изключителност, което за домакините ни отдавна се е превърнало в обикновено ежедневие.

Мисля, че би било неправилно, ако кажем за семейство Общински, че живеят в града под тепетата. Не знам кой в опита си да избяга от повторението е измислил това журналистическо клише за Пловдив, ама лично на мен сега не ми върши работа. Още повече, когато знаем, че цивилизацията по тези земи е възникнала първо върху тепетата, а не под тях, е някак недомислено и дискриминационно към историята, че и към високото. Затова може би като естествена ответна реакция във фамилната и междусъседска реч по тази улица много често ще чуем израза „отивам в града“, което ще каже, че някой ще слиза надолу. Някак си с право в случая можем да говорим за различни топоси. Като през прозорците на първия, вече построен и наречен стар, можем да проследим изцяло развитието и градежа на втория, непрестанно променлив и съвременен Пловдив, какъвто го познаваме и какъвто ще го видим утре с всички неизвестни, които ще донесе новото. За разлика от нещата тук, горе, на високото, синоним на старото, достатъчно встрани от популярните туристически маршрути, където времето и пространството стоят непокътнати откакто са почувствани за първи път. В града над тепетата никога няма да се случи нищо друго освен пейзажът в цялата му прелест. Защото е невъзможно да се роди нещо по-голямо и по-значимо тук, над нещата, нищо и никой не би бил в състояние да го отмести от дневния ред, който той сам е подредил за себе си, да изземе ролята му на извънредна и най-важна новина, да го спре да отразява хора и съдби... Прекалено лесно е, уверявам ви, да се отплеснеш и да забравиш за какво си дошъл пред вида на подобна гледка.

Та добре, че бяха едни двама, изгубени с фотоапарати и дръпнати очи, за да ни извадят от окачената на стената панорамна фотография от началото на XIX век, на която върховете на Трихълмието са все още полуголи и откроими, а градът се простира едва до Сахата. Връщаме се с Общински в наши дни, за да си признаят, че тука няма никога да им омръзне и че не биха живели никъде другаде. Въпреки многократните предложения от страна на инвеститори към мястото, са категорични, че не дават и сантиметър от двора си. Нищо не им липсва тук, съвсем достатъчно е това, с което разполагат. И не биха променили нищо в картината, дори и за море не са навити да разменят яката на Родопите, при все че се пробвах да ги спазаря. С досада ми казват, че трябва да съгласуват едва ли не всяка копка в градината си с археолози, но пък с усмивка си спомнят как като деца с играта си са помагали при разкриването на Античния театър.

Говорим си с особено спокойствие. От тази височина наистина изобщо не се разбира за къде толкова бързат хората, че така се халосват на булеварда. През годините събеседниците ми споделят, че са станали свидетели на десетки катастрофи и стотици нарушения по „Цар Борис III”, като по едно време дори са започнали да подават сигнали за тях. Между редовете сякаш искат да ми кажат, че все по-често се чудят има ли смисъл да слизат от наблюдателницата си в напрежението при всички тези беди, които горе не ги ловят. Защо им е да катастрофират, сякаш ме питат? Защо ни е да катастрофираме и на нас, питам се същото, вместо просто да се качим до някой връх на някое тепе и за момент да побъдем над нещата? Да проветрим умовете си и да се спасим от ограниченията на ниското, да успокоим демоните си и поне за малко да повярваме в несмутимия пейзаж, притежател на всички отговори. Защото ние сме с ръста на каквото виждаме, нали така?
Сигурен съм, че се сещате за онази страшна гледка, която поне веднъж ви е повдигала на пръсти.