Tримата седяха на масата и вечеряха безмълвно. Тишината изпълваше цялата къща, достигаше всяко ъгълче, постояваше за малко там, а след това се връщаше, двойно по-оглушителна. Всички сувенири по секциите, снимките с едно и също момчешко лице, вазите с изкуствени цветя, дори лампите, стояха някак странно, като че винаги се бяха намирали на тези си места и може би никой никога нямаше да ги премести. Георги съсредоточено гледаше в чинията си, сякаш там се случваше нещо изключително важно, което в никакъв случай не биваше да бъде пропуснато. Надяваше се тази вечер да не се налага да води обичайния семеен разговор на маса, от онези, които никога не завършваха добре за него. Понякога успяваше да се нахрани бързо и да се изниже, необезпокояван от родителите си. Но не и тази вечер.

- Писмото от медицинския университет пристигна, ако не си забелязал. Приели са те.

„Започна се“, помисли си Георги.

- Разбира се, че забелязах. И това е страхотно. Но знаеш, че аз няма да уча там, татко – отвърна той и твърдо вдигна поглед към мъжа отсреща.

- Чудя се как не разбра, че от изкуство не се вадят пари в днешно време!

- А знаеш ли какво се чудя аз? Как така и не проумя, че никога няма да тръгна срещу самия себе си, за да бъдеш доволен ти! – Георги стана рязко от масата.

- Правиш голяма грешка, сине. Действай както решиш, но знай, че от мен подкрепа няма да получиш – бяха последните думи на баща му.

Георги насочи тъмните си, настоятелни очи към майка си. Тя сведе поглед и не каза и дума.

- Добре – отвърна той и излезе от стаята, затваряйки вратата зад себе си.

Това беше последният им подобен разговор. След няколко месеца Георги замина. Баща му не дойде да го изпрати.

Успоредно с медицинския,  той беше кандидатствал и в университет по изкуства в Мериленд. И го бяха приели, с пълна стипендия. Установи се там, стана един от отличниците на курса. Запозна се с Грейс, с която на третия месец от пристигането си заживяха заедно. Георги намираше срещата им за съдбовна, смяташе, че е било невъзможно да се разминат онази вечер в парка. Навън бе студено, потискащо мрачно, а в слушалките на Георги бумтеше песента “Impossible”. Изведнъж забеляза на една пейка нечий дъх, който излизаше на кълбета, а след това се разпростираше и изчезваше в тъмнината. Беше момиче с коса, прихваната в кок. В ушите ѝ също имаше слушалки. Момчето махна едната от своите и инстинктивно я попита коя песен слуша. Без да казва нищо, момичето вдигна телефона си и му го показа. На екрана се появи името на песента, а на лицето на Георги се изписа усмивка. „Невъзможно“.

Животът на Георги вървеше добре, доколкото добър можеше да бъде животът на студент, на един океан разстояние от родината и разговарящ от време на време само с майка си. Понякога тя звънеше, но телефонните обаждания не продължаваха повече от две-три минути. Случваше се момчето да се сети за баща си, но тези мисли бяха толкова далечни, че лесно се разсейваха дори при звука на микровълновата.

Беше 23-ти декември, рожденият ден на Георги. Бе предвидил да го отпразнува с Грейс и близки приятели от университета. В ранния следобед  телефонът звънна. Обаждаше се негов много близък съученик, за да му честити. Георги с радост се заговори с него, имаше толкова много да му разказва. Двамата се смееха и си спомняха отминалите времена. И тъкмо Георги мислеше да затвори, когато приятелят му сниши леко тон, сякаш се готвеше да каже нещо изключително тревожно и неприятно за самия него.

- О, и много съжалявам за болестта на баща ти. Никой не заслужава подобна съдба.

Съзнанието на Георги се замъгли. В главата му се появиха безброй образи   – той, родителите му, всички онези разговори и скандали, отношението на баща му след това, или по-скоро липсата. Коленете му омекнаха. Не чуваше нито себе си, нито какво приятелят му от отсрещната линия говори. Успя да отсее само една дума. Рак. Смотолеви набързо нещо и затвори телефона. Загледа се в една празна точка за секунда. Всички последвали действия извърши, без да се замисля. Веднага купи самолетен билет. Написа бележка на Грейс. Нахвърля някакви дрехи в куфара. Няколко часа по-късно вече пътуваше към България.

На сутринта на 24-ти Георги се намираше пред къщата, в която беше израснал. Дланите му бяха влажни, пулсът му беше ускорен. Позвъни на вратата, но никой не отвори. Отключи. Домът беше празен. Бавно обикаляше стаите една по една. Във всяка се задържаше за няколко минути, сякаш му отнемаше определено време да си спомни всичко, преживяно в нея. Нищо не се бе променило, но  къщата му се струваше някак по-неприветлива, сякаш не беше готова да приеме бившия си обитател. Георги извади телефона си и видя колко много обаждания от Грейс беше изпуснал по време на пътуването. Избра номера ѝ и зачака.

В малката им квартира в Америка мобилният на Грейс иззвъня и я събуди. Най-после! Сега можеше развълнувано да разкаже на Георги за двамата непознати, които спяха в съседната стая. Бяха се появили в ранния следобед да го търсят. От малкото думи, които знаели на английски, бе разбрала, че са родителите му. Събрали последните си спестявания, за да долетят тук. Искали да прекарат за последен път празниците като цяло семейство.

Георги се отпусна облекчено назад. Помисли си как през целия му живот се беше разминавал с родителите си, я с вижданията им по някоя изключително важна тема, я с вкуса им, а и с доста от разбиранията им за живота като цяло. Но такова разминаване – на два полета над океана – никога не бе си и представял.

Качвайки се на самолета обратно за Америка, той не знаеше, че точно пет месеца по-късно щеше да му се наложи отново да се върне в България, за да присъства на погребение в живота си. Сега искаше единствено да успее да се върне навреме, за да каже на семейството си „Весела Коледа“ и още няколко много важни неща.