Нас тук ни задържа едно – възможността да получим шанс за по-добър живот. Ама по-добрият живот не идва току-така, останахме си в България, или по-точно в преките на Главната на Пловдив, където живеехме...

Похотта е трудно контролируема. Навлиза през съзнанието единствено, за да го замъгли. Поражда се за секунди и на никого не е чужда. Тя е това сластолюбиво чувство, което искаш да усетиш  чрез всичките си сетива. Търсиш лъстивото, но в крайна сметка често оставаш измамен, защото след като го получиш, искаш още. Платил си на вятъра. Не е от онези еднократни нужди, които идват и отминават. Друго е и просто не стига. След като похотливият вкус веднъж докосне небцето, споменът за него си остава и иска подхранване. Това си е равнозначно на дишане, хранене, сън. Отнасяш се с повишено внимание към нея, защото е жизненоважна.

Това е приказка за хората и за нуждата да се докосват, усещат, изживяват. Да се имат. Да ги имат. Следват истории за похотта, която си има цена и тя често е висока. Откровения на хората за секса и града от опита на замесените.

Банкерът

Аз съм дребен човечец, от бедно семейство, но се изучих в София за банкер, да стана и аз от важните граждани. Жена ми по сметка я взех, но пък се оказа добра жена. И домът спретнат, и тя спретната.  Жена ми е от чорбаджийски род. Не е някоя красавица, но е добра, и зестрата е добра. Стига за къщата, стига и за децата. Бога ми, работя здраво. От сутрин до вечер се трудя в пустата банка. На зазоряване, след като се умия, след хляба с варено яйце, тръгвам си по пътя, че ме чака дълъг ден. 15 минути вървене и стигам в банката. Още девет часа и тръгвам обратно за вкъщи. И така до всяко 20-о число от месеца. Стига да не е неделя или понеделник, на всяко 20-о число в банката раздават заплата.

Получавам 60 лева на ръка, честно и почтено изкарани. Това е и денят от месеца, когато не се прибирам направо. Жена ми знае, че с колеги ходим в бирарията „Тракийски юнак“ на Стоян Балабанов. Не че не го правим, там пее сръбкинята Лепа Сава. Ех, да можеше да видите големите ù очи и дългата черна коса. Истинска майсторка, а джобовете ù пълни с парици. Но не и на 20-о число. Тогава се запътвам към градската градина „Цар Симеон“, където в една от отсрещните постройки изгубеният човек може да се почувства намерен, нещастният – весел, жадният – утолен, а гладният – сит. Ей там е – точно онзи прозорец, където нощем светлината не се гаси. Оттам се чува силен кикот, оглася центъра, а ехото му отеква дори отвъд реката и се носи по крайните квартали. Само миг и го стигам, добрия стар шантан с младите девойки с приповдигнат дух.

С 60 лева в джоба тук можеш да си осигуриш прилична вечер с красива арменка, сръбкиня, албанка, рускиня, украинка, та дори и унгарка. Те бяха най-търсените. С добър късмет се случва за вечерта да се насладиш и на две. Колкото е по-екзотична по потекло, толкова по-специална. В шантана бутилка шампанско е 20 лв., бутилка бира – 5 лв., а за виното да не говорим – то е само за заможни. А тук не страдат от такива клиенти. Поръчвам си обикновено бира. Опитвам се вечерта да я изкарам с една, но понякога се налага да поръчам и втора. Ще стана от големите, от важните граждани, с високи заплати. Та барем си позволя два пъти на месец да бъда човек. Бога ми, работя здраво.

Файтонджията

Точно ей там на кьошето до градската градина „Цар Симеон“ е хавата. Успееш ли веднъж да се намъкнеш в този регион, париците са ти в кърпа вързани. Сами идват при тебе клиентите. Е, вярно е, будуваш по цели нощи и често ги возиш полутрезвени, но пък работа имаш. Много от тях нямат пари на момента и ти стават длъжници, ама все важни хора са, страшно няма. Политици, лекари, адвокати, големи чорбаджии и знаят, че щом вече веднъж си ги видял така, няма мърдане, ще те намерят и ще платят, та и с лихвите даже, че той езикът лесно може да се развърже. А проговоря ли, ех, тогава тежко им. Шантанът е истинска златна мина. Сутрин върволици от мъже, разбрали глупостта си, бързат да се приберат, отрезвени от сладките приказка и сладострастния мирис на платена любов.

Добре, че сутрин въздухът е силен и с няколко вдишвания идват на себе си, че не знам какво биха обяснявали на жените си за себе си и парите си. Ама да обясняват каквото щат, техни си работи. Моята задача е да ги откарам от шантана на баба Лора до домовете им, без никой да разбере къде са били и какво са правили. Често отвътре се чуват викове и крясъци, понякога някой мъж изхвърча, изхвърлен от друг. Но мястото никога не затваря, а забавата никога не свършва, въпреки честите сбивания. Съдържателката на заведението с певачки е Лаура Лейбович, самата тя с неясен произход. Едни я имат за австрийска еврейка, други я правят на румънка. Ама това не е най-важното.

Баба Лора е пресметлива и умна жена. От нейното заведение рядко има някой, който през вечерта да не е изхарчил всичките си пари с кеф при нея, макар на сутринта да съжалява за тази си постъпка. Ама и така да е, само след няколко дни се връща обратно. С памук тези красавици вадят душите на мъжете.

Да ви кажа честно баба Лора си е особена жена, ама и физически особена. От всичките файтонджии наоколо само аз се навивам да я возя. Страшна жена си е тя, та и тежка. 150 килограма. Излезе ли към кьошето – колегите се разбягват, а конете цвилят. Да, ама аз не съм от тях. Чакам уставно, докато тя събере сили и дойде до мен. Обикновено я придружава млад, красив мъж и някоя шансонетка. Двамата с мъка ù помагат да се качи във файтона, докато аз подпирам от другата страна да не речем да се обърнем. Свърши ли си работата в града, връщам я обратно. Със същата мъка е придружено и слизането, ама пък благодарен съм, заради нейната работа имам и аз всяка сутрин. Носят се слухове, че баба Лора не е добра с момичетата, някои зли езици даже я наричат „дърта вещица“.

Около шантана се случиха и странни неща, страшни бих казал. Убиха едно от момичетата на баба Лора. Красавица голяма – Анна Симон. Казват, че адютантът на княгиня Мария Луиза я е убил, офицерът Бойчев. С Анна имали незаконно дете. Голяма врява се вдигна покрай тая цялата работа, вестниците само за това писаха. Ама все пак аз не съм я видял каква е и що е баба Лора, знам само, че на момичетата взима по 2/3 от печалбата, ама на тея времена пак е нещо, работят, храна имат, покрив имат. Току-виж имат късмета да си намерят и някой богат покровител. Така де, намърдаш ли се около шантана, париците са ти в кърпа вързани. Все ще се намери поне един жаден за лъст глупак, който да намине и тази вечер.

Мадам

Историите, че само богаташи посещават бардаците, са толкова истина, колкото и че аз съм девственица. След войните в Пловдив се завъдиха всякакви бежанци, не че и преди това си нямаше разнообразие. Дойдоха обаче чернокожи французи, военни пленници, носи се слух, че те са тези, които разпространяват най-много зарази в града ни. Ама да ви кажа право, няма как занаятът да върви без бежанци, емигранти и всякакви дребни хора и души. Няма как да върви и без войниците, особено и немските войници, те са едни от най-важните ни клиенти, към тях подхождаме с особено внимание, особено ако са офицери. Естествено, че имаме всякакви клиенти – от най-богатите до най-бедните. Този, който ви ги разправя врели-некипели, просто не му вярвайте. Бардаците са за всички и всеки е добре дошъл. Но това с болестите обаче е опасна работа.

Слава на бога, че г-н Димитър Кудоглу откри Дома на благотворителността и народното здраве. Според информация от болницата 1/10 от пловдивчани са болни от сифилис. Затова аз моите момичета ги пращам редовно на лекар и поддържаме висока лична и обща хигиена. Здравето е преди всичко за момичетата. Тоя шантан го наследих от Лора Лейбович, ама не такъв, какъвто сега е пред вас, тогава времето беше друго. Изнесохме се заедно с баба Лора от градската градина още през 1919-а, сега вече сме на главната улица. Години по-късно, когато поех занаята, наех този хотел, а шансонетките вече имат трудови книжки, водя ги камериерки, перачки, чистачки. Узаконих занаята и на всяко от момичетата отворих спестовен влог, та да им се трупат парите за зестра. Умори ли се някоя, похаби ли се – със зестрата ù намирам мъж и я пращам далече от Пловдив. Някои стават добри съпруги, забравят за работата, други обаче се връщат.

Ама добре си е да избягаш, да обърнеш живота, да не те подмятат язвително по улиците, когато минаваш. Самата аз не съм се родила в публичен дом, но не съм и от богато семейство. Някога бях сгодена за млад подпоручик, ала полковникът не ме одобри, зестрата ми – малка. Майка ми – бедна бакалка, поболя се от мъка и срам, заради злобни подмятания, така си и умря. А аз попаднах под крилото на баба Лора.

Някога  бях добра ученичка и красавица бих казала. Учих се в Пловдивската девическа гимназия. Съучениците ми ме бяха кръстили Мара Фурията, защото бях първа в забавите и лудориите. С годините обаче Фурията стана на Фурламата. И ето ме сега Мара Фурламата, съдържателка на хотел. Мога гордо да вървя по Главната улица и коментарите за достойнствата на занаята няма как да ме обидят, защото всичко, което имам, е изкарано с честен труд. Най ми е смешен фалшивият морал на околните. През деня са хрисими, но вечер на опашка се редят при мене. Ако ги подредя всичките ми клиенти в редица, та от Главната на Пловдив ще стигнат поне до гара Подуяне в София.

При мен идват всякакви, та дори и божи служители, овдовели попове, на които им е забранено да взимат втора жена. Ама и при нас си има правила, свободните да правят каквото щат, обаче женените кочове, които търсят разтуха нощем, а денем ламтят за по-високи постове, да ми се махат. Не ги ща, другаде да чинят. След Девети септември обаче новата власт реши „да не се издава разрешително за хотелиерство на лица със съмнително поведение“. Попаднах в този списък и реших да пиша право на Георги Димитров, написах му: „Бай Георги, според уличните клюки или с грижа за хляба на хората ще управляваш? Никога нито един наказателен акт не ми е съставен, нищо лошо не съм направила, а ми взимат хляба от ръцете.“ Разрешиха ми да продължа с хотелиерството, но скоро след това одържавиха всички хотели.

Проститутката

В „Тримона“ се озовах след едно ревю с манекенки. Това е мястото, което събира целия градски елит, тук се провеждат сватби, балове, забави, ревюта и какво ли още не. Записах се за участие. 11-и клас съм в гимназията и скоро ще свърши учебната година. Някои съученички решили да ходят да учат по другите градове, ама мене това не ме влече. Красива съм и доста ме харесват, ще си намеря любовта и някой ще ме вземе да ме гледа. А всички богати и важни мъже в нашето време се събират в хотел „Тримонциум“.

Да ви кажа честно не само заради това отидох, ех, да знаете какви момичета има в хотела, жени за чудо и приказ. Иска ми се да съм като тях. Ще ме приемат. Сладкодумна съм, образовах се достатъчно и най-важното, млада и красива съм. Ревюто мина успешно, както си и мислех, забелязаха ме, макар да ме наградиха с трето място.

В тези среди си има популярни и много популярни дами. Много популярните ги знае целият град и говори с добро за тях. Емблемите на „Тримона“ са Мина Дългата, или както всички я наричат Мери Лонг, Електронната пушка и Веса Кашалота, има и една Кубинката, доста е харесвана. Веса обаче е едра жена, но само да я видите как танцува. Всички погледи са за нея.

Веднъж в хотела дойде Джулиано Джема. Това се превърна в сензацията на 1973-а. Та кой не знае Джулиано Джема? Няма жена, която поне веднъж да не се е прехласнала по италианския актьор. Започна страхотна надпревара коя по-наред ще го прелъсти. Всяка от околните дами, а и не само, се състезаваше за вниманието му. Обаче една го спечели. Или поне така разказваха след като си замина. Това е Мина Дългата – еталон за красота и ум. Високообразована дама с буден ум и изтънчено поведение. Разказват, че Джема се влюбил в нея. Не че е трудно човек да се влюби в Минка.

Живеем в едно объркано време. Пълно е с нелегална проституция, от всеки квартал се чува вече за разбити публични домове, жени като Кралица Марго от Мараша се опитват да запазят тайните си нелегални бардаци, където момичетата се продават, често на безценица. Затова „Тримонциум“ е най-доброто място, ако искаш да те забележат легално.

Всичките тия момичета обаче имат едно желание – да намерят мъж и да избягат. Да се махнат от България, да отидат надалеч. И моето е такова. Всички ни знаят като весели, усмихнати, кикотят се с нас, желаят ни и ни изживяват по свой си начин, често за кратко. Обаче нас тук ни задържа едно – възможността да получим шанс за по-добър живот. Ама по-добрият живот не идва току – така, останахме си в България, или по-точно в преките на Главната на Пловдив, където живеехме. Младостта има срок на годност, а обектите на сластолюбието са непостоянни, менят се според сезона и по вкуса на клиента.

Похотта е трудна за контролиране. Навлиза през съзнанието единствено, за да го замъгли. Поражда се за секунди и на никого не е чужда. Тя е това сластолюбиво чувство, когато искаш да усетиш през всичките си сетива. Търсиш лъстивото, но в крайна сметка често оставаш измамен, защото след като го получиш, искаш още. Платил си на вятъра. Платили са ти напразно. |32

* Историите в текста са художествена измислица, базирана на реални лица, факти и събития. В текста са цитирани спомени на Антраник Дердерян, както и моменти от следните книги:

„Пловдивска хроника“ – Никола Алваджиев

„Запомнете Пловдив“ – Евгений Тодоров

„Чудаците на Пловдив“ – Иван Дионисиев

Порочни размисли
Сексът и градът
Светлината си отива на разсъмване
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.