Първа, мръсна и последна

Няма да казвам, че сякаш е било вчера, защото не беше. Не съм сънувал, нещо не мога, но със сигурност спях. Елементарна вечер, утре щях да стана и да си продължа живота. Телефонът изпищя, чух гласа на Гринго: „Копеле, долу съм, аре слизай!“. Сложих дънки и тениска, обух се и по хукнах. Вече съм пред входа – гледам колата, прозорците ѝ кънтят. Mindfields на Prodigy оглася цялата махала. Запътвам се бавно към него, искам да видя кой прозорец ще светне. Последният етаж, естествено. Те продължаваха да чакат дъщерята, която никога не се прибра. Влизам и намалям музиката. Гринго не изглежда добре. Питам го какво става, щял да ми обясни като пристигнем.

Летяхме ниско по улиците. Мислех си за смъртта. Сега сме двамата, стрелката бута сто и двадесет. Улицата прелива от неравномерно паркирали коли, с които се разминаваме по-скоро на късмет, отколкото на умение. Ще пресечем три кръстовища със същата тази скорост, без дори да се сетим да спрем. После Шишман ще свърши, Гринго ще набие камшик на колата и ще връхлетим следващата улица. До края на албума остават двадесет и четири минути. Всяка от тези песни може да ни е последната. Имаше митология в нашия сюжет – да си тръгнеш от тоя шибан свят, докато слушаш Prodigy. Само дето тая вечер бяхме безсмъртни. Както обикновено.

Хубаво е поне веднъж годишно да се окажеш на ръба. Иначе няма сила, дето да те накара да си направиш ревизия. Къде се намираш, защо си тук и какво те чака. Последното попада в утопичната графа, но другите две са прости като живота. Седнахме в единствения бар, който работеше. Уиски. Известно време мълчахме и наблюдавахме останалите. Утре щеше да е вторник, не разбирахме как тия хора след малко ще отидат на работа. Съответно с годините разбрахме. Помълчахме още малко, Гринго се изкашля и каза: „Мацката иска да се оженим, копеле“. Погледна ме с празни очи на недоумение, сякаш току-що го беше чул. Аз му отвърнах със същите, понеже не можех да повярвам, че наистина ме е вдигнал за такава тъпотия. Смяхме се. Дълго се смяхме.

София нямаше потекло. Тя беше мацката, която никой не забелязва. Мрачна, с болно бяло лице. В прашните ѝ дрехи личеше мъка на отминалото време. Тя се бе затворила в спомена за аристокрация и скъп парфюм. Живееше сама в огромната си къща, хранеше единствените си приятелки – котките и понякога ходеше на театър. В нейния дом се случваше нашата свобода. Всеки имаше по една София. Купувахме бутилка бяло вино, задължително совиньон, понеже бяхме решили, че джентълмените това пият, завирахме се с момичетата по вътрешните дворове, където им разказвахме половината истории на Керуак, Хемингуей и Ремарк. След Папа бяха готови, но Ремарк уважавахме прекалено много, че да го пропуснем. После се напивахме, правихме секс. Накрая се обичахме. Главите ни бяха заплетени, градът беше семпъл.

Сега джентълменът е улеснен и съответно му е много трудно. Не може да избере пътя си, понеже навигацията го овиква. Не може да се изгуби. Не може да изведе мацката, без да ѝ е писал романи един месец. Не може да седне в малоумния вегански ресторант, без да запази маса. Не може да заведе мацката в някой бар, без да си остави половината заплата. Не може да се бие за мацката, когато някой кокаинов герой я закачи първо, понеже тя не си струва и после, защото ще си измачка ризата. И накрая, ако въобще се стигне до там, София се съблича пред него, казва му да вземе каквото реши, а той стои и не може да го вдигне. Главата му е семпла, това имам предвид.

Сигурно ще ме разбереш погрешно. Нормално, звуча като истинско софийско копеле, а не съм. Валентин Пламенов беше. Аз само пораснах тук. Заради София смесих толкова комплекси, сигурно и Фройд няма да ме приеме като пациент. Тя ми беше гадже, майка, сестра, мащеха, детегледачка и т.н. Аз не принадлежа на този град. Когато исках да се махам, се махах. Когато исках да се връщам, се връщах. Моят град не е особен, в него има грозни и красиви сгради, бързащи хора, пазари и тротоари. Има тъпи путки и жени, които ще те откъснат от реалността. Няколко години по-късно с Гринго хвърчахме по улиците. Иначе щяхме да закъснеем за сватбата.|32

Джиджи е автор на DRAFT. Списанието на няколко сбъркани глави, което ще излезе тази есен. Търсете го.
Фотография: Константин Радев