Не познавах този град, преди да позная поетите му
юли 6, 2020
Иван Теофилов
„Усмивката на погледа ми, който следи нещата и ги обяснява“
юли 16, 2020

Щрихи за поети

Щрихи за поети

Повече от половин век чета, препрочитам и пиша за творците на родния ми град. Няма да престана да цитирам Назъм Хикмет: „Градовете не със своите площади са големи, а със своите поети“. И да твърдя, че да живееш В Пловдив значи да живееш С него. Да живееш интимно и съдбовно чрез поезията му. Останалото е местожителство.

Тук предлагам фрагменти за част от лириците на Пловдив с надеждата, че младите хора ще оценят тяхното значение за духовността на древния и вечен град.

Давид Овадия (1923 – 1995)

Детството и младостта на поета преминават в Пловдив. Участник в младежкото революционно движение, той става партизанин в Средногорието, а след 9 септември 1944 активно публикува стихове в местните вестници и литературни сборници. Творческата зрелост на Давид Овадия съвпада с установяването му в София. Тогава създава ярки стихотворения със социална и интимна тематика, в които присъства преживяното в Пловдив. Личността и творчеството на талантливия поет не се познават от младото поколение в така обичания от него град.

Йордан Русков (1926 – 2010)

Известен като автор на поезия за деца, през 1959 г. той е осъден на 7 години затвор за разпространение на стихотворенията му „Зов за свобода“ в защита на унгарската революция от 1956 г. и „Смъртоносна Москва“.

Дълги години се препитава като библиотекар, творбите му се появяват инцидентно. След демократичните промени Русков публикува нови книги за подрастващите, лирически и сатирични стихосбирки.

Васил Урумов (1930 – 1979)

С идеализма и жизнелюбието си, тласкан от южняшката си страстност, Васил Урумов е повече от поет, повече от журналист, театрал, изкуствовед, преводач. Неосъществил докрай заложбите си, Веско е познаван и ценен от по-старото поколение автори и читатели. В есето си „Той“ поетът Йордан Велчев го нарича „възхитително чист човек“, „възрастно дете с прошарената си, почти библейска брада, с неизменно доброжелателен поглед иззад очилата, в който поразяваше копнение без паузи“. Като „изключителен медиатор между поезията и другите изкуства“ го определя Петър Манолов. „Живееше и дишаше свободно, живееше умно и разпиляно“, пише за него Николай Заяков.

Припомнят го много неща.

И тези стихове на Георги Райчевски:

Имам повод да те почерпя.
Намини към Млечния бар!“

Помня още:

старинна черква,
дълъг есенен тротоар.
Тъжни мисли – весели думи.
И красив артистичен жест.
Закъснява
Васил Урумов.
А ми трябваше точно днес.

Иван Теофилов (1931)

Неговите модерни предпочитания са органично свързани с неповторимата атмосфера на Пловдив, с духовното излъчване на изтъкнатите му творци и интелектуалци. Макар и напуснал града, той си остава „най-пловдивският“ поет. Упорито е поетическото завръщане към обикновените чудеса на битието, в лириката му Пловдив присъства като пейзаж, но и като „културна метафора“, както точно отбелязва Енчо Мутафов. Своя град поетът вижда „през изворчето на духа“, пресъздава го в калейдоскопичното съчетаване на багри от различни епохи.

Духът на неговите стихове сякаш е роден от прозрачната античност на Пловдив, от разноезичието на този „град върху градове“, даряващ „богатството от време“ В древното и младото поетът винаги открива смисъл, основания за възхита, за игра с чудесата, които ни заобикалят, за надзъртане в тайнственото.

Цветан Зангов (1933 – 1952)

Той умира твърде млад. Неговите стихосбирки „Завещание“ (1954) и „Ако рано умра” (1973) излизат посмъртно и стават доста популярни. Дълго време най-авторитетната награда за поезия на млади автори в града бе именно „Цветан Зангов“. Днес нищо в Пловдив не свидетелства за чистия и възторжен поет.

Александър Бандеров (1933 – 2007)

Стиховете на Бандеров – „силни, но сдържани, сякаш процедени през стиснати зъби“ (Огнян Сапарев), привличат тези, които не търсят в изкуството мимолетното наслаждение, а съдбовния израз на мрачното чувство, болката на мисълта, накипялата енергия на волята. Неговата лирическа територия е „в пустинята на есенните чувства“, той последователно защитава своя девиз: „Човекът е роден и да тъгува“. Основната причина за горчиво болезнената и драматично рефлексивна природа на създаваната от Александър Бандеров поезия е в превратностите на националното ни битие.

Изповедите му са тревожно свързани с България. Съдбата на родината при него не е само тема, сюжет, начален тласък за въображението, а дълбока, осъзната и драматична връзка с всичко и всички.

Киркор Папазян (1936 – 1993)

За него Георги Райчевски отбелязва: „Със своята многостранна информираност и словесна разточителност, постоянно в центъра на приятелските компании, той се превръща в своеобразна „емблема“ на пловдивското артистично общество“. Петър Анастасов го определя като изключително интелигентен, талантлив и самобитен, за да изрече: „Той не обичаше да шуми, да се натрапва, да се бори за ефимерното признание на овластените творчески институции. Той носеше гордо кръста на съдбата си и самочувствието си на творец, който не се побира в калъпа на правоверното обществено поведение“.

Пристрастията на поета са предимно към класическия стих и реалистичния лирически рисунък. Преди да си отиде, Киркор Папазян пише паметното четиристишие:

Тази нощ навярно ще умра –

даже приспивателното не помага.

Казват – щял съм да се преродя.

Господи, дано не е веднага.

Иван Николов (1937 – 1991)

Авторът на множество стихосбирки и преводи на поезия е преди всичко певец на радостта, на изобретателния оптимизъм, който намира начин да заобиколи болезненото и скръбното. Неговият лирически морал води началото си от ведрото убеждение за значимостта на създаването. Представите на поета излъчват спокойно усещане за трудовото предназначението на човешката участ. Така дори усещането за болката, за „доброволната каторга“ на творчеството се трансформират в съдбовна жертвеност. Отстояващ връзката между труд, творчество и хуманизъм, поетът е апологет на съхранените и продуктивни етични пориви.

Вангелия Атанасова (1938 – 2019)

Скромността и редките ѝ появи в литературните средища сякаш влияят върху недозабелязването на дарованието и културата ѝ. Нейната стихосбирка „Пловдив – лиричен пътеводител“ (на български и английски език) представя древния и вечен град с поетическа трепетност.

Петър Манолов (1939 – 2016)

Отхвърлил класическата песенност, той създава стихове, в които характерни камерни изживявания са в синтез с остри публицистични избухвания. Трагическата основа на поетическото визионерство не води до елегични поплаци, твърде често се появява мотивът за противопоставянето, интониран в духа на героико-романтическата обреченост. Сложно организирана е поетическата фразировка, в която странната метафоричност и стиловата разнородност са функционално обвързани със стремежа към разискване на важни екзистенциални и социални проблеми.

Николай Заяков (1940 – 2012)

При него емоционално песенното съжителства с иронично гротесковото, лирическата пластика – с асоциативно философските построения. Това личи в талантливото осъществяване на поета в класическия и в свободния стих. Той се чувства свободен в разнопосочни изобразителни системи, разчупва тематичните, стилно-езиковите и ритмико-интонационните конвенции. Неговата капризна муза е многолика в изявите си; зад смеха на артиста, зад иронията и гротесковата жестикулация се провиждат страданието и болката.

На колегите си завещава афористичното пожелание:

По-добре да бъдем просто братя,
вместо да сме братя по перо.

Странящ от евтината популярност, Николай Заяков налага образа на поет по милост божия!

Петър Анастасов (1942)

Предразположен към съкровения лирически изказ, поетът откликва и на доминиращото в социалния живот. Неговите артистични прозрения за града предизвикват признанието и любовта на съвременниците. Верен на убеждението си, че „поезията е събитие, а не нещо, което се твори“, лирикът рядко публикува, но винаги вълнува.

Има една творба, в която, ако се изразим с езика на средновековните араби, Петър Анастасов е оставил „гравюрата на собствената си душа“. Това е „Площад на хълма“. Интимният, скрит между къщите без огради площад е приземен и извисен едновременно: „тържествена слава му е чужда“, „но той си има свое непреходно дихание“. „Подобен на театър“, той е еднакво принадлежащ на живота и изкуството – уязвим, но и силен със скромната си красота, незабележим, но и нужен. Към него тръгваш тогава, когато пожелаеш да бъдеш „спасен от суета и от съблазни“. Поезията на Петър Анастасов напомня изобразения с такова вътрешно озарение „площад на хълма“.

Иван Вълев (1942)

Иван Вълев създава поезия, която, без да е гръмовно патетична, е израз на социална ангажираност, водеща на места до публицистична острота на внушенията. Авторът демонстрира вярност към класическия стих, към естествеността и хуманистичната напрегнатост на лирическия изказ. Достойнствата му са в сигурното владеене на стиха, в съкровения лиризъм и ненатрапчивата изповедност. Песенният характер на повечето от стиховете му (някои претворени в популярни шлагери) е близък до естествените човешки изживявания. В по-късните творби доминират болезнените и трагическите интонации.

Николай Гюлев (1942 – 2017)

Той е чужд на заиграванията със словото, на многопластовата изказност, не предприема авантюри, в които да ни среща с разноликостта на героя си. Владеят го и го интересуват нормалните човешки изживявания – емоциите на любовта, на човешката взаимност, осмислянето на красотата в живота и в изкуството, на житейското предназначение. Интимната изповедност на неговите стихове припомня традицията на естествеността в поезията.

Божана Апостолова (1945)

Нейните ранни стихове изразяват характерна традиция в лириката – емоционално изповядване чрез подчертаване на връзката с родното, чрез доминациите на интимните вълнения, на майчините радости и тревоги. В зрелите си години Апостолова издава стихосбирки, организирани по своеобразен антологичен принцип – подборка на вече познати и на нови творби. Прави впечатление нарастването на интелектуалното начало в новите ѝ стихове – израз на стремежа към овладяване на други лирически територии.

Тодор Чонов (1945)

Героят на Тодор Чонов е с холеричен темперамент, възбудим и впечатлителен, отличава се с ярко проявена полюсност на емоциите. Емоционалната реактивност е основа на мисловното, на стиловите и езиковите конструкции. Светът се възприема в остроконфликтните му измерения, поради което и себеизразяването е принципно антитезисно. Антитезата предполага не само ярко очертана позиция, но и страст, гняв, непримиримост към определеното като негативно. И в най-деликатните сфери на изживяванията, и при най-заплетените ситуации той проявява първична безапелационност. Нетърпимостта от характеристика на темперамента се превръща в емоционално строяща доминанта на светогледа.

Йордан Велчев (1949)

Йордан Велчев създава лирика от психологически тип. Стиховете му впечатляват с музикалността и пластичната метафоричност на изказ, разкриващ съдбовни, често трагически изживявания. Болезнените интонации са израз на уязвената, но винаги съхранявана човечност.

Темата за Пловдив е доминираща както в есеистичните книги и мащабните исторически изследвания за града, така и в поезията на Йордан Велчев. Той обитава древните и модерни пространства като вглъбен мъдрец и вдъхновен рапсод, представя разноречивите столетия, извлича от царството на Хадес сенките, за да възвърне духовността сред обичайното и познатото. Възраждането на човешкото и вграждането му в мимолетните необикновения на живеенето е осъзнатият дълг на този човек, който не гръмогласничи, но чийто тих шепот е необходим като протегнатата ръка на лириката, привличаща с императивно молитвеното:

Подай ръка – човекът има смисъл,
ако е някому необходим.

Красимир Обретенов (1950)

Ранните творби на пестеливия в изявите си автор правят впечатление с особеното преплитане на лирично и притчово. (Паметна е поантата на стихотворението за Кольо Фичето: „По-скромно, майсторе, по-скромно“, му казват калфи и чираци“.) Предразположението на поета към лирическата притча и социално-нравствената язвителност определят своеобразната трагическа тоналност на стиховете му.

Веселин Сариев (1951 – 2003)

Поезията съществува, за да опровергава смъртта. Веселин Сариев знаеше това и го изразяваше сложно и дълбоко. Поетът е тук, разкъсва плацентите на унилите пейзажи, за да ги роди с първозданния им вик и с човешката им динамика. Ерудираният автор възкресява позабравени ритми и форми на стиховата организация, съчетаваща експресивността на емоциите с болезнено рязката мисъл.

Уникалността на личността и творчеството на Веселин Сариев са релефно представени в посмъртно издадения двутомник „Събрани страници“, с артистичния предговор и ценните бележки на Михаил Неделчев.

Недялко Славов (1952)

Героят на Славов отхвърля тезата за безсмислието на човешките усилия. Живеещ със сетивното, този герой подвежда всичко под знаменателя на живото. А нищото, небитието, нулата не занимават поета. Както не го занимават и „сенчестите“, мрачните състояния на духа и историята. Светлината е неговата религия, безкрайната спирала на живота е тази, която привлича възхитения му поглед. 

Недялко Славов търси чрез поезията „доказателства за вечността ни“. Той изтъква универсалното в човешките проявления, за да мотивира героико-романтичната си концепция за битието.

Минко Танев (1953)

Свързан с родния Пловдив, той дебютира със стихосбирката „Хълм“. Книгата му „Анонимен човек“ представя герой, който въпреки съзнанието за захвърленост сред враждебния свят съумява да съхрани духовните си начала. В по-нататъшните си търсения Танев достига до откровено мъжествени интонации – стиховете му са своеобразна апология на силната личност. Увличат го и късите поетични форми.

Иван Странджев (1953)

Характерни за неговата поезия са живописната пластика, метафоричната натовареност на визиите и афористичното изразяване. Естетическият чар на стиховете му се основава върху интимната споделителност и своеобразната образност. Тематичните посоки на лирическите внушения са свързани с интензивността на вътрешния живот, с психологическото обзиране на природното и цивилизационното битие, с дължимото към човешкото – любов, приятелство, социална отзивчивост, одухотворена памет за родния град.

София Несторова (1954 – 2020)

Културна и духовно отзивчива, тя е поет, при когото драматизмът рядко е изнесен на преден план. Не крещи, а шепне; не изобразява, а изразява; не обяснява, а следва асоциативните прескоци на емоциите… Импресивното при нея е заредено с особената експресия на психологическата рефлексивност.

Добромир Тонев (1955 – 2001)

Преобладаващата част от поетическите творби на Добромир Тонев е изградена в класически стих, с оригинални образно-метафорични и римни решения. Специфично претворение намират темите за любовта и смъртта, за спомена и смисъла на творчеството. Стиховете на Добромир Тонев се отличават с лирически финес и философско-екзистенциална напрегнатост, важна роля играят междутекстовите връзки.

В статията си „Пролетна литургия“ Светлозар Игов обръща внимание на това „как жизнерадостният и фриволен млад поет постепенно се изпълва с трагическа мъдрост, как съзнанието му узрява за нещо неминуемо“. Именитият интерпретатор точно отбелязва, че при Добромир Тонев „началната нежност и доброта, пронизващи творбите му, все повече кристализират в усещане за трагическа съдбовност“. Това усещане е очевидно в прочутото четиристишие:

След тебе злото диша като хрътка.
/Доброто е обществено понятие./
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
Ти вече си удобен за разпятие.

Тоня Трайкова (1955)

Тя е сред малкото жени от първото университетско поколение в Пловдив. Стихосбирките ѝ „Кукувица“ и „Участ“ представят драматичните измерения на лирическия свят на раздвоението, преодоляващата и търсеща мисъл, на противоречия между раждащото и разрушителното. Изострена е чувствителността на героинята, привлекателна със своя суров екстаз. Отдавна живее и твори в София, но не забравя града на своята младост.

Тильо Тилев (1960)

Този поет предпочита тихия контакт с малцината, които търсят в стиховете нещо повече от очевидното. При него склонността към медитативни състояния и самонаблюдателност е в синтез със социалната острота на нравствените изживявания. Сдържаният психологизъм при осмислянето на живеенето представя предразположението към лаконичното и недоизказаното.

Емблематично за поета е четиристишието:

Няма граници за тишината
Всяка дума трябва да се мери
Тишината всичко ще ни каже
Думите пораждат недоверие.

Антон Баев (1963)

Още в юношеската си възраст той проявява своята поетическа дарба. Овладяността на поетическия изказ, стремежът към по-дълбоко осмисляне на битийното и ранното ерудитство на автора правят впечатление на читатели и специалисти. Така Светлозар Игов обръща внимание на Антон-Баевата „съсредоточеност в античното митологично, библейско и историческо наследство“, заявявайки, че изданието на избраните му стихове „Целият свят и други апокрифи“ е неговата „книга на книгите“.

Постиженията на Баев като публицист, литературовед и прозаик от модерен тип, не го отдалечават от поезията. Стиховете на зрелия поет представят характерна многопластовост на инвенциите и игрова освободеност от трафаретното.

Александър Секулов (1964)

Тези бележки завършват с човек, смайващ с творческата си енергия и дейност. Той е пълно отрицание на прекрасния и опасния филибелийски чар, който можем да опишем чрез думичката „лежерност“ (в приблизителен превод – „айляк“). Многократно съм опитвал да пиша за поезията и прозата на Секулов. Mea culpa – не съм успявал! Затова по стар (не)научен обичай ще прибегна към цитати, относими към двете последни поетически книги „Море на живите“ и „Хроники и химни“.

Недялко Славов: „Поезията на Александър Секулов е изящен поход на думите, митологично придвижване на мисли и метафори, а „Хроники и химни“ е ново разширение на поетическите територии на съвременната българска поезия“.

Цанко Лалев: „Пловдив на Секулов носи леката горчивина на втората столица, обвита с очарованието на бавното провинциално време, подходящо за по-буйния растеж на поети и философи“; „Пловдив и Елада вече са общо духовно състояние. Това е голямото завоевания на новия Александър“.

А в своето стародавно есе блестящият стилист Константин Константинов пише, че Пловдив „носи достойнството на една неосъществена столица с хинтерланд до Бяло море“. Тук следва да следва въпросителен знак. Или – многоточие…

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!