Един работен ден
януари 12, 2017
Реалността е занимание самотно*
януари 20, 2017

Пътят на Тюхе

II-ро място в конкурса „(Не)възможното тук“

Защото където тялото е, душата не иска да присъства, а където душата е – тялото не може.

Историческият разговор за невъзможността да бъдем тук е разговор за Оскар Грьонинг. Той е 93-годишен мъж, който като 20-годишно момче е бил надзорник в Аушвиц. Сега е обвинен в съучастие в убийството на около 300 000 души. Той е косвен виновник, виновен е, че е бил в онова „там“ с част от себе си, но не със съ-знанието си, не в силата си да не бъде част от механизъм.

Защото историческият разговор за невъзможното тук е разговор за нацисти, комунисти, за войни, за задействани от другаде механизми, но най-вече е разговор за човешко робство, за съзнателно робство.

Историческият разговор за възможното тук е разговор в оксиморони, за реален идеализъм, за индивидуализъм, в който няма егоизъм.

Процесът срещу Грьонинг е процес, който се опитва да направи възможно изкупуването на една невъзможна вина, да запомни една невъзможна памет в друго време, на което не принадлежи. Невъзможното тук е парадокс, то е във формулата memento mori – помни, че си смъртен, то е в двете лица на паметта – не може да се живее, ако не се помни смъртта, но помнейки смъртта, невъзможно се живее.

Вината също е невъзможна тук, защото тя винаги е историческа, винаги е от минало. А „тук“ съдържа единствено сегашността. Миналото е невъзможно тук.

Литературният разговор за невъзможното тук е разговор изобщо за литературата, за театъра, за подражанието, за изобразяванетото, разговор за ехото, за другостта, за копнежа по нея. Защото невъзможността да бъдеш тук е в желанието да избягаш и в неспособността да останеш. Литературният разговор за невъзможното тук е разговор за дезертьорство, за абдикация, за абортиране. Разговор за хюбрис- да си надменен към боговете, да отхвърлиш нещо, което ти се дава, да сгрешиш в оценката си.

Литературният разговор за невъзможното тук е разговор в стихове, „за разплискан до дъното свят“ (Набоков), за Саломе, която причинява смъртта на пророка Йоан (Оскар Уайлд), за монах, който се дави, защото се влюбва в русалка (Пушкин).

Обикновеният разговор за невъзможното тук е невъзможен, защото той е злободневен, журналистически разговор, за бежанци, за политическа реалност, за религиозна нетърпимост и радикална религиозност. Обикновеният разговор за невъзможното тук е обществен, публичен и социално битов. Обикновеният разговор за невъзможността ни да бъдем тук неизбежно би станал идеологически, донякъде комунистически и със сигурност популистки. Защото този разговор всъщност е същностно необикновен, частен разговор, до голяма степен негоден за каквато и да е публичност, невъзможен за публикуване и също толкова метафизичен и невъзможно цял, колкото текст от „Метафизика“-та на Аристотел. Защото той всъщност е изцяло интимен, всъщност дори не е разговор, защото е признание. Нелеко и много лично- че невъзможното тук съм всъщност аз сега. Че аз, тук, сега сме едновременно невъзможни, което ни прави по отделно липсващи.

Невъзможни сме, когато тялото е тук, а душата е там, защото където тялото е, душата не иска да присъства, а където душата е – тялото не може. Така азът остава сам.

Възможното тук е щастието.

Щастието, осъществено чрез триединството. Това, за което всъщност се молят – езическото тюхе, християнското богоявление.

То е във философския поглед, в един много стар прочит на богинията на съдбата, не като страна на монета, а като път на щастието, баланс между крайностите, третият път, този, който е по средата, без да е посредствен и на тълпата, а строго личен.

Невъзможни сме в дуалност, невъзможни сме в крайност, необходимо ни е триединство. Невъзможното тук е носталгия по онтология, по смисъл.

Формулата обаче е сгрешена. Мястото е време. Тук всъщност наистина е сега. Щастието е в целостта на тук и сега, в обитаването на времепространството. Така аз в сливането на времепространството, оставам да търся третото – което прави азът възможен, тоест за себе си усещащ се цял.

Възможни сме тук, когато искаме, мислим и казваме едно – в истината, когато сме цели, защото тогава уцелваме път, който припознаваме като наш и който наричаме възможен.