Александър Секулов
Безкрайната любовна история на града и времето
август 3, 2020
5 корици
5 корици за 5 години Нула32!
септември 8, 2020

Рискът да бъдеш автентичен

Ина Иванова

Необичайно студено е за май, нo някои срещи не търпят отлагане. Слънцето се отразява в чашите на питиетата ни, изведнъж става по-уютно. Петък вечер е, неусетно Капанът разтваря прегръдки за обичайните си посетители, с периферното си зрение срещам познати лица. Разговаряме с Ина Иванова, докато градът започва нова версия на своето съществуване. Не сме се виждали отдавна. Обсъждаме времето, прекарано в уединение, прочетените книги (имаме сходен вкус за литература), любимата музика и удоволствието да не бързаш заникъде, тогава осъзнаваш колко време си спечелил. Затишието на света се е харесало много на Ина.

Започваме да бродим из спомените ù и научавам, че е израснала в Чирпан. Когато е трябвало да кандидатства в университет, изборът е бил между Пловдив и София, но „София ме плашеше и затова избрах Пловдив. Пловдив ме оформя всеки ден, бавно ме шлифова. Дава ми хоризонта си, а главната така ухае на карамелизирани пуканки…“.

Сверявам усещанията си с нейните и установявам, че пуканките, за които говори, извикват у мен спомени от детството: на седем съм, за първи път сама на центъра, крия се от съседите, за да не ме видят и издадат на нашите. Главната има толкова много светлини, гласове и миризми от света на големите. Отново съм в Капана, допивам домашната малинада, а през това време научавам от Ина, че ароматът на падналия дъжд се нарича петрикор. Ако всеки град има свое дъждовно ухание, какво ли би било пловдивското: „ …Пловдив ухае на напечена земя, мирис, който само тракийските градове имат“, казва тя.

Всяка фраза на Ина е нежна и естествена. Много важен източник на вдъхновение за нея са ароматите и детайлите. Те извикват в съзнанието ù спомени от различни изживени слоеве време. Четем за тях в последната ù стихосбирка „ Криле от папиемаше“, след която се запознах с една различна Ина, изследваща критично детските спомени. Когато я попитах какво влага в тях, прие сериозен вид, съсредоточи се и отговори, че за нея детството е архетип. „Аз не смятам непременно, че детството е свързано с територията на щастливото живеене. Детството е моментът, в който научаваш за живота на възрастните, на който ти не принадлежиш, а и все още си малък и раним и не знаеш как да се пазиш. Това са годините на най-чистите болки и най-чистите победи.“

Разговорът ни върви неподредено и естествено като поетична чернова. В студентските ù години имена като Веселин Сариев, Добромир Тонев и редица други автори творят в града.

Интересува ме дали се е променила поезията и защо сега е много трудно да говорим за поколение поети. Според Ина днес все повече млади хора четат поезия, може би, защото е по-бърза за възприятие и отговаря на забързаните темпове, с които се случва всичко днес. „В аналоговото време те бяха по-разграничими, защото тогава малко по-късно излизаха първите книги и вече авторите имаха изграден почерк. Сега всеки може да се самопубликува в мрежата и вероятно това е причината съвременното поколенческо писане да не е толкова видимо.“  

Признавам си, че съм малко скептично настроена към отговора ù. Днес всеки е по волята на времето писател. Ежедневно ни се налага да общуваме чрез писане, както в никоя друга ера преди това. Много рядко прочитаме написаното, преди да го изпратим, винаги бързаме. Обсъждаме как се е променил начинът на писане и дали все още поетът е занаятчия. Самата Ина често публикува стихове във Facebook, но едва сега разбирам, че всеки стих преминава през „шлифоване“. Питам я, дали чрез публикуването в мрежата получава удовлетворение, а тя неочаквано ми отговаря, че не вярва на тези директни отзиви, защото обикновено те са ласкателни: „За мен лично това публикуване разчита на доверие към публиката, да и дадеш да вкуси, да тества“.

Ина премисля, препрочита и променя, преди да публикува стиховете си онлайн, редактираното на стиховете ù е „до кръв“. Разбирам, че това умение е научила от неподражаемия поет на Пловдив – Добромир Тонев[1], в чиято школа Ина започва своя поетически път. Къде можем да видим Добромир Тонев в творчеството ù: „Той имаше толкова сигурен поетичен камертон, че успя да извади най-доброто от нас, без да ни променя. Всички ние, „неговите деца“(така ни наричаше той), сме много различни“.

Темите преливат една в друга. Говорим си за всичко и по много – преди и след интервюто. Наслаждаваме се и осъзнаваме, че сме късметлии да бъдем точно тук и точно сега. Че светският шум, заплахите и икономическите прогнози не ни засягат, когато мислите ни са за непреходните неща. Все едно сме в балон, който ни пази от всичко сензационно и временно. Това може би се дължи на аурата на града ни, която за Ина е много специална: „Знаеш ли, ние сме много свободни в този град. Тази еклектика, тази шарения, тази интерферентност на поколения, които си обменят енергия, информация и състезателност. Ние сме като един малък Монмартр“. Няма как да не се съглася, времето се усеща по друг начин – с въздишка. „Този град е изключително еклектичен, има способността да поема пластове време и да ги държи едновременно живи. Човешка му е мярата.“

В житейските „хроники“ на Ина малките разклонения на темите събират пътищата си в една по-голяма – тази за времето и поезията. Питам я дали има усещането, че поезията гледа към миналото. Според нея поезията изпреварва времето: „Лириката концентрира смисли, като компресира информацията и разчита на интерпретация и асоциативност в мисленето“. Близостта с поезията е въпрос на лично преживяване, на допускане и разбиване на спецификата на словото. Дистанцията от времето е много по-осезаема в поезията, отколкото в прозата.

Говорим си за света и за неговите безкрайни възможности да пътуваме чрез изкуството назад във времето. Връщаме се векове назад при зараждането на древногръцката лирика, създадена от първите поети Архилох, Алкей, Сафо. Разсъждаваме върху процесите и трансформациите, застигнали поезията през вековете. Защо съвременните хора все още четат, вместо да правят нещо друго? „Ние живеем в свят, в който сме  обстрелвани от информация, в един момент определено ще ни се наложи да искаме да преживяваме повече и тогава идва тя. Много млади хора в момента четат. Това е опит да преживееш друг свят, и то в кратко време.“

Щом поезията ни дава възможността да усещаме криле не от папиемаше и извиква човешкото у човека, дали, докато четем, откриваме и корените си? Ина открива своите в българската поезия. Като ученичка среща за пръв път поезията на Христо Фотев, Иван Пейчев и Иван Методиев. Общуването със съвременните поети тогава е протичало леко, тя ги е усещала близки до себе си, по-близки от българските символисти, които също обича.

В контраст с аналоговите ученически години се връщаме отново тук и сега. Питам я дали е възможно музата ù да бъде дигитална.

Харесва въпроса, усмихва се, и ми отговаря, че не е невъзможно, защото дигиталният свят ни дава възможност да имаме няколко версии за себе си. „Нашият дигитален образ е нещо пожелателно избрано, той предначертава някакъв път.“

Иска ми се да я провокирам, защото знам, че многото версии претоварват „системата“.

Ако живеем в няколко свята едновременно, какво става с нашата автентичност?

Тя с благ тон и светещи очи ми отговаря: „Вярвам, че имаме. Това е въпрос пред всеки човек: дали ще бъде достатъчно силен да я отстоява, или ще избера грима и декора. Истински смелите хора държат в себе си този образ на етоса“, усмихва се Ина.

Мислите ми стават по-камерни и ù споделям, че ми е трудно да си представя как се създава поезия в днешния шум. Получавам ироничното „вечер, на тихичко и тъмничко“. След което става сериозна: „Ако пишеш, защото има някакво ниво на самообръщение, това не е поезия, това  е писане на текст“.

В този отговор усещам и двете ù версии – топлата, усмихната по детски Ина и сериозния задълбочен поет, изследващ себе си и света. Познавам я отпреди, но никога не бях забелязвала толкова ясно сложността и красотата на поетичния ù чар. В многоликата ù природа съжителстват две личности, без да бъдат натрапчиви или доминиращи една над друга, те оформят облика на един естествен и харизматичен поет, с когото да общуваш и четеш е лекота и удоволствие.

Защото има време за всичко,
а случилото се може да бъде възкресено
по хиляди начини.
И всичките – верни. |32


[1] Той е роден в Ямбол, но разгръща своя поетичен талант в Пловдив

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!