Има сбогувания
като петно на покривката.
Придърпваш чинията върху него,
докато другият не е забелязал.
Мислиш единствено за това.

Марин Бодаков

Интервю с баща, репортаж от църква или първи етаж на болница, отразяване на нова стихосбирка в стилистиката на жълтите медии и т.н. и т.н. Във Факултета по журналистика Марин Бодаков беше преподавателят, който даваше едни от най-трудните задачи за домашна работа, от които сме научили може би най-много за жанровете. Затова и не се стреснахме, когато веднъж ни заръча да напишем некролог. Не поради лош вкус, а от яд и съжаление. Мъчно му беше, когато при кончината на някой голям се отбива номера като се препечатва една и съща биографична бележка и дотам. Сякаш животът на човек се изчерпва с тези няколко реда длъжности и награди. Затова при внезапната новина за смъртта на Марин Бодаков почувствахме, че сме длъжни да не го разочароваме, поне не и в това домашно, и да си спомним за него като негови студенти, каквито винаги ще си останем. Беше ни подготвил.

Четем старите си текстове за университета и се маем на усилието му да търпи несигурностите и клишетата, които сме бълвали в изобилие в т.нар. учебни редакции. Беше от малкото преподаватели, които не правеха компромиси с класовете и от които студентите извличаха реални ползи. Знаеше, че специалността има своите трески за дялане, но никога не си позволяваше да обезсърчава аудиторията. При все задушливия въздух отвъд Ботаническата градина. Обръщаше внимание на всички, питаше ни кое е красиво според нас, интересуваше се кое е и кое не е в съгласие със съвестта ни. Бързо опознаваше грешките и демоните ни, но никога не ги изваждаше наяве. Не пропускаше да ни смъмря елегантно, така че и ние понякога да не разбираме, но да ни кара да се стараем още повече следващия път. Всеки имаше лично отношение към него, защото първо той го беше демонстрирал. Уважаваше ни.

Канехме го на купони и рожденни дни, понякога приемаше. Беше любопитен. Макар и да скъсяваше дистанцията и понякога да се шегувахме един с друг, много от нас никога не му заговорихме на „ти“. Не сме на същото ниво, колкото и да ни теглеше нагоре. 

След дипломирането продължихме да общуваме покрай Нула32. Ценеше списанието и конкретно, че го издаваме на хартия, встрани от сладкопойните сирени на дигиталните свят, в който общо взето всичко минава. Казваше, че текстовете, които пишем и публикуваме, са „старомодни“, в добрия смисъл на думата, че с тях не ухажваме модните звезди на културния подиум, а влизаме в дълбочина. Дълбочината, която беше толкова важна за него. В речника на Марин Бодаков поезията беше все по-често единствен източник на дълбочина, на който можем да разчитаме, затова и винаги ни пожелаваше стремежа към нея. 

Дълбочината, която проявяваше в неуморното си ходене по буквите, и която издигаше професията високо, която ни учеше, че понякога е хубаво да мълчим. Но не като признак на слабост, а като отказ от власт и демонстрация на майсторство, от което, по стиха на поета, имахме късмета да отчупваме парченца. 

Светъл път нагоре, майсторе...

Два живота

За да съм честен,
все по-често отвръщам с „не знам“.
Прибрах удивлението
при перилните препарати,
смирението - при ножовете.

Обич
 
Помня този човек,
раната му като кораб,
корабът му като завивка,
завивката като мочурище,
мочурището като звезда
и звездата като рана.
Човек като човек.

***
разговорът ще продължи
никой няма да стане и да запали лампата
никой няма да се сети за лампата
докато новогодишната нощ падне завинаги
докато спрем изобщо да се виждаме 
нищо особено, просто по работа
разговорът в кухнята
ще продължи

Марин Бодаков