Нула32 из призрачните декори на пловдивския футбол

Времето в този град е спряло, както някои местни не особено скромно обичат да изтъкват. Спряло е и за пловдивското битие на най-великата игра. Но както и в общия житейски план, така и във футболния, „безвремието“ е нееднозначно явление, чиито парадокси водят до романтичен плен или болезнена фрустрация. Така например никой не може да оспори, че пловдивското футболно съперничество (в съчетание с двубоя по трибуните) е най-наелектризиращото и непредвидимо в страната. През второто десетилетие на XXI в., то успява да те върне в онези времена, в които пловдивския футбол е бил общностна кауза, страст и битка, а не просто ред в телевизионната програма.

От друга страна, тази ретроспективна немислимост е в състояние да се трансформира от симпатична енигма в отблъскващ абсурд, когато се вгледаш в нейните призрачни или, още по-лошо, липсващи декори. И ето как въображаемата разходка из съвременните пловдивски арени отново ме доведе до странния въпрос – защо през II в. Филипополис е разполагал с 30-хиляден стадион, а през 2019 г. полуразрушеният „Локомотив“ със своите 12 000 места е най-голямото функциониращо спортно съоръжение в града? Нека заедно потърсим отговора.

Игрище „Ботевъ“

Не, не става дума за „Каменица“ и „Източен“ №10. Тази история е различна и по-вдъхновяваща от настоящото състояние на „Колежа“:

С протокол №59/20.11.1925 г. пловдивската община отпуска на спортен клуб „Ботевъ“ 36 дка земя в кв. „Ухото“. За няколко месеца, със собствени средства (май трябва да се позамислим, ботевисти…) клубните деятели успяват да организират построяването на игрище, което е открито на 26.05.1926 г. Година по-късно – на деня на Ботев, ръководството поставя пред стадиона бюст-паметник на своя патрон – първият негов паметник в града изобщо. Поканеният на откриването сподвижник на Ботев – Иван Андонов коментира мястото на паметника: Съдбата е определила на това място да стане игрището, което да носи името на певеца на свободата. […] През Априлското въстание, когато в град Пловдив имаше докарани заловени въстаници, […] точно на това място ги избиха и то е напоено с тяхната кръв, върху която днес виждаме огрян от слънцето каменния лик на идеолога на онази величава борба за свобода.

Атмосферата на това място вероятно наистина е особена, защото клубовете, домакинствали там, завоюват първите две от общо четирите национални титли, спечелени от пловдивски тимове – първата е тази на „Ботев“ от 1929 г.

През 1949 г. построеният от ботевци стадион им е отнет – „народната“ власт преценява, че той ще се ползва от „Динамо“ (по-късно „Спартак“). Вече споменатата харизма на игрището очевидно повлиява и на спартаклии – те се превръщат в един от най-силните отбори в България – през 1958 г. са първите, донесли Купата на Съветската   армия в Пловдив, а през 1963 г. печелят и титлата на страната, оставяйки на второ място прогонените от „Ухото“ ботевисти. След поредното реорганизационно решение на комунистите – обединението на „Ботев“ и „Спартак“ през 1967 г., славният стадион не вижда елитен футбол в продължение на десетилетия.

През 90-те, по време на краткия престой на спартаклии в „А“ група, трибуните в Кючук Париж отново се пълнят, за да опустеят трагично в следващите години. От споменатия период са и плановете за превръщане на стадиона в „Пловдивския Лофтъс роуд“. Те завършват с разрушаването на една от трибуните и преустановяване на ремонта поради фалита на клубните спонсори.

Без собствениците на клуба или общината да правят каквито и да е съществени подобрения по него. Съоръжението приютява агонизиращия из долните дивизии „Спартак“, а през 1999 г. получава името на най-голямата легенда на кючукпарижани – Тодор Диев. В тези времена, игрището остава като една тъжна отломка от миналия век, за да опустее напълно през 2016 г., когато „Спартак“ формално прекратява съществуването си.

Към днешна дата клубът е пререгистриран, а новите собственици са заявили големи амбиции за реконструкция на съоръжението. Единствено можем да се надяваме тя да не завърши като други два ремонта, за които ще стане дума.

Под комина на Захарната

Без това малко стадионче, открито на 30.05.1943 г., останалите игрища в града вероятно биха посивели, лишени от блясъка на мнозина от героите на пловдивския футбол.

Сгушеният под комина на Захарната фабрика терен е буквално като изваден от, на пръв поглед, банален филм с футболна тематика. От една страна, обстановката е  откровено шокираща за възприятията на модерния фен. Като започнем от извадените чимове по игрището, минем през неудобните бакелитени седалки и стигнем до преминаващия на метри от източната трибуна влак. Същевременно това място е дало на футболна България безброй красиви моменти. Именно от Кършияка за голямата игра са тръгнали едни от най-известните родни таланти – включително носителят на „Златната топка“ – Христо Стоичков.

Условията на стадион „Марица“ днес са все така потискащи в очите на обикновения наблюдател, но въпреки това родителите не спират да записват децата си в магическата жълто-синя школа, а бойкият тим на кършиякалии защитава честта на квартала и града, макар и във „В“ група.

„Голямата къща“

Капацитет от 55 000 души, единствените двуетажни трибуни в България, представляващи част от някога най-голямото спортно съоръжение на Балканите. Това е кратката визитка на едно от най-тъжните места в Пловдив. Място, чиято тишина болезнено тормози слуха на всеки пловдивски привърженик.

Стадион „Пловдив“ е открит на 09.09.1954 г., каквото име носи в продължение на няколко десетилетия („9-и септември“). На него пловдивските клубове изиграват едни от най-впечатляващите си двубои – именно там „Ботев“ успява да победи „Реал“ Сарагоса, „Барселона“ и „Байерн“ Мюнхен. На легендарното игрище, „Спартак“ се изправя срещу „ПСВ“ Айндховен и „Бенфика“ на Еузебио, а „Локомотив“ във втори пореден мач (след първата среща в Торино) остава непобеден срещу „Ювентус“ през 1965 г.

Голямата къща, както стадионът е наричан от феновете, често пъти е арена и на дерби мачовете между пловдивските тимове, а също и на много епизоди от голямото съперничество между най-популярните клубове на Пловдив и София – „Ботев“ срещу „Левски“.

В края на комунистическия режим започва мащабен ремонт на съоръжението, който трябва да го направи не само най- големия, но и най-модерния стадион в България. С идването на промените се оказва, че средства за довършване на реконструкцията няма. Вече поръчаните прожектори светват на „Народна армия“ в София, докато мракът и тишината бавно, но неумолимо обхващат Голямата къща, на която официални срещи не се провеждат вече почти четвърт век, т.к. законът не допуска организирането им на стадиона в това му състояние.

„Колежа“

„На стадиона край Бирената фабрика „канарчетата“ изиграха силно второ полувреме и успяха да...“

Повече никога няма да чуете подобна фраза в спортните репортажи. Както фабриката, така и стадионът изчезнаха от градския пейзаж, а заедно с тях, май и значителна част от детството ми… Ботевистите очевидно са орисани в немалки периоди от историята си, включително понастоящем, да скитат из българския футбол без собствен дом. „Немили, клети, недраги“, ако трябва да използваме езика на техния патрон. А ето как приключват предишните им неволи:

След като през 1950 г., „благодарение“ на статуса си на „военен“ отбор, „Ботев“ по административен ред, за пръв път, попада във второто ниво на футбола ни^[1], в началото на 60-те години, сътрудничеството с войската донася и съществена полза на клуба. През 1959 г., на мястото, където се е намирало футболното игрище на католическия колеж „Св. Августин“^[2], започва изграждането на стадион „Христо Ботев“. Проектът е на известния архитект Антон Каравелов, а реализацията се осъществява от строителните части на пловдивския гарнизон. Новият дом на „канарчетата“ е открит на 14.05.1961 г. с приятелска среща срещу румънския шампион „Стяуа“. Домакините печелят с категоричното 3:0.

Изграждането на стадиона сякаш поставя началото на един от най-успешните периоди в историята на клуба. Още на следващата година, „Ботев“ печели националната купа и постига рекорд за тогавашния български футбол. „Канарчетата“ са първият български тим, достигнал четвъртфинал в европейските клубни турнири – в турнира за КНК^[3], те се изправят срещу носителя на трофея — „Атлетико“ Мадрид. На мача в Пловдив (27.02.1963 г.), пред 40 000 зрители (при официален капацитет на ст. „Христо Ботев“ от 35 000) българите завършват наравно с испанския гранд, който обаче след победа в Мадрид продължава напред.

„Колежа“, както често е наричан от ботевистите, в следващите години се превръща в един от най-посещаваните, а поради това и един от най-негостоприемните стадиони в България. Любопитен факт е, че в шампионския си сезон през 2004 г., градският съперник „Локомотив“ също домакинства там, макар и само в една среща – срещу „Родопа“ Смолян – по-долу ще стане ясно защо.

През 2013 г. започна реализацията на мащабен проект, който предвиждаше построяването на изцяло ново футболно съоръжение. Първоначалният подход на поетапно изграждане на всяка една от трибуните бе изоставен с цел по-бързото завършване на строежа. Въпросното „ускоряване“ доведе до това, че след фалита на основния спонсор на клуба и преустановяването на строителните дейности. Вече 6 години „Ботев“ е без собствен стадион и играе срещите си на тренировъчно игрище в покрайнините на града…

„Лаута“

„Най-модерният“ за пловдивския футбол стадион – „Локомотив“ – е открит в парк „Лаута“ през 1982 г. Първоначалният му капацитет е 24 000 души. Вероятно поради политическите промени и произтичащата от тях липса на средства, част от трибуните му години стояха без седалки. Голият бетон, поне за мен, правеше атмосферата в дома на градския съперник още по-тягостна.

Една особена случка на „Лаута“ в пълнота илюстрира парадокса на пловдивския футбол, за който говорех в увода си. През 2004 г. „Локомотив“ спечели единствената си шампионска титла, като домакинстваше на едноименния пловдивски стадион. Месец преди края на сезона, северозападната трибуна на съоръжението се срути – за щастие не по време на някой мач. Това принуди черно-белите да изиграят следващото си домакинство (срещу „Родопа“) на омразния за феновете им стадион „Христо Ботев“. Впоследствие „Локомотив“ довърши сезона на Лаута, но състезатели и привърженици трябваше да празнуват най-големия успех в историята на клуба сред отломките на собствения си дом.

През следващите години североизточната трибуна също бе разрушена – този път по инициатива на клуба, а „модернизацията“ на стадиона на локомотивци се изрази в поставянето на нови седалки върху източната трибуна и монтирането на осветление…

Това е краткият очерк за „материалното състояние“ на пловдивския футбол в съвремието. То е наистина впечатляващо. Градът разполага с най-големия стадион в страната, но когато местните тимове участват в европейските турнири, домакинстват в Бургас или Ловеч… За да е пълен парадоксът, през май 2019 г., почти 20 000 пловдивчани гледаха „най-големия мач в историята на града“. Той обаче се игра в центъра на… София. Но истински смутени от това развитие всъщност бяха единствено софиянци. Що се отнася до пловдивчани – за тях декорите никога не са били от съществено значение. Емоцията от пловдивската игра е така приятно заслепяваща, че твърде рядко ги забелязваме. Още от времената, когато топката се е търкаляла по плаца на 9-и пехотен полк… |32

^[1]          В края на 1949 г. се провеждат регионални квалификационни турнири за определяне на участниците в бъдещата „А“ група. „Ботев“ печели една от двете квоти за Пловдив. „Централният дом на народната войска“ (ЦДНВ, по-късно ЦДНА и ЦСКА) обаче не успява да стори същото в софийския турнир. Военното ръководство намира „блестящо“ решение – вместо „Ботев“ в „А“ група ще играе общонационален армейски отбор – „Народна войска“. В него са включени всички състезатели на ЦДНВ, провалили се в квалификационния турнир, и само един играч на „Ботев“…

^[2]          Именно там играел официалните си срещи „Ботев“, преди изграждането на клубния стадион в кв. „Ухото“ – вж. по-горе.

^[3]          КНК – Купа на носителите на купи.

Тексът е публикиван в шестнайсетия брой на сп. Нула32, излязъл на 14.06.2019-а Защо... Градът е футбол?
Паметта на битката
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!