29. In situ

Какво ли още имат за казване тези уморени стари камъни и мраморни колони, натежали от метафори? Какво ли още спи под тях и чака своя втори шанс да напомни за себе си? Колко ли още древни улици лежат под модерните ни градски лабиринти? И наистина ли ние сме с предимство на кръстовището на времето?

За живите паметта на този град е къса – / като лопатка на археолог – гласи стихът на Добромир Тонев – Сякаш мъртвите ще ни свършат работата / Сякаш да си жив не е история (1990 г.). Съвременният град обаче се развива за живите. Невинаги може да се внимава с мъртвите, научаваме в подготовката за броя, при все че едва ли някога ще им се издължим – така измамно горделиви сме с делата им. Сякаш имаме правото, сякаш има какво още да свършим? Дали късогледството, за което говори поетът, не е ключ към азбучната истина в археологията и може би най-голямо човешко откритие – съзнанието колко преходни сме всъщност, колко маловажни са мечтите и страховете ни, колко нищо не значат опитите ни да си обясним нещата. Или повече е плод на разочарованието му от града, който вечно закъснява да почете навреме достойните си граждани? Уроците са ненаучени и днес.

In situ е първият ни брой, посветен специално на археологията, но ровенето в миналото е неизменна част от редакционната задача на Нула32.