Винаги стои пред стълбите на Каменица, небрежно кръстосал крака, леко попрегърбен. Носи един и същ каскет, откакто го помня, и само големите му уши не дават на шапката да падне. Дясната си ръка е пъхнал в джоба, държи или пази нещо, а може и просто да му е студено, никой не знае. Лявата е допрял до ухото, сякаш се опитва да подслуша някой интересен разговор от хората из Главната или пък да отстрани точно този шум и да чуе нещо, което ние не можем. Подминаваме го всеки ден, понякога се спираме, говорим му разни работи в ухото, споделяме я някоя мечта, я някоя мъка. А той все така – тъжно ухилен, сбърчил чело и съсредоточен в слушането. Колко много е чул, а нищо не ще да каже. Все чака да чуе онова, което ще го вдигне оттам. Пере го дъжд, трупа го сняг и гълъбите го кацат. Добре си му е, не се оплаква. Лете, зиме – старото сако, смачкания каскет и навитите панталони. Мильо. Другосветец. Такъв какъвто го познавам аз – паметникът в подножието на стълбите.

Всъщност Мильо не е бил точно такъв. Но едно е най–сигурно и важно. Носел е дух. Огромен, пловдивски, неподправен дух. Духът на чешитите, които само атмосферата в Пловдив може да отгледа. Онези, дружелюбните, кротките, никому навредилите. Хора, които смяташ за неизбежност в ежедневието, но когато изчезнат, оставят след себе си яма. И тези хора заслужават паметници. Целта на паметника е да пази памет. Не винаги героична и патетична. Паметта може да бъде и като Мильовата – леко чалната, добродушна и чаровна.

За Мильо съществуват предимно слухове. Не можем да докажем, че всичко, което са говорели хората, е вярно. Никой не може. Но можем да съхраним легендите тук, вие си изберете на коя да вярвате.

Мильо е бил нисък, прегърбен, с огромни уши и много усмихнат. На малкото ни останали негови снимки се вижда вечно набръчканото му чело, което се е запазило и в паметника му. Като малък Мильо се разболява от менингит и нещо започва да му хлопа дъската. Хората го забелязват лесно, винаги обикаля Главната, Градската градина и пространствата около нея. Наричан е как ли не – луд, смахнат, хахо. Както всеки чалнат и Мильо се е връзвал лесно на хорския акъл. Пловдивчани, разбрали това, започнали да го юркат да прави какво ли не. Не всички били добронамерени към него. Мильо е бил толкова беззащитен, че често е търпял откровени гаври. Хвърляли са го в езерото, биели са го. Това, обаче, не му пречи да е добряк. Един слух остава в историята и вече близо 50 години предава истории. Легендата за голямото му мъжко достойнство.

Слухът за нереалните размери на достойнството на Мильо буквално подлудявали много самотни пловдивски жени. Не му липсвало женско внимание и неведнъж получавал дискретни покани от пловдивчанки. Други пък просто искали да се уверят в този слух. Водели някъде Мильо и му разказвали разни мръсни истории с цел да го възбудят, за да могат да потвърдят или отрекат легендата. Десетки са пикантните истории, в които чешитът е замесен именно със своя полов атрибут. Не е тайна за никого и увлечението на Мильо по предимно жените, прехвърлили 40-те. Една от най-известните легенди за сексуалната мощ на другосветеца разказва как млад мъж от глупост и любопитство завел приятелката си под прозореца на Мильо да гледат как се преоблича. След като видели каквото трябва, момичето било толкова впечатлено от достойнството на Мильо, че явно е направила някои сравнения и в крайна сметка развалила годежа.

Друга много известна история за нереалните размери на малкия Мильо е легендата за случка в пловдивска сладкарница, където Мильо обичал просто да безделничи. Влезли две хубави жени и си поръчали нещо, видели смахнатия и, запознати със слуховете, му предложили ако си свали панталоните, да го почерпят с торта. Чешитът лесно им се вързал на акъла и малко по-късно излязал от сладкарницата с голямо парче торта и чаша сок.

Макар да бил беден, Мильо никога не попадал в пълна нищета. Добрякът бил обект на радост и усмивки от пловдивчани. Когато носел къси панталони, жените толкова му се радвали, наблюдавайки мъжествеността му, че често се случвало да му дават храна, напитки и всякакви други неща. Мильо неведнъж е бил и рисуван от тукашните ухудожници.

Мильо намира смъртта си някъде преди 30-тина години. Знае се, че е издъхнал вследствие на грип, усложнил се в пневмония. Намерен бил след няколко дни в апартамента си – сам, студен и безжизнен. След смъртта му и се разкрива тайната на прословутото му достойнство – всъщност е херния.

Толкова за този Мильо. Той остава в спомените на тези, които са го познавали. Всички останали, когато чуем това име, се сещаме за паметника пред стълбите на Каменица. Този паметник е издигнат по инициатива на д-р Георги Лазаров, който е бил съученик на друг именит другосветец – музиканта Сашо Сладура, който също има свой паметник до Античния театър. Скулпторът Данко Данев извайва Мильовата статуя. И веднага започват споровете. Нужен ли е паметник на един хахо, на някакъв смахнат човек? Има толкова много национални герои, които могат да се увековечат и за които няма пари, но за един луд веднага се намират. Не искаме да се ангажираме с позиция по този спор, но едно е сигурно за паметника на Мильо – той се превърна в символ на пловдивските другосветци, на хората, които хич не познават нашия начин на живот, вглъбени са в своя собствен, но това не им пречи да се усмихват и така да допълват атмосферата на безвремие.

Колкото до Мильо – той е винаги там, знаете къде. Макар и да ги няма вече любопитните жени, на Мильо като че ли не му дреме особено. Съзерцава света, оглежда се, внимателно слуша хорските истории, участва в снимките на хиляди непознати. Усмихнат, вглъбен в себе си и безкрайно самотен. Толкова самотен, колкото е само онази странност и духовитост, която не познава нашия свят, не иска да живее в него, а и ние не искаме да познаваме нейния. Изолирана и налудна сама по себе си. Невинна и истинска.

Снимки: Панайот Стефанов