„Да прави света по-голям. Да създава къси съединения в главите на зрителите. Да очарова и дразни. Да не позволява живота да бъде живян като навик.“ – това е ролята на съвременното изкуство за Правдолюб Иванов. Това правят и неговите произведения.

Мислим, че разбираме – себе си, другите, света и природата, новините във вестниците и интервютата по радиото, думите и изреченията. Но (понякога) всеки език ни е чужд. А е чужд, защото използва шифър. Искам да ви кажа нещо, да предам и преведа своя свят, затова го кодирам в знаци, в дълги върволици от думи, които човекът отсреща, разкодира повече или по-малко правилно и така до безкрай; изгубени в превода, се опитваме да прекрачим каньона на словесното.

Има обаче един език много по-непосредствен, много по-искрен и близък. Език, който разбираш веднага, без код и без шифър, без посредник и сила. Технологиите ни позволяват да комуникираме по-бързо и удобно, но колкото и да опитваме да избягаме от клишето, изкуството ни доближава отвъд физиката и нейните атоми.

Говорим с Правдолюб Иванов, един от най-успешните съвременни български артисти, точно за тези свойства на изкуството. Отвъд каталожното представяне на биографията и произведенията на твореца, опитваме се, ако не да отговорим на невъзможните въпроси на изкуството, то поне да ги поставим на масата на битието.

Правдолюб Иванов е един от двигателите на съвременната арт сцена в България още от нейните първи години. Роден в Пловдив, завършва Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ и специалност „Живопис“ в Националната художествена академия, където и преподава в момента. През 1990 г. се включва като гост-участник в „Символи и знаци“, първата изложба на група Ръб. През 1995 г. е сред основателите на Института за Съвременно Изкуство – София. Следват множество международни участия – Любляна, Сидни, Берлин, Касел, Лондон, Краков. За изкуството му австрийският куратор Валтер Зайдл пише, че „създава иронични връзки на принадлежност“.

Иронията, играта с думи и обекти, намигването към всекидневието и напомнянето, че зад него се крие и още нещо, са в основата на произведенията на Иванов. Това е изкуство, което надхвърля чисто илюстративната си функция и често провокира чувството, че разбираме какво иска да ни каже, но не можем да го облечем в думи.

„Названията са важни за разбирането на повечето от моите работи“, казва Иванов и това става ясно още при първата ни среща с произведенията. Имената на творбите са тънката нишка, която ни води в лабиринта на тълкуването. Тук може би е подходящ момент да се върнем в началото на текста и въпроса за „езика на изкуството“.

„Паралелът между език и визуално изкуство е колкото често използван, толкова и подвеждащ и грешен според мен. Грешен, защото линеарната структура на езика, последователността на неговата логика са коренно различни от внезапното въздействие на визуалното изкуство. Подвеждащ, защото ако следваме аналогията с езика, ще отидем на места където или няма изкуство, или е вкарано насила. Езикът изисква от нас да го познаваме. Изкуството се опитва да се измъкне от това да е познато“, споделя Иванов и допълва – „За да дам все пак отговор, ще цитирам Умберто Еко, който казва: Съвременното изкуство е полиглотично.“

Полиглотично и многостранно, съвремието ни поставя въпроса за „ролята“ и „мястото“ на града, на артиста и на изкуството. Пловдив е обект на търсенията на списанието и всеки път, когато говорим за него, изниква мотивът за „новостта“ на древния град. Правдолюб гледа на Пловдив като на роден град, в който обича да се разхожда сякаш е за първи път. Галерията, с която работи в България, също се намира тук - галерия „Сариева“.

Въпросът за ролята на художника, особено в годините на резки промени, които служат за платно на съвременния артист, обаче е по-сложен. Тук няма точен отговор и задачата остава с винаги отворен край. Кой и как би могъл да сложи твореца в граници?

По повод неуловимата връзка между промените и художника, Иванов споделя с характерното си чувство за хумор, че „трябва да питаме Режисьора на промените, каква роля му е отредил“. За Правдо, както го наричат приятелите, промените са много комплексни събития. Художниците в тях са малък участник, въпреки че антените им улавят това, което предстои, доста преди да се е случило. „Художникът не е огледало, защото огледалото е в пасивната роля на един обърнат образ на света. Все пак, персоната на художника не е по-важна от това, което е успял да направи.“

А „това, което е успял да направи“ Правдолюб Иванов е много. Работите му най-често включват обекти, инсталации, рисунки и фотографии с ясно изразен глас и отчетлив почерк. Произведенията стоят във вакуума на ежедневното и фантазното, без да присъстват категорично в нито едно от двете пространства. Без да прекрачват границата, те говорят много по-силно, отколкото всичко, което принадлежи на едно от тези две полета.

„Да прави света по-голям. Да създава къси съединения в главите на зрителите. Да очарова и дразни. Да не позволява живота да бъде живян като навик.“ – това е ролята на съвременното изкуство за Правдолюб Иванов. Това правят и неговите произведения.

Късите съединения, които творчеството на Иванов създава, виждаме в творби като инсталацията Never Enough от 2011 г. – срещу нас крещи черният бунт на надписа But Never Enough. Когато се приближим обаче, виждаме, че под него е калиграфски изписаното Less is More. В творчеството му нещата никога не са толкова ясни, колкото изглеждат и зрителят трябва да промени първоначалното си местоположение, да излезе от сферата на познатото, за да види „цялата картина“.

Рисунката Too Personal to Matter, в която наименованията на различни кръвоносни съдове разкриват другото тълкуване на това, което в началото изглежда като мълния е друг пример за многостранността на изкуството на Иванов. Парчетата от „счупения“ килим в инсталацията Ornaments of Endurance изграждат стълбовете между привидното, езиковото и това, което отива отвъд двете.

Тук пространството между тези три стълба е това, което ни интересува. В търсене на скрития фундамент, се връщаме към основния въпрос – защо един човек решава да стане артист? Може би всеки трябва да отговори сам за себе си, но взимаме думите на Иванов като отправна точка на размислите, чийто отговор не можем да открием в края на учебника – „Сигурно е свързано с удоволствието да мислиш света през образи и способността да правиш изненадващи връзки между тях. Заради уникалната възможност да си въ-образиш света. За да си сам със себе си, без да те мислят за социопат. Вероятно и защото е най-безопасният начин да вършиш малки белѝ и щуротии.“

Загпавно изображение: „Никога достатъчно“, 2011 г., хартиен шаблон, спрей, 70 х 240 см. С любезното съгласие на галерия Ле Герн, Варшава.