Разбрах кое е това, което ми липсва другаде. Осъзнах, че само тук се чувствам цял, истински, себе си.

Илко Василев, учител

Вчера се прибрах след 14-дневно скитане с ученици из Европа. Както винаги съзнанието ми е изпълнено с впечатления, но съзнавам, че през всички тези дни нещо ми е липсвало.  Не зная какво, още търся отговора.

Но сега трябва да пазарувам – имам имен ден. За половин час се справям със задачата. Междувременно съм срещнал съседа, един съученик от училище, настоящи мои ученици и кварталния чешит Митко, който отново успя да изкрънка левче за кафе с обичайните реплики: „Бате Ваньо, той така нарича всички, едно кафенце!“. Всеки ме е поздравил по различен начин: с името ми, с прякора ми, с „господине“.

По пътя за вкъщи стигам до бившето стъкларско ателие, винаги, когато минавам оттук, се сещам за десетките пъти, когато с приятели сме носили насам поредната рамка на счупен училищен или съседски прозорец. Споменът понякога провокира тъга, друг път усмивка, а сега от него се роди отговорът на въпроса: „Защо обичам Пловдив?“. Разбрах кое е това, което ми липсва другаде. Осъзнах, че само тук се чувствам цял, истински, себе си.

Само тук, като в чудноват калейдоскоп, всичките ми образи, това което съм бил, което съм, което ще бъда, се събират в картина. Вярно, всеки път различна, според ракурса на погледа ми, но винаги с усещането за цялост, за радост – все още не за завършеност. Все още не.

Текстът е част от юбилейния брой на списание Нула32 - 32 причини да обичаш Пловдив

Празникът на Нула32 - триумф на списанията изобщо
5 корици за 5 години Нула32