„Майка“ е сериозен завой в правилната посока за Зорница София и допринася за обнадеждаващото разнообразие в българското кино през последните години.

„Майка“ е най-добрият филм на Зорница София, което не казва много, тъй като предишният ѝ филм „Воевода“ бе един от най-лошите за последните години, сравним единствено със злополучното творчество на Максим Генчев.

Драматичен филм с горещо сърце, „Майка“ отдава почит към Елена Панайотова и нейната работа с детски театър в България и Африка. Елена се появява още в документалния филм на Зорница „Модус вивенди“ преди 17 г. и действително е впечатляващ герой, който твърде скромно е присъствал досега в публичното пространство у нас. Историята започва с проекта ѝ в Широка лъка – академия за местни сираци, които се учат да изразяват себе си чрез музика, танци и театър с маски, а след 2010 г. продължава в Найроби, Кения, разкривайки ни, че има повече от един начин да бъдеш майка.

Елена (Дария Симеонова) разбира на 32 г., че не може да има деца. Нейният партньор Леон Майер (Леон Лучев) е известен диригент, който я подкрепя, но често отсъства от страната, което тласка Елена да създаде театрална програма за сираци. Първата половина на филма се фокусира върху техните отношения и работата ѝ в Широка лъка. Изобилстват циклични сцени с неуспешни опити тя да забременее, да се изследва, а в последствие да приеме нещата такива, каквито са.

В първия си час филмът напомня на редица други български пълнометражни и късометражни проекти, с които публиката е до болка запозната. Обсесията на Елена да забременее утежнява характера ѝ и я свежда до жена, чиято фиксидея е да бъде майка, което прави някои сцени предвидими. Макар да не е по никакъв начин изключителна, тази първа половина на филма създава необходимите емоционални предпоставки за следващите събития. А това, което предстои, е действително изненадващо.

Преобладаващо вторият час на „Майка“ се развива в Африка. Снимано е на терен, с непрофесионални актьори, което, освен че създава автентичност, позволява на българския зрител да си почине от познатите родни лица, излезли от театралната ни школа. Тази екзотичност спомага да се прикрият и някои драматургични недъзи, като например нарушения ритъм и тромавите преходи между България и Кения. Човек трудно може да се ориентира как и кога Елена заминава и се връща, както и взаимоотношенията ѝ с Леон. Не се усеща добре изминалото време, което е необходимо за история, посветена на един толкова постепенен растеж.

Интересно е и решението на самия финал да се появи реалната Елена Панайотова, която се обръща към зрителите като на интервю. Малко по-рано се изписват думите ѝ, вижда се как шофира и пристига на един от фестивалите в Найроби, което е достатъчно, за да се усети величината на постижението ѝ. Интервюто не стои добре, тъй като напомня на допълнителни материали, които да се гледат извън салона, на всичкото отгоре е прекъснато внезапно с черен екран, оставяйки усещането за нещо недоизказано

Въпреки че тези препъникамъни отдалечават „Майка“ от това да бъде наистина чудесен филм, той все пак е сериозен завой в правилната посока за Зорница София и допринася за обнадеждаващото разнообразие в българското кино през последните години. С повече смели избори може и да успеем скоро да избягаме от кахърните панелни блокове, доминиращи родното творчество. А ако внимаваме и за броя думи, изговорени на английски, може най-накрая да ни номинират за „Оскар“.

Заглавна фотография: кадър от филма