Късметоносачът
февруари 9, 2016
Клоунадата като оръжие
февруари 21, 2016

Последният мохикан

На метри от бариерите на автогарата, сгушена между казино и магазин за бельо, в пълен контраст със средата наоколо, се помещава една друга антикварна книжарница. „Защо ще пишем пак за тия книжарници?“ – ще питате. Ние, разбира се, ще ви отговорим: „Защото в тях има най – много вдъхновения, герои и сюжети, включително и някои, за които все още никой не е написал нищо. И току – що ние започнахме да го правим, а вие, както сами разбирате, започнахте да ни четете. Така че – не спирайте!

Лично аз не бях ходил в тая книжарница, но бях чувал истории за нейния книжар. Как вечно пренареждал книгите си, как не излизал по цели дни – с една дума другосветец.

Първия път, когато реших да се отбия, все още не беше отворено. На смачкан и оръфан лист, залепен от вътрешната страна на витрината, грозно и ръкописно са изписани името на търговеца и работното време на обекта. На Людмил Панайотов тогава му оставаха около двайсетина минути до началото на работния ден. Нямах време да дочакам, но пък хвърлих едно око отвъд стъклото. Огромни купища от книги, хаотично подредени по рафтове и издания, преливащи от кашони, заемаха цялото пространство в помещението. Единствено тясната пътечка по средата правеше преминаването възможно, макар и с няколко препятствия. Имах чувството, че от другата страна на стъклото хилядите заглавия също ме наблюдават. Както аз тях. Първото издание, на което погледът ми се спря, бе един Йовков том. Вярвам в случайността, но не и в тази. В следващия момент в дъното на стаята, където беше истинска тъмница, нещо се размърда. Вероятно е той, казвам си, няма кой друг да е. „Сигурно живее там“ – минава мисъл през главата ми. Идва до вратата, след като чевръсто прескача няколко по – големи кашона. Отключва. Пита ме какво гледам, проблем ли имам. „Никакъв – отвръщам – просто разглеждам.“ Заявява ми, че не е отворено, затваря вратата и врътва ключа. Прибира се в книжното си леговище, бавно се изгубва в мрака. А аз си тръгвам и се чудя защо, за Бога, отвори, за да ми съобщи, че все още не е отворено. Явно си има принципи. Трябват си поне няколко в тоя живот, разбирам го. Кой съм аз, че да го цакам с работното му време?

DSC_1547-11

Седмица по – късно отивам отново, този път в ранния следобед. Защото всички работят в ранния следобед. Вървя си по тротоара и наближавам книжарницата. Стигам я, правя крачка вляво и влизам. Поемам въздух и дробовете ми се изпълват с прашинки. Миризмата на стари книги тук е адски наситена, направо облъчва, удря те в мозъка. Уж един нищо и никакъв праг прекрачих, а се озовах в някакво паралелно книжно измерение. Той се показва иззад една книжна кула и мисля, че ми казва нещо, поздравява ме май. Нужни са ми няколко секунди, за да се приспособя в неговата среда. С малко закъснение му връщам поздрава. Вътре няма много място за мърдане и затова се завъртам около оста си, търся нещо и аз не знам какво. Забелязвам, че на стената в дъното, високо над всички купища от книги и учебници, е залепен лист с надпис, на който старателно е изписано, че каквото кажем, помислим или направим в този магазин, то ни се връща. Малко налудничаво, малко зловещо, много ми харесва. Продължавам визуално да обикалям стаята. Усещам, че вече прекалено дълго стоя вътре и за да оправдая присъствието си, решавам да го питам за онзи Йовков том, който бях видял миналата седмица. Прескача преградата от книги в средата, която служи за разделителна линия, след която достъпът за външни лица е забранен и за пръв път зървам Людмил в цял ръст. Изглежда нисък и спретнат, струва ми се и леко прегърбен. Гладко избръснат е и карираната му риза е загащена в панталоните, закопчана е от първото до последното копче. Няма как иначе, книгите изискват естетика. Вдига един кашон и го премества, разравя се в този под него и след миг съчинения на сърцеведа са вече в ръцете му. Доближава се, вежливо ми ги подава. Стои толкова близо до мен и целият мирише на книги, ама не както ухаят новите, ами по онзи вехт и окаян начин, по който единствено издания на над три десетилетия могат да го правят. Чудя се той ли мирише на книги, или те на него? Взимам Йовков за два лева и го заговарям.

Оказва се, че под тоновете стари книги се крият и два големи ксерокса. Те са били и първоначалното му занимание, а книгите са били, ей така, за между другото. Шест години по – късно обаче нещата са се променили значително. Машините отдавна са се развалили и не работят, отстъпили са мястото си на истинските тукашни властелини – книгите, които са се превърнали в цел за Людмил, в живот. Разбира ги, казва ми, как иначе ще се оправя с толкова много от тях и ще знае коя точно къде е в морето от заглавия. Който ги разбира, повтаря, на него не му трябва каквато и да е класификация по жанр или автор. И ви уверявам, че тук наистина няма подредба и по всичко личи, никога не е имало. Само тук Библията може да бъде намерена между един английско-руски разговорник и „Великият Гетсби“ на Фицджералд. Само тук дивите разкази на Хайтов могат да лежат върху Мопасан, а дядо Вазов да се обляга на гърба на „Малкия принц“ на Екзюпери, докато последният е разгърнал пред себе си наръчник за успешни хотелиери и помагало за матурата след седми клас. Само тук книжарят ще ви каже, че всички книги са му любими. Защото, според него, изобщо няма лоши. Щом нещо е било напечатано, значи от него е имало някакъв смисъл, някъде там измежду страниците, макар и често труден за откриване, макар и много пъти неотговарящ на личните ни търсения – смисъла винаги го има. Затова всички книги му харесват, уважава ги безкрайно. Както и те него. Не може да каже лоша дума за нито една. Смъмря, че ги е прочел всичките и май го хваща срам. И пак започва да размества, и пак се завъртам около оста си. Все едно сме го правили цял живот.

DSC_1600-11

Влиза един дядка, сигурно е от квартала, с внучето си е и носи една найлонова торбичка, пълна с домати. Започва да го пита разни обичайни неща и аз тръгвам да излизам. Прекалено тясно е за четирима. На границата между вътрешния и външния свят, сиреч – на прага, чувам следния въпрос и се спирам: „И какво сега, чете ли книги народът?“ „Винаги – отговаря Людмил Панайотов, – винаги.“ Обръщам се и го виждам как се поклаща с ръцете в джобовете между няколко буквени крепости. „Винаги“ – прошепвам си и аз и излизам, стъпвам обратно в реалността с Йовков том в ръката. И с един красив свят повече в главата.


Снимки: Панайот Стефанов

 

Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!