Просто хлапетата от твоята улица, от съседната улица, от задната улица, с които имаш да разделиш едно детство, а ако имаш късмет и цял живот.

В началото на този текст сме длъжни да отбележим съмнението на автора във всеки един носталгично – патетичен материал, какъвто се появява сякаш по график от време на време в медийното пространство и който категорично заявява, че тогава е било по-хубаво, а сега всичко някъде се е пречупило и вече нищо не е същото и сега всичко е ужасно, пошло и безсмислено. Но към това ще се върнем по-късно…

Да израснеш в махалата е нещо, което се е случило на невероятно голям брой хора, но не знам на колко предстои да им се случи. А времето има онзи коварен ход – колкото повече растеш, толкова миналото да става по-обемно и да те влачи с тежестта си към себе си. Затова трябва да изговорим по един нов начин нашето квартално детство, което не беше най-хубавото, няма да е първото, нито последното, нито е някакво извънредно събитие, но пък си е наше и заслужава да му отделим тук няколко странички в пореден опит за помирение с времето.

Този реквием е за децата, с които растяхме заедно в едни от най-интересните български години. За приятелите от махалата, с които вече не се познаваме, забравили сме лицата си или когато се видим, ни става неловко и не знаем как да се измъкнем. За тези, които заминаха – в друг квартал, друг град или страна, която никога няма да обичат. За тайфата, която трябваше да намери своето място някъде между интернет залите и добрата стара улица с всичките ѝ сенки и ъгли, осеяни с добри намерения. Момчетата и момичетата от махалата, с които напълно сами, но заедно, трябваше да заявим, че ни има и за кратко да си повярваме, че сме различни. Всъщност това е задачата на всяко порастване, във всяко време, по оградите на всяка една махала на света.

Съдбата ни отреди да растем във виелиците на времето, което чувахме от телевизията да наричат Преход, но това не ни вълнуваше особено. Всяко поколение расте сякаш изолирано от останалия свят – в безграничната вселена на всичко възможно, на още неподредения свят, на неосъзнатите механизми на хората и обществото. Порастването е малката утопия, която ни предстои да разрушим, но още не знаехме това.

Чарът на махленските приятелства е, че те са най-естественото нещо на света – без интереси и скрити помисли, без дори зародиш на някаква изгода. Просто хлапетата от твоята улица, от съседната улица, от задната улица, с които имаш да разделиш едно детство, а ако имаш късмет и цял живот. Веднага в съзнанията ви излизат лица, а може би и имена на момчета и момичета – много рядко тъжни, с ожулени колене и вечно изцапани дрехи, с ключ на врата, заменен по-късно от малък джиесем в ужасно найлоново калъфче, подстригани смешно и несръчно, но всичко това имаше толкова малко значение. Звъняхме си по къщите, гониха ни бабите, правехме подобия на графити къде ли не (там също ни гонеха, а ако ни хванеха – лошо).

Смучехме ледени сокчета от десет стотинки (обикновените бяха по десет, заледени – по петнайсет, но името си остана), които падаха на земята, изплаквахме ги на чешмата и ги смучехме пак. Стотици футболни мачове в кварталното училище улица срещу улица, на които палехме димки като по телевизията. Висяхме с часове в интернет залите, понеже още много малко имаха компютър вкъщи, карахме се и си викахме, но на другия ден пак бяхме там след училище – памет за всички часове Counter-Strike, Call of duty, FIFA, GTA и много други игри, в които някога сме намирали причината за утрешния ден.

Тук някъде започнахме да срещаме и модерността – махалата започна да се оглася от емпетройките на първите мобилни телефони, които държахме неподвижни с часове в препращане на музика през инфрачервен порт. Първият рап, първият рок, първият пънк, първият рингтон с песен на футболен отбор. Първото учудване пред техниката. По-затруднената достъпност до тепърва развиващия се глобален свят все още го правеше мъгляв. Все още улицата беше мястото на случване, а интернет – нещо, което не ти е винаги в джоба, нещо имагинерно, една от многото игри, и то не най-интересната. Защото пред първите двулитровки (последните сто милилитра на дъното никой не искаше да пие) и музика от телефон, всичко изглеждаше малко по-скучно, имаше време за него, но друго някое време, не сега. Може би интуитивно усещахме, че това ще бележи по-голямата част от живота ни и не му се връзвахме особено.

Впоследствие дойде отдръпването от махалата – физическото напускане, разпръскването на онези лица по градове и държави, все по-трудното им припомняне. Тогава махалата се превръща в духовно пространство на необходимото понякога завръщане към себе си, към започването отначало. Кварталът става зона на сигурност, крепост и самодостатъчност, в която обаче малцина избират да останат. Защото оставането там е трудно и непрекъснато атакувано от обкръжаващия свят. Светът, който иска да си глобален и навсякъде, а ти държиш да си сред свои в махалата. Светът, който ще ти каже да се облечеш с риза и панталон, да си намериш работа в офис от девет до шест, да се стегнеш, да се запознаеш с нови и различни хора, които ще ти обещават всичко. И ти ще го направиш, рано или късно. Но пак ще предпочиташ анцуга и евтината бира, пейката и пакетчето семки, познатите къщи и огради, които искрено можеш да наречеш свои.

Сега разбирам, че махалата не е територия, няма географски граници, начало или край. Махалата е особено състояние на духа – постигнато, но неосъзнато в нашето детство, осъзнавано и търсено в младежта, оценено и спомняно, но безвъзвратно загубено в зрелостта. Махалата е детството на живота – романтичното улично безгрижие, до което светът на възрастните не припарваше – той беше вътре вкъщи, а там никак не ни се стоеше. Махалата е времето, в което не ти пука как изглеждаш, какво другите мислят за теб, дали имаш, или нямаш пари, какви дрехи носиш, каква кола караш. Първото самоопределяне, първата социална група, първият смисъл на нещо. Форма на дом. Убежище, когато ти е кофти, когато ти казват, че не ставаш, че не се прави така. Детство, зазидано в стени, асфалт и бордюри, което ще те чака да се завърнеш, каквото и да направиш. И никога няма да те осъди.

Не знам какви се раждаме.

Умираме деца.

Махленския човек
Квартална картография
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!