Галина Лардева
Свежестта на погледа
11/04/2022
Георги Божилов, „Композиция“, м. б. пл., Галерия Джуркови
Георги Божилов и огледалото на картината
26/04/2022

Преслава Джонджорова

Преслава Джонджорова

Оказва се, че рядката фамилия на Преслава произлиза от занаята на мъжете в рода ѝ – всички били майстори или инженери и непрекъснато сглобявали разни джунджурии. Семейната традиция продължава и тя, но с разликата, че събира думите в стихотворения. Потвърждение за майсторлъка ѝ идва от Националния литературен конкурс на името на Петя Дубарова, където през 2021 г. Преслава спечели втора награда. Още едва в 11-и клас, говорим си за наученото от и в поезията.

Пишеш много или много рядко?

Пиша рядко. Не мога всеки ден да седна и да започна да пиша, не става насила. Поне преди така си мислех.

А сега?

На творческа работилница след конкурса разбрах, че ако просто се абстрахираш от всичко останало, дори и някаква дума от сорта на „молив“ или „слушалки“, нещо, което виждаш около себе си, може да те провокира, можеш да изразиш себе си чрез нещо подобно. Допреди това винаги съм мислила, че трябва да се случи нещо или трябва да изпиташ душевна метаморфоза, за да седнеш и да напишеш нещо, но реално, ако го имаш в себе си, ако искаш да кажеш нещо, можеш да го кажеш по всякакъв начин, не е нужно да се е случило голямото събитие.

Кой е най-големият урок, който си научила от поезията?

Най-важният урок може би е да не спираш, да продължаваш. Сигурна съм, че на много, много хора, особено по-младите, които изпитват такова привличане към поезията, към изкуството, им се е случвало да казват „Направил съм това, написал съм го, не знам дали ще мога да продължа, не знам дали ще измъдря, така да се каже, нещо друго.“ Но не трябва да се подценяваме толкова. Ако е в теб, то излиза по някакъв начин, то ще избие.

В гимназията много хора пробват различни неща, след което спират, но те звучат и много еднакво. Как отсяваш кое си заслужава да се каже?

Попадала съм на много текстове, както на хора на моята възраст, така и на малко по-големи, и забелязвам неща, които дразнят читателя, и не искам да звуча по този начин. Опитвам се да се чета отстрани, като читател, а не като автор. Чета го като страничен наблюдател и редактирам.

Какво те дразни?

Клишетата най-вече.

Кажи ми някакво клише, което си уморена да срещаш. Можеш ли да назовеш нещо?

Точно конкретно не, но когато всичко е твърде буквално казано. Когато се говори например за любовта или за свободата, като се използват имената им, ето така навсякъде. Цапа се, просто се цапа. Има много други начини, по които можеш да го изразиш, без да го назоваваш, защото иначе словото не е слово, остава си приказка. Едно нещо като го чуваш, като го четеш хиляда пъти, то се обезсмисля.

А на какво се възхищаваш, кои са твоите еталони?

Възхищавам се много на иронията. Например Иван Ланджев добре борави с нея като поет. Харесва ми също така описанието на душевната болка чрез физическата, нещо което например Димана Йорданова прави, което ми е направило впечатление. Просто различното, да не става въпрос само за емоцията като самата емоция, да се представи през картини, които малко от малко са близки до нас.

Кое за теб е по-съзидателно в поезията – доброто или лошото?

Лошото винаги може да те научи, лошото в поезията по-скоро е описано чрез болката, чрез тъгата. Това може би е най-голямото вдъхновение, но и мотив да седнеш и да напишеш нещо.

И при теб ли е така?

Може да се каже, да.

Какво би казала на някой много скептичен към поезията човек?

Бих казала, че има какво да открие там, има какво да види за себе си, защото всяка качествена литература, независимо дали е поезия, или проза, е слово и това е огледало за всеки един от нас, всеки може да се намери там, стига да иска, стига да има очи да види.


Още от рубриката „Все още млади“:

Мартин Касабов

Георги Грозев

Велислав Балдев-Lyon Visuals


Заглавна фотография: © Преслава Джонджорова, личен архив