Синият час

ъглите
По ъглите на едно десетилетие
14/08/2023
пловдив 2073
Завръщане в бъдещето: Пловдив през 2073 г.
22/08/2023
ъглите
По ъглите на едно десетилетие
14/08/2023
пловдив 2073
Завръщане в бъдещето: Пловдив през 2073 г.
22/08/2023

Синият час

синият час

DCIM100MEDIADJI_0004.JPG

Споделете

Ако мога да пиша за всичко, то аз искам да пиша за синия час. Синият час, който настъпва единствено тук – където във времето се прокрадват още минути, прозрачни и бавни. Когато звездите са самотни и когато хората слизат от хълма или седят на пейките и пият бира, или тичат по тротоара, или пушат цигари, четат „Майстора и Маргарита“, правят омлет или въобще нищо не правят. В този прозаичен, необикновен час се случват най-обикновените неща.


Веднъж преди залез и без никой да забележи, през целия град мина човек на колело. Искам да кажа, че целият град бе обиколен от човека. Това бе човек съвсем обикновен, като всички останали. Носеше сини спортни дрехи, караше шосейка и слушаше музика. Беше събота и повечето хора бяха извън града. Разбира се, това би била съвсем безинтересна история, ако човекът не бе преминал целия град със затворени очи – той просто пусна следващата песен, затвори очите си и обиколи всички булеварди, улици и улички, пътеки, локви, дупки, тротоари и тепета за три минути и двадесет и седем секунди. В началото човекът караше черната шосейка леко неуверено, опитваше се да запази баланс, да не блъсне някоя улична котка или човек, излязъл да хвърли боклука или да види баба си. С времето човекът придоби кураж, започна да кара по-бързо и по-бързо, нотите се нижеха в ума му, очите му виждаха не последните отблясъци на слънцето, а целия живот. Онзи летен ден, докато караше колело със затворени очи, човекът изживя цял един живот така, както всеки човек живее. Играеше в пясъчника пред блока, пишеше преразказ в кварталното училище, учеше се да кара колело на Гребната база, дипломира се, а после последва цяла върволица обичайни неща и нищо конкретно. Когато песента свърши, човекът бавно изчезна.

***

Един следобед някъде в пресечките около Гроздовия пазар, докато една баба хранеше уличните котки, а двама души пресичаха пешеходната пътека, един съвсем неизвестен писател започна петия си роман. Идеята беше следната – седи писателят в полумрачната си стая на последния етаж и пише за друг, много подобен на него писател, който също пише книга. Нито в едната, нито в другата книга се случваше нещо кой знае какво, а въобще и в живота на писателите нищо не ставаше.
„Писането, като всички други творчески занимания, неотменно изисква от писателя да живее, и то много да живее. Ставаш сутрин и вдишваш живот, закусваш живот, отпиваш нектара, който тече по вените на битието, сам се превръщаш в този нектар. Иначе какво ще опознаеш и за какво въобще можеш да пишеш?“

И така героят в романа още в първа глава решава да стане от стария си, прояден от дървениците стол, да напусне опушеното си жилище, да си тръгне от прашния град и да започне да „опознава“ нещата. Дотук добре. Ами какво стана с нашия писател?

Той обаче не се решава да стане от стария си стол и да си тръгне от опушеното жилище, защото как тогава ще пише? Кой ще довърши романа, кой ще вдъхне живот на героя от неговия пети роман?

***

Математикът живееше в къщата с кръглия прозорец в една от пресечките на „Христо Г. Данов“. Ставаше всяка сутрин в шест, педантично измиваше лицето си, излизаше в двора и правеше петминутни „упражнения за дишане“ – нещо като сутрешната цигара, но без предупрежденията за рак на белия дроб. После, все така педантично, обличаше стария вълнен костюм и с отривисти, отмерени крачки се запътваше нагоре, нагоре, все по-нагоре към върха на Дановия хълм. Когато стигнеше върха, правеше три обиколки около Часовниковата кула, поглеждаше към слънцето, измерваше ъгъла му с хоризонта и започваше да чертае линии и окръжности с пръчка в пясъка. Прекарваше целия ден на върха, изчисляваше ъглите, измерваше разстоянието и се опитваше да опише тайната.

Това, което тормозеше математика, всъщност усещаха и всички останали – напук на законите, теоремите и аксиомите, напук на корпорациите и социалните мрежи и напук на вечната работа и безкрайните битовизми, тук се беше промъкнал още един час. Хората му казваха „айляк“, поетите го наричаха „безвремие“, а математикът го назова „синият час“. Въпросът беше там, че всички усещаха това раздуване на минутите под и над върховете на хълмовете, но само математикът беше засякъл тези 3 600 сини секунди, които се промъкваха преди залеза.

За него времето спря да тече, откакто случайно усети синия час преди 40 години. Той ставаше всяка сутрин, отиваше на хълма и се прибираше едва когато последните очертания на слънчевия диск се скриваха зад планините. Вечерният вятър размиваше написаното от него в пясъка, изчисленията се скриваха под пепелта.

Тетрадки и хартия чудакът не използваше. Разправяше на малкото хора, които го заговаряха, че това е игра с времето, в която нищо трайно няма място.

***

Миналия юни, в един от онези дни, когато влагата от падналия преди час дъжд изпълва града с мъгла, в Пловдив имаше пясъчна буря. Всички говореха за това – случило се тъкмо когато нощта докосвала тихите улици, но, уви, сънят вече беше докоснал клепачите ми и аз се намирах в Пекин.
Там също вилнееше безкрайна пясъчна буря. Аз, полупрозрачен и в недоумение, стоях в една от многобройните стаи на Забранения град и слушах как двама китайци на преклонна възраст, с дълги бели бради и еднаквото фамилно име Дзъ, спорят дали водата или металът притежава силата да опише живота. Не помня техните аргументи, но когато желанието и моята оловна прозрачност надделяха над чувството за ред, аз ги прекъснах с въпроса кой път да последвам.

– Ти няма да поемеш по нито единия път, твоята участ е друга – ще застанеш в средата на безкрайно тучно и зелено поле, полето ще бъде оградено от вода, а водата – от планини и ти ще трябва сам да преминеш през всичко – отвърнаха като един двата гласа.

***

Те идваха всеки ден в седем. Обсъждаха нещо преди да влязат, сигруно какъв чай ще пият, дали затваряме скоро, или дали имат още време. После влизаха, тя поглеждаше любопитно рафта с картонени кутийки и поръчваше два чая от мащерка.

– За тук или за изпът?

Въпреки че горе-долу разбираше, той я поглеждаше, а тя превеждаше.

– Кога затваряте?
– След един час. One hour – опитвах се да смотолевя аз.
– За тук тогава.
– Лимон ще желаете ли?
– О, лимон, да. Это классно – казваше той после взимаше двете чаши и ги оставяше на една от масите вътре.

След това отново започваха да обсъждат нещо и след малко двамата взимаха чашите си и се преместваха навън.

И така цяла пролет. От последните дни на март, когато слънцето е по-плахо и от тях самите, през кристалните априлски следобеди, след дъжда и преди залеза, до първите майски вечери. Сядаха отвън, пиеха чай и говореха, понякога се смееха или просто гледаха през празните минути наоколо. Понякога вятърът носеше откъслеченте им думи в кафенето – за времето, за Дмитрий Карамазов, за математиката и работния ден утре, за войната или морето.

Аз бършех чашите, хвърлях по един поглед към тях и се опитвах да напиша историята, да съединя морето с Пловдив, да помиря числата и дните. Представях си – той живее край морето, в страна, над чиито поля падат бомби. Тя е прекарала всичките си дни тук. Събира ги самотата на синия час или налудничавостта на дните, или тяхната собствена лудост.


Заглавна фотография: Илия Димитров

Камелия Гарева
Камелия Гарева
Филолог, меломан, фланьор, колоездач и любител художник в търсене на себе си. Когато се присъединява към екипа на Нула32, Камелия дори не подозира колко голяма загадка ще се окаже родният ѝ Пловдив. Сега мечтае един ден да успее да го превъплъти в езика на думите, а дотогава я намираме заровила нос в книгите.
Синият час
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!