В махалата. Който работи, се прибира някак по-рано. Който не работи, си е развълнуван от обяд малко повече от обикновено.

7 септември

Да започваш деня си от сутринта – съвсем не е готино. На няколко пъти опитвах… Ужасно потискащо е – в един момент пред теб остават шест часа светла част от деня, а ти вече си изморен. Какво да правиш с толкова много време? През деня то тече ужасно бавно. Вечер е друго. Независимо дали спиш, или будуваш, вечерите винаги се усещат по-кратки. А тази муха вече седмица се опитва да излезе през стъклото, не усеща ли, че няма как да стане, що продължава да се блъска в него? Шантава работа. Някой ден ще я убия, да си знае. Единайсет и трийсет, май трябваше да ставам. Има нова кафемашина пред другия вход, трябваше да се пробва, а и ако някой си е забравил рестото.

Станах, взех си дрехите от стола и излязох. Обичам тези сутрини в махалата – още не е прекалено горещо, по сенките дори може да ти стане хладно, вече са се прибрали хората с кучетата, учениците са на училище, бабите и дядовците по пейките не вдигат много шум и най-накрая ти остава време за себе си и имаш възможност да се огледаш, да се замислиш, да послушаш саундтрака от автомобили в далечината, нечий флекс, тупане на килим и кучешки лай…, поне докато не дойде някой познат за запалка, а след това за цигари и ако си отиде, без да ти поиска пет лева или да звънне от твоя телефон, понеже неговият е спрян, значи имаш късмет.

Чакай, че се отплеснах. Та, хубава е махалата в това време от деня! Глупости приказвам, хубава си е изобщо! Гледай бабите пред блока – всеки ден стават и излизат отвън като по команда – без фейсбук, без телефон, нещо ги дърпа навън, да погледат още малко небето. Всичките ги познавам, а и те ме познават. Преди разправяха, че съм наркоман, ама вече явно им омръзнах и просто ми се усмихват. Дали ме мразят затова, че ще живея повече от тях, аз наистина бих се мразил. Гледай около тях и махленските котки, не са като онези по центъра – там все някой ги храни, а и храна колкото щеш пада по земята. Тука не е така, нашите котки са злобни, а и страхливи – малките всеки ден им дърпат опашките.

Но пък си седят и пак се връщат, стига да ги примамиш. Животните не са много по-различни от хората. За кучетата да не говорим. Там пък, на скришното, са кварталните пиянки. Тия никога не умират, честно ви казвам! Можеш да ги видиш всеки ден – с едни и същи дрехи, понамирисват, рошави едни такива, толкова изкривени от евтиния алкохол, че чак ти се струват някак симпатични в тая своя грозота. Ако един ден ги няма, сигурно им е лошо нещо, боли ги глава; втори ден – добре, но на третия започваш малко да се притесняваш, липсва ти някаква част от пейзажа, празнота в махленския пъзел. На четвъртия ден пак са там. И отново светът започва отначало.

Най е хубаво едно нещо – всички тия стари лица, които непрекъснато изскачат зад ъглите, и вашето негласно споразумение, разбирането с поглед, подсъзнателното усещане, че сте заедно в цялата тая голяма работа на живота, не сте само съседи или съкварталци, нещо повече сте. Хубаво е да си сред познати хора и места, сигурно е, кой к’вото ще да разправя.

Да взема да се вдигам, че денят си минава.

10 септември

Петък в махалата. Който работи, се прибира някак по-рано. Който не работи, си е развълнуван от обяд малко повече от обикновено. Обичам тези септемврийски привечери. Сякаш можеш да усетиш как улицата изстива от топлината и много бавно горещият въздух се заменя от прохладен лек ветрец, измамно предвещаващ нещо ново.

Нонстопчето. Този вечен център на живота, магнитът, който неосъзнато тегли всяка неразбрана душа към себе си и бордюрите до него. Никога незатварящият рай на алкохол, цигари, кафе и смисъл понякога. Мястото, където получаваш разбиране и си сигурен, че никой няма да те осъди. Пространството, около което всички стават приятели. А в петък там настъпва особено оживление. Влизат и излизат хора, спират коли, всеки си тръгва с подрънкваща черна найлонова торба и една идея повече увереност. Ще взема да намина и аз.

11 септември

Станах тежко. Псувах света. Мухата е още там.

Снощи съм си писал с една мадама. Навих я да се видим. Тя взе, че се съгласи. И с по-грозни съм излизал. Искала в Капана да седнем, в онези новите кафенца дето масите им са едни такива малки дървени и се клатят постоянно, а столчетата ниски и твърди и винаги ти е едно тясно, ама поне си на улицата и всички те гледат как пиеш бира за шест лева. Аз много-много не обичам да обикалям там, прекалено много хора се въртят, снимат се, снимат наоколо, снимат небето, стените, къщите, снимат всичко, ще вземат и мен да ме снимат, после само проблеми. Ама к’во да правя, навих се.

Взех я от тях, както си му е редът, пуснах да чуе новата музичка и право към Капана. Надул съм си аз, потропвам с пръсти по вратата, правя обратен след Тунела и там някъде цялото настроение ми се скапа. Хиляди коли и между тях хора, навсякъде. Половин час въртя да паркирам. Няма, братче. Синя зона, червена зона, няма. Всички с колите си излезнали, не могат да повървят малко пеш, да си спра аз като бял човек. След всички тия нерви най-накрая хванах един да излиза и – бам – веднага след него. Има нещо отблъскващо в местата, до които трябва да ходиш, за да стигнеш. Както и да е.

За пръв път виждам толкова хора по Главната, и то не на шествието преди дербито миналата година. Тази, моята, ми разправя, че имало нещо тук, нощ някаква, всяка година по това време – излизали всички по улиците и цяла вечер обикаляли. Че ние в махалата си го правим това кажи-речи всяка нощ, стига да не е много студено. Ама такъв интерес към нас няма.

Всичките кафета обиколихме, никъде нямаше места. Правя си устата аз да я водя вкъщи, ама не става работата нещо. Тук искала да се разхожда, да разглеждала. Говори ми най-скучните неща на света, а аз си вървя, бутам се в разни хора и ги гледам – тръгнали като обезумели, като че ли утре зариват с пясък цялата Главна. Едно нещо се чудя, къде изчезват всичките тия хора през зимата, дори през останалото време. Стоят си по къщите и си мислят, че животът им не е пълен някак, ако не се покажат по Центъра, тук се срещат с приятелите си, тук се чакат, сякаш целият град се е родил на Копчетата.

А на мен ми е някак чуждо. Не че не си обичам града, не бих го заменил за друг никога, но ако питате мен – Главната има най-малко общо с Пловдив. Тая улица е някаква измислица, тук всички само преминават, но стане ли време да се прибират, си отиват в кварталите. А каква е тая улица, по която само преминаваш набързо и никога не оставаш? Не е улица това, нещо друго е. Както и да е.

Тази мадама видя някакви приятелки и реших да ѝ тегля едни майни и да си ходя, че тук не издържам повече.

13 септември

Ден в махалата. Толкова

16 септември

Дните минават, а записките не са някакво доказателство, че са случили. Това означава ли, че ако няма кой да го запише, денят просто си отива някъде никъде. Съмнявам се. Но пък виж махалата – винаги има утре, винаги е имала вчера. Сякаш самото място придържа дните едни за други. Историята за тях оставям някой друг да довърши. Ако сметне за нужно, разбира се!

Махленския човек
Квартална картография
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!