Дигитален лед
май 8, 2019
Ти жумиш
май 8, 2019

Semper Fidelis

@ Romina Farías

Всичко започна от онзи срамежлив надпис от вътрешната страна на долната устна. Татуировчикът едва беше успял да го побере на необичайното място, и то на два реда. Буквите бяха главни, за да е категоричността на фразата още по-голяма и неизличима и за да остане завинаги. Като любимия отбор. Един ден след училище просто отиде в студиото, където се шареха онези, на които подражаваше, и си направи въпросния надпис, който, въпреки трисантиметровата си дължина, предопредели пътя му за години напред. Все пак това беше идеята, това беше и кодът на израза. На латински semper fidelis означаваше„винаги верен“.

Макар че никой още не подозираше за татуировката, на следващия ден закрачи по различен начин в квартала. Изфука се на момчетата от последния чин, а после и на едно момиче в тоалетните. Никой не му повярва в началото, но се убедиха по-късно, когато видяха, че надписът не пада след жабурене с вода. Мастилото беше в кожата. В следващите дни, след като около 20 пъти си обърна устната като някакъв олигофрен, разбра целият клас. Имаше някаква хлапашка ритуалност в това да си покажеш скришната татуировка, която вече не беше толкова скришна; някакво действие на посвещение, което към онзи момент оправдаваше невидимостта ù. Въпреки че още леко кървеше и го поболяваше, бързо започна да свиква с нея и да мисли за 14-годишното си същество като за нещо повече от седмокласник. Затова допринасяха и цигарите. И двете неща му помагаха да порасне по-скоро. Бяха като билет за всичко онова, което беше нетърпелив да познае. По-късно щеше да определи това си бързане като грешка, но нямаше да изпитва вина, нито да се самосъжалява. Дори напротив. Вярваше, че хората са изтъкани тъкмо от изборите, които правят в детството си или по-скоро от липсата на избор. Тази татуировка беше неговата липса.

След няколко месеца отново беше в студиото и този път излезе с глава на тигър на дясната си гърда. От малък беше запленен от краските на животното, от хищническата му природа и от ловкостта му. Харесваше му идеята да бъде безмилостен и самотен като тигър, затова и му отреди важно място. В началото това имаше значение – татуировките трябваше да имат символика за онзи, когото бележат. По-късно обаче, с появата на всички следващи, се отказа от това и просто потъна в мисълта за мастилото. Само по себе си, то също беше знак. Неотменим и жизнеутвърждаващ.

Родителите му никога не разбраха за надписа на устната. Дълго не знаеха и за тези под дрехите, които постепенно превземаха тялото му. Няколко години избягваше да се съблича пред тях. Внимаваше кой, кога и откъде минава в къщата, за да не би да го зърне гол до кръста и да научи за тайната му и да се изплаши. Имаше от какво. Баща му разбра едва когато татуировките вече не можеха да се скрият. Рисунките запълзяха и по ръцете на сина му, като бавно оформяха тъмнозелени ръкави. Майка му се разплака, сякаш мастилото беше върху нейната кожа. Последва скандал. Дъртият не искаше рецидивист в дома си, така каза. Той обаче го очакваше и реагира на него като на потвърждение, че знае какви ги върши, че всичко е под контрол. А и без това нямаше усещането, че принадлежи вкъщи. Мястото му беше другаде, но все още не знаеше къде точно. Някъде тогава вече спря да му пука за мнението на хората. Хората така и не успяваха да кажат нещо съществено. Никога. Затова и приписа проблема на всички онези, които, струваше му се, безпричинно го осъждаха.

Трупаше по себе си какво ли не. Кръстове, разпятия, птици, пера от птици, криле и небеса,  черепи, оръжия, цветя, свитъци с цитати, карти, компаси, географски координати, имена, години и рождени дати, началните акорди на няколко любими песни, женски погледи, ключове, пясъчни часовници и още много други символи, чиито значения забравяше, защото не бяха важни, и дузина броеници, странни завъртулки и очертания по раменете, около лактите и колената, които запълваха празните места между всичко това и го съединяваха, като го превръщаха в една голяма и вечно незавършена картина, която, за щастие, нямаше рамка, а беше ограничена единствено от човешките му пропорции. Тялото му в действителност беше артефакт, някаква самостоятелна ходеща експозиция или каталог, въплъщение на всичко онова, за което родителите предупреждаваха децата си като малки. Беше маниак. Но от всичко най-важно сякаш си му остана онова semper fidelis от вътрешната страна на устната, на което продължаваше да служи. Първата и последна точка на пречупване, след която светът се беше обърнал за него. Беше вярно: без една можеш, но само с една – не.

Когато свободната кожа почти се изчерпа, започна сам да повтаря контурите на първите и вече леко избледнели татуировки. Открай време имаше собствена машинка и нерядко се случваше да експериментира върху себе си или върху приятели. Биваше го като художник. Грижеше се за рисунките, прецизираше ги и ги изпълваше с живот, а понякога дори и пиеше с тях. Говореха си за болката, общата им тема, за праговете на търпимост, за уязвимите и за безчувствените места, за сладостта. Изследваха границите си и проклятието да са завинаги заедно. Нямаха избор. Бяха зависими от иглата. Като
наркоманите. По това си приличаха с тях – продупчваха всяка алтернативна проява на смисъл на хоризонта, разпадаха я на парчета. Нищо друго не беше важно.

Защо го правеше ли? Защото беше никой без тях. Той беше татуировките си и татуировките му бяха него; никоя друга идея не го постигаше така, както когато иглата бодеше кожата му. И в това навярно нямаше нищо нередно. Често си въобразяваше колко празен би бил животът му без тях. Питаше се как ли щеше да изглежда, ако го нямаше това нещо, на което да се посвети и чрез което да покаже, че не се е пръкнал в края на някой конвейер; това нещо, в което да се спасява от външния свят и в което да се осмисля. Било то и в такава фанатична степен. Така както в сянката на невъзможното човекът ежедневно се стреми към съвършенство, към по-високия скок и към по-красивото изречение. Татуировките бяха неговата тиха лудост и неговият опит да се справи с тази грешка в системата, която, противно на очакванията му, го движеше напред и правеше живеенето поносимо. И в това навярно нямаше нищо нередно. Светът би бил едно безобразно скучно и досадно място, ако всеки нямаше поне по едно лично semper fidelis, което да го оцветява, пък макар и скришно, изписано от вътрешната страна на долната устна. Всичко останало можеше да върви на майната си, мислеше си. И беше прав. Беше дяволски прав. |32

Фотография: Ромина Фарайас