Очарованието на погледа
ноември 5, 2019
Когато професията е нещо повече от работа
ноември 14, 2019

С една стара снимка в ръката

Tрудно ще намерим книга за Пловдив без участието на Димитър Райчев, автор на докуменалните „Пловдивски справочник“ и „Пловдивски алманах“, но и сътрудник на десетки други издания. Вечно усмихнат и винаги насреща, разговаряме с Мимо за снимките, които отключат интереса ни към миналото.

Коя е Вашата родна махала и кой беше първият Ви детски спомен?

Точно тук – на езерото, малките люлки, ул. „Велико Търново“ – аз живея точно отсреща. Това е моята махала. Тук съм роден, тук израснах, тук тичах и бягах. Тук сме си играли с моите приятели от детските години. В момента е много по-различно. По-интересно е, по-красиво, не е както едно време. Но пък си останаха спомените, които са много красиви. Помня го тогава, виждам го и сега. Животът си върви.

Беше спокойно време. Имаше много игри. Най-яркият ми спомен са игрите на джамини, на чилик и мачка, на криеница. Малки деца – играехме си. Това място тук беше надолнище и карахме колелета, кънки. Беше много по-различно. Имаше махали, имаше деца.

Коя беше първата разказана история?

Имах снимки на Пловдив, които в един момент започнах да подреждам в големи албуми. Бяха около 150 – 200. Подредих и започнах да ги разнасям по моите приятели да ги гледат. Говорихме си как градът се променя, какви са били нещата преди 80 – 100 години. И един приятел ме запали с идеята да направя един албум от картички, с които да покажа хем какво е било едно време, хем какво е сега. Това беше през 90-те години и беше непознато дотогава. Така започна всичко – сам с една стара снимка в ръката. А хората обичат да гледат снимки. Колкото и да им говориш, когато го покажеш на снимка, е друго. Всеки си търси своята къща, къде е живял, къде е минавал.

Полека-лека се събра едно значително количество от стари и нови снимки. Започнах да търся в архива, в библиотеката, да навлизам в материята. Събрах екип, с който и досега работя: Александър Гьошев, Стефан Немцов. С тях направихме първо „Плов-див завинаги“, после „Пловдивските кметове“, „Пловдивските почетни граждани“, албум „Филипопол“, „Пловдивски справочник“…

Докато се ровя, намирам следното нещо – вестник „Борба“ от 23 юли, 37 година. Пише: „Хроника: Общината е замислила да издаде голям албум от снимки на всички красиви места от Пловдив. В този албум ще се илюстрира и стопанската мощ на града като се заснемат по-големите индустриални, търговски и занаятчийски заведения. Албумите ще се подаряват на видни личности, които посещават града. Освен това ще се създаде една изложбена галерия от снимки за Пловдив“. Общината от 1937-ма година до 2005-а не е имала желанието и възможността да го направи. Аз сам с моите момчета го направихме. Същото е и с албума с кметовете на Пловдив. Оказва се, че обществените организации са по-тромави и по-трудно реагират. Ако този албум се беше осъществил, аз щях да имам на какво да стъпя при моята работа. „Пловдив завинаги“ сами си го измислихме, сами го направихме и мисля, че е нещо, което цял век не е правено в града.

Тук винаги е имало желание нещо да се направи. Общувал съм с много хора, които споделят, че винаги са имали желание, но осъществяването е трудно. Трябва екип, има и финансова част.

Вече съм сигурен, че никой град в страната няма такава хроника, каквато имаме ние. Защото Пловдив заслужава тази хроника. Има страшно много литература, писана за Пловдив.  В отдел „Краезнание“ в библиотеката има сто пъти повече от това, което аз съм си събрал, а то не е малко. И в архива, и в историческия музей има. Има много неща, за разлика от други градове с по-къса история, в Пловдив има много живот и много история.

С кой период от историята на града е свързана Вашата работа?

Изследвал съм периода от Освобождението до 1989 година. Две коренно различни епохи. Едната е само 66 години – от Освобождението до 1944 година. След това нещата отиват в съвсем друга посока. Времената са интересни, защото коренно се противопоставят едно на друго. След 44-та година има огромна промяна в нещата, които се правят в града. Той се променя непрекъснато.

Сякаш тук миналото е по-приоритетното време?

Пловдивчани имат по-специално отношение към миналото. Имат повече носталгия, имат една много силна закачка към града. Пловдивчани са влюбени в собствения си град, има и хора, които идват от чужбина и остават в града. Още непосредствено след Освобождението, чехи, французи, италианци, от цяла Европа хора. Един много ярък пример е Йосиф Шнитер. Идва, участва в Сръбско-българската война, живее тук и е направил страшно много за Пловдив. Влюбил се е, също и Люсиен Шевалас.

Това захласване има ли някаква обратна страна?

Захласването няма обратна страна. Който се влюби, остава тук.

А има ли такова нещо като пловдивчанин?

Пловдивчанинът е жител на Пловдив като всеки останал жител на всеки друг град. Но има още от едно време хора, които са малко по-особени. Това е, защото тук са идвали хора от най-различен етнос и краища. Всеки е носил своите особености. Затова Пловдив е много разнолик. Град на евреи, турци, гърци. Всичко това дава особен колорит още от много години. Това го пише и Константин Муравенов. Има и други писания по въпроса. Не сме чак толкова различни, но достатъчно. Може би по жаргона, може би в разговора и в отношението си към града. Така може да познаем пловдивчанина. Обичаме и държим на града си.

За кого пишете Вашите книги?

Правя го за пловдивчани. За всички, които обичат града и историята му. За всички носталгично настроени. За всички, които искат да разберат какво е ставало в края на 19 век, през 20-те, 30-те. Човек трудно се връща към тези години. Те са само в спомените, а спомените избледняват. Това отношение към града и спомените идва с годините. Когато човек е млад, има други мисли. След 50-те или 60-те. Когато виждаш, че животът леко се изплъзва и почваш да връщаш времето. Млад човек не може да бъде носталгик.

Нещата, които пиша, са много персонализирани. И „Пловдивски алманах“ и „Пловдивски справочник“ говорят за конкретно време, но то не е просто история, а част от живота на пловдивчани. То и затова е интересно, защото всеки, който вземе албума, вижда неща, покрай които минава всеки ден, но не знае кога са направени, кога са разрушени, кога са възстановени. Това е една памет, която ако не се напише и събере, тя се губи. Има много неща, които са загубени. И сега и преди. Много неща са безвъзвратно загубени – снимков материал, история. Нещо или го няма, или не е написано, когато е трябвало да се напише. Затова трябва навреме да се съхраняват нещата.

Ако нямаме знание за миналото, се губи паметта. Губи се това, че ние не знаем какво са правили хората преди нас, а това е важно, защото няма ли памет, какво има един град? Няма нищо, стои във въздуха. Има места по света, където се съхраняват неща от хиляди години. Това е паметта. Памет трябва – нещо искаш да разбереш, какво е било преди теб на това място, какво са правили хората тук. Не говорим за историята – какво е правила държавата и правителството. Там горе-долу нещата се знаят. Но тази част от живота, която е интересна, тя се губи. Ежедневната история не е никак малка, защото това ни е животът. Животът на нашите бащи и дядовци. Всеки се гордее и казва „Аз съм оттук!“, моят дядо е бил такъв, баща ми е бил такъв. Ако нямаш история, нямаш нищо.

И сега трябва да се пише история, защото всичко трябва да се записва и описва, за да не се изгуби. Трябва да има памет. Това е цялата работа. Затова и събрах всички тези неща. Сега всеки, който му се занимава, може да хване някой къс и да си го разработи поотделно.

Кога историята се употребява грешно?

В зависимост от конюнктурата историята се употребява грешно. В историята има неща, които не са точни или са грешни. Но историята е за победителите, знаете. Това, което аз правя, е много документално и няма неща, които да се различават. Освен спомените, те избледняват. Най-важно е да се знае кога какво е било. Не съм работил по спомени, всичко е документ. Прегледал съм към триста хиляди страници, може би.

Коя е най-трудната част от Вашата работа?

Най-трудното е да станеш, да седнеш и да почнеш да работиш – упоритостта. Иначе спокойно можеш да се откажеш. Не съм имал такъв момент, но съм имал моменти, когато не съм му виждал края. Но въпреки всичко краят идваше.

Голяма част от архивите са загубени, някои са унищожени случайно, други умишлено. Няма строг ред, в който през годините да пазим историята си. Пловдивският архив е създаден 1952-ра година, преди това – в църквите – сватби и погребения.

Удовлетворението ми е, че съм ги направил. Има ги и съществуват, всеки може да иде в библиотеката и да ги намери. Винаги може да се направи справка.

Споделете някой от най-интересните факти, на които сте попадали.

Голяма част от града е бил турски гробища. Тук в момента също, западната част на Сахат тепе и източната част на Сахат тепе – от край до край – турски гробища. На 5 метра от кино Балкан е имало голяма джамия – Аладжа джамия – там, където са столчетата на Дриймса.

Времето лети. Тук съм играл преди 60 години, все едно беше вчера. Тази Цар-Симеонова градина също има много история. Има неща, които се променят, интерсно е, защото живеем тук и го наблюдаваме. Тук 1892-а година това езеро се е казвало „Морско око“ и е имало корабче, което е обикаляло вътре. Всичко е било в блата тук. После става място за кънки, после Царят го подарява на „Морски сговор“, 50-те и 60-те години на ХХ век вече правят култовия ресторант отсреща. После „Симфония“. Непрекъснато се променя. Главната улица, площада. Това, което беше между Тримонциум, Католическата църква и Одеона, беше застроено с квартали, къщи, стотици семейства живееха там.

Какво биха казали бъдещите летописци за днешния ден?

Би трябвало на бъдещите летописци да им е интересно. Може би ще гледат с носталгия на нашите времена. Светът ще се промени коренно. Това, което на нас ни изглежда интересно, на тях ще им бъде безкрайно безинтересно.

Има писатели футуристи – те ще кажат. Ние пишем това, което е било, за да го оставим на следващите поколения.

Съвсем други хора са били преди 100 години, съвсем други порядки – много по-сърцати и наивни хора. Може би и на нас ще гледат така.

Какво Ви прави густо?

Густо ми прави, че съм пенсионер, излизам с приятели, пием кафета и въртим мохабети. В момента правя един нов албум – това също е част от удоволствието.

Можете ли да опишете Пловдив с едно изречение?

Пловдив е много самодостатъчен. Затова защото, ако е по-голям както други градове, градът става на квартали и всеки квартал има своя живот. Тук също ги е имало, но Главната ги е събирала всичките. Кината, магазините, ресторантите, всичко е било на Главната. Тези от Кичук Париж, от Кършиака, всички са идвали тук. Затова всички спомени се въртят около Главната, затова и се пресичат спомените.

Сега има 1 милион заведения, не можеш да кажеш, че всички ходят тук или там. Всеки квартал си има своите места, всеки си има и кино вкъщи. Няма го стълпотворението към централната част. И след сто години ще е съвсем различно. Отношението на хората и светът се променят. След Освобождението за 30 години има 7-8 големи сгради новопостроени. Нямало е още много установени улици. Съвсем бавно се е променял животът. Сега е много бързо. За година се вдигат огромни блокове. Връзките между хората са променени.

Едно време в града ходиш на кино, ходиш на бръснар, ходиш на баня, по магазините нещо да си купиш, на кръчма и ходиш на работа. Това е. И в един момент като остарее човек се връща към тези спомени. Имаше много култови кръчми. Сега ги няма. Както сега в Капана има един милион кръчми, след 50 години няма да ги има или ще са други. |32