Изграждането на поетичния глас на Преслава Виденова минава през дълъг низ от житейски събития, срещи и признания, за да се стигне до първата ѝ книга „Постоянна експозиция“ (ИК „Жанет-45“, 2021) – един от онези добре дестилирани дебюти, които ни впечатляват със зрелостта си и ни оставят жадни за още.

Живяла си в три много различни държави, но се връщаш в България. Това прибиране в езика ли е

Преслава Виденова: Да, определено е свързано с езика. Може би най-фината система за съпреживяване на света, именно това е езикът. С всички свои сложни конотации, носител на определени артефакти на паметта, които мога да обвържа само с България. Вярвам, че човек резонира с мястото, на което е израснал и на което се е посветил творчески, особено когато става въпрос за поезия на конкретен език. Така че, да, имам привързаност към българския и съм изключително взискателна към езика си. Да не можеш да досегнеш същите значения в ареалите на чужд от родния си език, независимо от възможността интуитивно да уловиш нюансите у изказа на събеседника си, може би те развива като различна персона. Исках да си възвърна пръстта, българският ми дава благодатна почва и невероятен хоризонт за разсъждения и писане.

Дълъг ли беше пътят до книга?

От много ранна детска възраст започнах да изграждам пристрастие към тоновете, към мелодичността, към интонациите в езика ни. Начинът, по който общувах с дедите си, с родителите си, с брат си, с връстниците си – всяко от тези проявления на езика е различно и само по себе си. Пак, придържайки се към основната си ос, но давайки невероятно богатство от различни форми на изказ.
Различни и сами по себе си звучат и четирите части на книгата.

Да, за мен пресъздават естествения жизнен цикъл на личното развитие. Тръгвайки от генезиса на паметта в чисто битов контекст, впоследствие през развенчаването на света на идеалите, падането в малко по-еклесиастки размисли за края. Това определено е неизменно последващо началото на детето, което гледа без особен вътрешен коректив, възприема и се повлиява емоционално. Може би апокалиптичните визии на втората част са свързани тъкмо с отделянето от необремененото чисто съзнание, след което има отдръпване – минималистичен и рязък директен изказ. Бих казала кратко отшелничество, доста скептично, за да се стигне до тленния разпад. Вероятно така протича на базово ниво едно човешко съществуване.

Корицата също е твоя. Как си помагаш с фотографията в поезията?

Визуалните ми авантюри отново са следствие на уклона към наблюдението. Човешката психика се предопределя от това, към което навикваме да насочваме вниманието си. Чрез двойната експозиция исках да подчертая по-рефлексивното съдържание на стихосбирката. Може би в ограничения миг на улавяне на всички образи, които стават част от структурата на стихотворенията и ме преследват до края на творческия ми процес, съм се стремила да осветлявам максимално прецизно различни части на вътрешната психическа природа на една личност. Една личност, която се търси и се намира в своите външни отражения и персонификации, каквито биха могли да са близките на всеки един от нас.

СЛЕД БИТКАТА
На Марин Бодаков

в онзи проклет прокълнат четвъртък
открих паднал в тревата бял офицер –
жертван военнопленник
от детска игра на шах.

Положих в дланта си свалените му доспехи.
Затърсих магнитния постамент.

Припомних си как една сутрин
войската на белите бе изчезнала
от играта на брат ми.

Преобърнали всяко скривалище в къщата,
уличихме съседските генерали
в предателството.
Оттогава не сме побеждавали възрастните.

След година попаднах
на първата дезертирала фигура –
не стоеше изправена.

Не разбрах откъде ми ги връщаш,
приятелко.
Не успявам да вдигна заслон за отпора им.

Заглавна фотография: Преслава Виденова © Станислава Върбанова